Алчният брат наследява къщата и се подиграва на по-малката си сестра, която получава само пет ръждясали стари часовника от покойната им баба.
Никой не знаеше какво е скрито в тези часовници.
— О, баба и теб е повикала?! Мислех, че ще си заета в библиотеката… като истински книжен плъх! — презрително изсумтя 26-годишният Брайън, гледайки 19-годишната си сестра Линда.
Тя тъкмо беше слязла от таксито. Очите ѝ бяха пълни със страх, но сърцето ѝ шепнеше: „С баба нищо няма да се случи.
Тя ще бъде добре. Ще живее още сто години.“
Брайън и Линда пристигнаха при 90-годишната си баба Марлен. Тя спешно ги беше помолила да я посетят.
— Скъпи мои, искам да ви видя за последен път. Може да нямам друг шанс, — каза Марлен с болка по телефона преди два дни…
Когато Линда влезе в спалнята на баба си, тя се закашля — беше доста прашно.
Марлен беше прекалено стара и болна, за да прави каквото и да е сама.
Тя не почистваше пода, а на тавана се беше появила плесен заради теч.
Линда отвори часовниците, и това, което намери вътре, промени живота ѝ.
— Бабо!! — тя се хвърли към Марлен и я прегърна силно. — С теб няма да се случи нищо, бабо. Моля те, не се тревожи.
Бог няма да те вземе от нас, ти си всичко, което имаме.
Преди година Линда живееше с Марлен. Тя се грижеше за нея и ѝ помагаше във всичко.
Беше готова дори да се откаже от стипендия, която можеше да промени живота ѝ, но се премести в града да учи само по настояване на Марлен.
Брайън влезе в стаята, кашляйки и усмихвайки се:
— По дяволите… Имам алергия към прах! Бабо, не си ли чистила стаята си?
Той се приближи и видя, че баба му е болна и изтощена. Но не му пукаше — просто чакаше да чуе защо ги е повикала.
Марлен погледна Брайън право в очите, стискайки треперещите ръце на Линда.
Момичето с болка гледаше как баба ѝ губи силите си. Очите ѝ вече не блестяха от живот, а изглеждаха уморени и помръкнали.
Марлен слабо се усмихна, внимателно седна и извади два плика изпод възглавницата си.
— Скъпи мои, това е за вас, — каза тя. — Моля ви, използвайте го разумно. Повиках ви, за да ви го предам.
Брайън и Линда отвориха пликовете и във всеки намериха по 5000 долара.
Линда не успя да сдържи сълзите си и избяга от стаята.
А Брайън се намръщи.
— Само това? Мислех, че имаш повече… Добре, време е да тръгвам.
Той се обърна и си тръгна, без дори да благодари на Марлен.
На следващия ден бабата я очакваше изненада.
— Добро утро, бабо! — чу тя познат глас в спалнята.
Марлен не очакваше Линда да се върне.
Линда дръпна пердетата, и слънчевите лъчи осветиха тъмната, прашна стая.
— Линда? Мислех, че си заминала в града.
Момичето се приближи до Марлен със същия плик, който баба ѝ беше дала предния ден.
— Добавих 4000 долара, които спестявах цяла година.
Бабо, ти каза, че имаш проблеми със зрението, нали?
Сега имаме 9000 долара и можем да платим операцията на очите ти.
Марлен седна на леглото.
Тя прегърна Линда, сълзите се стичаха по бузите ѝ.
— Знаех си, че няма да ме разочароваш, скъпа!
Но за операцията вече е късно.
Чувствам, че краят ми е близо.
Не искам да харча тези пари, ако могат да се използват за нещо по-важно.
Линда избърса сълзите ѝ и се усмихна:
— Взех си месец отпуск.
Няма да тръгна никъде, докато не видя златната усмивка на лицето ти, бабо.
И Линда знаеше как да върне радостта на баба си.
След като се върна, Марлен не трябваше повече да се тревожи за готвенето.
Преди понякога вечеряше с корав хляб, когато ѝ беше трудно да приготви нещо.
Но с Линда отново се почувства жива и нужна.
Един ден Марлен чу гласове и излезе да види.
Тя остана смаяна.
Линда беше похарчила 9000 долара за ремонт на къщата и отстраняване на теча.
— Знаех, че отдавна мечтаеш да поправиш дядовата къща.
Сега щастлива ли си, бабо?
Исках отново да я видиш толкова красива, колкото беше преди!
Марлен онемя.
Тя се втурна към Линда и я прегърна силно.
Този ден плака повече от всякога.
Марлен често си пожелаваше: „Искам да си отида в най-щастливия момент!“
Седмица по-късно желанието ѝ се сбъдна.
Тя почина в съня си, оставяйки Линда със съкрушено сърце.
След погребението Линда и Брайън бяха повикани при адвокат заради завещание, за което нищо не знаеха.
Там ги очакваше още една изненада.
– Господин Уайт, според завещанието на баба ви, на вас се пада къщата ѝ. Ето документите, подпишете ги – каза адвокатът.
Линда беше сразена.
Тя не завиждаше на брат си, но я притесняваше, че беше вложила пари в ремонта на къщата, а Брайън я получи, без да я заслужава.
– А това е за вас, госпожице Линда – каза юристът, като ѝ подаде кутия.
– Какво е това? – учудено попита тя и я отвори.
Вътре имаше пет стари винтидж часовника.
Брайън избухна в смях:
– Колко евтино! Баба знаеше кой заслужава най-доброто. Можеш да украсиш наетия си апартамент с тези ръждясали часовници!
Натъжена, Линда се върна в града, вземайки часовниците.
Тя не бързаше да ги разглежда, докато един ден не забеляза гравюра:
„ОТВОРИ“ – беше гравирано с красив курсив.
Любопитството надделя.
Линда отвори часовниците и откри бележка.
– Какво?.. – ахна тя.
„Не подценявай тези стари часовници! Това са 100-годишни класически хронометри на дядо ми, направени от рядък, скъпоценен метал.
Всеки от тях струва 40 000 долара!“
Линда се разплака от радост.
„Всеки получава това, което заслужава.
Радвам се, че ти получи само най-доброто.
С обич, баба Марлен.“
Линда не каза нищо на брат си.
– Нека живее с мисълта, че е получил най-доброто.
Баба знаеше истината и не трябва да доказвам нищо на никого! – помисли си тя, прибирайки скъпоценните часовници в чекмеджето.
