— Какво, назначи охрана? — ехидно изрече Нина Петровна, едва след като Саша влезе в конферентната зала.
— Не пускаш ли дори собствената си майка? Между другото, седях тридесет и осем минути при вашия администратор като бедна роднина.
— Да, успешна съм.
Не, не съм длъжна да споделям печалбата.
И да, мамо, това се нарича „грабеж“, а не „майчина част“!
— Мамо, нали го обсъждахме сто пъти… — Саша уморено постави папката на масата и седна срещу, без да съблича палтото си.
— Това е офис.
Аз работя тук, не посрещам гости.
— А аз не съм гостенка.
Аз съм майка! — Нина Петровна предизвикателно повдигна вежди и сложи ръце на гърдите си.
— Майката, която продаде дачата и вложи в твоето образование.
Или вече си забравила как изнесохме последния хладилник от дома, за да платим тази, как се казваше, британска лицензия?
Тук е нашият Телеграм канал с най-популярните и ексклузивни разкази.
Кликни, за да видиш.
Безплатно е!
Саша въздъхна.
Колко пъти може да се върти един и същи грамофон?
— Мамо, всеки месец ти превеждам пари.
Добри пари.
Много повече, отколкото получаваше в училище.
Живееш в своя апартамент, почиваш в санаториуми, маникюр веднъж седмично, масаж през ден.
Не разбирам какво ти липсва?
— Част.
— спокойно каза Нина Петровна, сякаш обсъждаше прогнозата за времето.
— Имам нужда от част.
В твоята фирма.
Формална.
С право на глас.
— Разбираш ли изобщо какво е „право на глас“? — Саша присви очи.
— И какво общо имаш ти с това?
— Не разбирам ли? — фръцна се майката.
— Кой те водеше на курсове, докато ти сама не разбираше нищо? Кой ти правеше в девети клас училищния проект за тези… финанси и инвестиции?
Аз! И макар да не ходех на събрания, без мен никога нямаше да се оправиш.
А сега седиш в кожения си стол и ме гледаш като просякиня.
Саша тежко стана.
Отиде до прозореца.
Отвори го.
— Мамо, поне поеми въздух, все още е свеж.
Защото влизащ в моя офис като данъчната служба.
А говориш като прокурор.
Нина Петровна се изкачи след нея.
Без бързане, с достойнство.
— Знаеш ли, мислех си… — каза бавно, оправяйки шалчето си.
— Може би наистина трябва да се обърна към съда.
Все пак цял живот си била на гърба ми.
С учителската ми заплата съм те хранила, обличала, водила на олимпиади, а сега се държиш като чужда.
Е, компания.
Без мен все още щеше да работиш в „Бургер Кинг“.
Саша се обърна рязко:
— Какво каза?
— Това, което чух.
— Майката присви очи с предизвикателство.
— Или да ти напомня кой ти помогна да затвориш първите кредити? Кой ти помогна да си направиш автобиографията, когато те уволниха от първата работа? Кой те водеше на психотерапевт, когато ревеше през нощта?
— Мамо, това беше преди петнадесет години! — възпротиви се Саша.
— Бях дете и да, ти беше до мен.
За това съм ти благодарна.
Но стига.
Всичко, което имам, съм изкарала сама.
Нищо не разбираш от бизнес, а се държиш сякаш цял живот си ръководила корпорация.
— А аз ще продължавам да се меса! — Нина Петровна вдигна глас.
— Защото си моя дъщеря! И защото вложих в теб, колкото можах!
— Като в банкомат? — сухо уточни Саша.
— Като в актив.
— по-тихо, но с упоритост в гласа.
— И време е да получавам дивиденти.
За миг настъпи тишина.
В коридора някой се засмя, затръби врата.
Някъде принтерът издаде писклив звук.
— Добре, — най-накрая каза Саша.
— Не си дошла просто така.
Кажи какво наистина искаш.
— Място в съвета.
Пет процента от печалбата.
И кабинет.
— изстреля майката.
— С гледка към парка.
Не по-лошо от твоя.
— Извинете, какво точно ще правите? Проверявате отчети? Пишете стратегии? Внедрявате CRM?
— Не знам какво каза току-що, но звучи глупаво.
Аз не съм глупава.
Ще наема консултант, той ще ми обясни всичко.
Главното е статусът.
И признанието.
Уморена съм да бъда просто „майката на Саша Ковалева“.
Искам да съм член на управителния съвет!
— Тогава си на грешното място.
Това не е театър.
Тук не дават роля просто така.
— Саша тръгна към вратата.
— Хайде, ще ти повикам такси.
— Няма да си тръгна.
— Нина Петровна стоеше твърдо.
— Докато не получа заслуженото.
— Вече си го получила.
Стабилен живот.
Спокойствие.
Комунални услуги платени предварително за половин година.
Остави ми поне работата.
И живота ми.
Не ти дължа до смърт.
— Дължиш.
— каза майката твърдо.
— Защото те отгледах сама.
— Не те молих.
— Саша рязко отвори вратата.
— Отиди, мамо.
Преди да съм казала нещо излишно.
Нина Петровна излезе, без да поглежда.
Саша стоеше с треперещи ръце и бавно затваряше вратата след себе си.
После седна в креслото, избърса си челото.
След минута Андрей — съпругът ѝ, влезе.
— Всичко наред ли е? — Той ѝ подаде бутилка вода.
— Видях я.
Тя вървеше, сякаш току-що беше спечелила изборите.
Усмихваше се.
— Да, забавлява се.
— Саша преглътна.
— Иска пет процента.
— Какво, от черния дроб?
— От компанията.
— Е, поне не от бъбреците.
Двамата се засмяха.
За секунда.
После Саша каза:
— Тя наистина може да съди.
Или да повика данъчните инспектори.
Тя ще го направи.
Само за да докаже, че е майка на годината.
Андрей се приближи, седна до нея.
Прегърна я.
— Аз съм с теб.
До край.
Ако искаш — можем да прехвърлим дяла на мен, за да я изключим напълно.
Ако искаш — продаваме компанията и заминаваме.
Но не трябва да се предаваш.
Иначе тя ще те погълне изцяло.
— Няма да се предам.
— въздъхна Саша.
— Просто съм уморена.
От тази безкрайна война.
Но войната едва започваше.
— Не си позволявай да наричаш това „глупости“! — гласът на Нина Петровна звънтеше толкова силно, че Андрей инстинктивно отмести телефона от ухото си.
— Това е официален документ, между другото.
Днес ми го потвърдиха!
— Извинявай, какво потвърдиха? — попита той, вдигайки очи към тавана и правейки знак към Саша: „Майка ти тотално се е побъркала“.
Саша само махна с ръка и продължи да цъка на лаптопа.
— Имам юридическо право да подам иск за морални и материални щети! — гордо изрече Нина Петровна.
— И за преразпределение на печалбата на фирмата, създадена с моето пряко участие!
— Сериозно ли? — попита сдържано Андрей, ставайки и отивайки в съседната стая, за да не чуе Саша нищо излишно.
— Участие? Ти дори не знаеш с какво се занимава компанията.
— И не трябва да знам! — засегна се тя.
— Но аз знам как се инвестира в бъдещето! Саша учеше в Москва благодарение на мен.
А сега има бизнес — благодарение на мен.
Имам право.
Това е всичко.
— Е, тогава честито.
Сега у нас вкъщи майка е аутсорсинг инвеститор, — промърмори той и прекъсна разговора.
Саша се приближи секунда по-късно:
— Какво още е измислила?
— Адвокат.
Каза, че бил у тях, видял всичко и сега „движи процеса“.
Каква дума е научила.
Чу се как изговаряше всяка буква, все едно с мегафон на входа.
— Майка ми е, разбира се, талантлива.
Във всяка неясна ситуация — съдебен спор с дъщерята, — Саша отиде в кухнята и седна, подпряла глава с ръце.
— Андрей, това вече преминава всякакви граници.
Не можем повече просто да чакаме.
Сега я няма кой да спре.
— А ти какво очакваше? — наля й кафе.
— Че просто ще си тръгне? Тя не е такъв човек.
Тя не се предава.
Особено ако види внимание.
За нея ти не си дъщеря.
Ти си трибуна.
Място, от което тя говори.
Саша тихо се усмихна.
Спомняш ли си, като беше дете, тя ми забраняваше да взимам чужди бонбони? „Ние не просим“, казваше.
А сега сама иска дял, все едно аз съм й длъжна по подразбиране.
– Тя не иска, а изисква, – ухили се той.
– И то с юридическа основа.
Може би да й подхвърлим и договор за наем на утробата ти? Да не каже, че раждането й принадлежи?
Саша се подсмихна, но не се разсмя.
Не й беше до смях.
– Трябва да отидем при адвокат.
Веднага утре.
Не мога да рискувам екипа, клиентите, репутацията.
Тя може да раздуха това из целия град.
Адвокатът, сух, с блестяща плешивина, ги изслуша мълчаливо.
После свали очилата, потри носа си.
– От юридическа гледна точка тя е нула.
Не е учредител, не е служител, дори не е изпълнител.
Няма основания.
– А морално-етична? – попита Саша с ирония.
– Морално-етичното не върви в съда.
Но в пресата – да.
Ако тя реши да „раздуха“ историята като „дъщерята изостави майката“ – може да има проблеми.
Репутационни.
Особено ако имате вписана корпоративна социална отговорност.
– А при нас само KPI и нервни сривове са вписани, – промърмори Саша.
– Тогава препоръчвам да действате твърдо.
Претензионно писмо от адвокати до дома й.
После среща с медиатор – не е задължително, но е красиво.
А ако не се успокои – срещу иск.
За клевета и намеса в търговска дейност.
Саша кимна, записвайки всичко.
Андрей мълчеше.
Вече на изхода той все пак се обърна:
— А ако постъпиш по човешки? Ти би ли постъпил така с майка си?
Юристът застина.
— Майка ми е библиотекарка.
Тя мисли, че все още преглеждам книги в склада.
Не си говорим откакто си купих кола.
Казва — „разпуснал си се“.
Така че да, аз бих.
— Какво правиш? — извика Саша, като видя входящо обаждане от… Антон.
Бившия ѝ.
С когото не е разговаряла от около шест години.
— Ти ли говори с него?!
— Аз? — Андрей се обърна учудено от печката.
— Не.
Откъде ти дойде тази идея?
— Току-що написа: „Майка ти ме потърси през Фейсбук.
Казва, че я лишаваш от жилище.“
Невероятно!
Андрей седна.
— Това е.
Тя взе всичко на риск.
Включи бившия.
Сега ще започне да върти шоуто „Добро утро, Москва“: дъщерята олигарх лиши майка си от последната риза.
— Тя е полудяла.
Той е женен.
Има две деца.
Защо въобще се бърка?
— Защото всичко е свършено.
Тя няма спирачки.
Ще се бърка навсякъде, където може да ти навреди.
За да усетиш: без нея си никой.
И за да дойдеш — неважно с какво, с извинения, с отчет за печалбата, на колене.
Саша стана и извади телефона.
— Аз повече няма да чакам.
Нито скандали, нито галене.
Поставям ѝ граници.
Жестоко.
— По-добре от адвокат, Саша.
Тя е майка.
Не го прави направо.
— Предупреждавах я.
Десет пъти.
Мълчах, когато идваше без предупреждение.
Търпях, когато раздаваше моите визитки на приятелките си, все едно лекувам зъби, а не ръководя бизнес.
Но сега тя отиде направо.
Значи — и аз ще отида.
Андрей само кимна.
Той разбра — това е точката.
След два дни писмо от адвоката на Саша легна на бюрото на Нина Петровна.
Тържествено, с печати.
Тя прочете, стисна устни и избърса ъглите на очите си.
— Аха, — прошепна тя.
— Значи война…
Тя извади телефона и прелисти контактите.
— Здравей, Зинаида Степановна.
Синът ти още ли е в данъчната служба? Имаме какво да обсъдим…
— Саша, търсят те, — секретарката изглеждаше като човек, който иска да избяга, но възпитанието не й позволява.
Саша отмести поглед от екрана.
— Кой?
— Инспекцията на Федералната данъчна служба.
Две жени.
Представиха се.
С документи.
Официално.
Андрей, чул това от кабинета, излезе почти тичайки:
— Къде са?
— В заседателната зала.
Казаха, „по реда на сътрудничество и проверка на заявления от трети лица“.
— Секретарката сви рамене.
— Едната от тях… между другото… фамилията й е Ковалева.
Саша повдигна вежди.
— Шегуваш ли се?
— Не.
Първо помислих, че е съвпадение.
Но не е.
— Сигурна ли си, че има значка с това фамилно име? — уточни Андрей, нервно се засмя.
— Или просто е влязла там и се е представила за данъчната служба?
— Аз лично видях служебното удостоверение.
Всичко е официално.
— Отлично, — Саша оправи сака си.
— Значи ще играем по нейните правила.
В заседателната зала седяха две жени.
Едната — млада, точна, строга, с лаптоп и папка.
Втората… беше с люляков костюм с брошка във формата на паун.
Косата ѝ беше подредена.
Маникюрът — като този на Маргарет Тачър в пенсия.
И да, това беше тя.
Нина Петровна лично.
— Добър ден, — сдържано кимна Саша.
— Е, майко, достигна дъното.
Само че не потъваш, а копаеш още по-дълбоко?
— Александра Николаевна, — прекъсна я младата служителка с папката.
— Ние сме тук по повод жалбата на гражданката Нина Петровна Ковалёва.
В жалбата се говори за възможни нарушения в данъчните отчети на вашата компания, както и за укриване на част от печалбата.
— Ето така, — спокойно каза Саша, сядайки на масата.
— Майка ми вече има ново хоби.
Тя разследва.
— Задължени сме да реагираме на всяка жалба, — продължи данъчната служителка.
— Това не означава, че сте обвинени в нещо.
Все още е само проверка.
Нина Петровна не скри удоволствието си:
— Да, и аз смятам, че като майка имам право да знам къде отиват парите! Особено ако са спечелени с моята подкрепа!
— Още ме поканете на заседание на съвета на директорите, — усмихна се Саша.
— Или кажете къде е моята флашка с ключовете от Газпром.
Мамо, наистина ли не разбираш, че прекаляваш?
— Аз съм майка! — възкликна тя.
— Трябваше да се посъветваш с мен, когато откриваше фирмата!
— Дължах ти само едно нещо.
В детството.
Когато не дояждаше кашата.
Толкова.
Това е всичко.
Сега си просто възрастен човек, който се намесва в чужд бизнес.
Глупаво, твърдо, мстително.
Наистина ли искаш да ме проверяват заради личните ти обиди?
— Искам най-накрая да разбереш, че всичко се крепеше на мен! Че без мен си никой! — извика тя.
— Аз! Аз те отгледах, платих курсовете ти, водих те на интервюта!
— Направи го, защото съм твоя дъщеря.
Не защото мечтаеше да станеш акционер.
— Гласът на Саша се прекъсна, но тя се овладя.
— А сега просто искаш да отхапеш парче от чуждото, за да задоволиш суетата си.
— Това не е чуждо! — удари по масата.
— Това е МОЕТО!
— Не, — тихо каза Саша.
— Мое.
Защото не съм молила.
Защото го правеше от чувство за дълг — или гордост — но не от желание да инвестираш в стартъп.
А сега искаш процент, все едно трябва да споделям печалбата.
Не си акционер, мамо.
Просто си… зла, остаряваща жена, на която не стигнаха аплодисментите.
Тишина.
Данъчната инспекторка внимателно затвори папката:
— Всичко е ясно.
Записахме показанията.
Проверката ще отнеме известно време.
Но… мисля, че това е семеен конфликт, а не финансово престъпление.
С вашето позволение…
Двете жени си тръгнаха, а само Нина Петровна се обърна на прага:
— Ще съжаляваш.
Никой повече няма да дойде при теб.
Никой.
Защото си… празна.
Без мен си нищо.
Никой!
— Но сега имам тишина, — каза Саша в празната заседателна зала.
Минали са две седмици.
Данъчната изпрати писмо: проверката е приключила, нарушения не са установени.
Андрей тържествено го отвори сутринта по време на закуска.
— Ето, — той помахa с листа.
— Свобода.
Дори със син печат.
Саша кимна.
В очите й нямаше нито триумф, нито облекчение.
Само умора.
— А мама?
— Писала е няколко пъти.
Всичко в духа на „ще видиш“.
Заплашваше, че ще напише писмо на Путин.
Дори си помислих, че може би наистина ще го напише сериозно.
Саша се усмихна:
— Нека.
Може би ще й изпратят картичка.
Тя стана и се приближи до прозореца.
— Разбрах нещо, Андрей.
Тя не искаше дял.
Тя искаше власт.
Над мен.
Над моите решения.
Над моя живот.
За нея аз не съм човек, а проект.
А ако проектът живее самостоятелно — значи тя го е изпуснала.
Това е всичко.
— И какво ще правиш?
— Нищо.
Ще живея.
Без майчините монолози за жертви и задължения.
Без заплашителни обаждания.
Без вечния „аз знам по-добре“.
Просто ще живея.
Своя живот.
— А ако се върне?
Саша погледна през прозореца, присвивайки очи.
— Тогава ще й предложа да си намери работа.
Куриер.
Тъй като толкова иска да участва в бизнеса.
И най-накрая тя се засмя.
Громко, свободно, истински.
