— Семьон, изтрай още малко, ей сега ще се освободя — каза по телефона Василий Андреевич, стараейки се да говори колкото се може по-нежно и ласкаво.
— Недей да скучаеш там без мен, добре?
Той внимателно постави телефона на масата и се усмихна.
Въпреки че на външен вид беше строг човек, с резки черти на лицето и тежък поглед, вътре душата му съвсем не беше толкова сурова, колкото изглеждаше отвън.
Той знаеше: внукът му се справя отлично сам.
Семьон вече се беше научил да гледа филми, да чете книги, дори да си приготвя нещо простичко — макарони по флотски или омлет.
Но все пак понякога звънеше и казваше, че му е домъчняло…
И въпреки че Василий разбираше, че това е един вид игра — начин дете да изрази чувствата си — сърцето му все пак се стопляше от тези разговори.
Той му пригласяше, успокояваше го, увещаваше го да не тъжи. Изминаха две години, откакто Сьомка живееше при него.
Две дълги години, изпълнени с болка, загуби и бавно възстановяване на живота.
Той си спомняше онзи ден, когато доведе внука си у дома.
Тогава му се струваше, че светът окончателно се е сринал.
Самият той едва се държеше на крака, сякаш няколко пъти беше умирал и възкръсвал, за да започне да живее отново.
Но нямаше какво да се направи — избор нямаше.
Всичко, което беше оцеляло след трагедията, беше едно шестгодишно момченце с празен поглед, изгубено в собствените си мисли.
Трагедията се случи в онази проклета нощ, когато родителите на Семьон — синът на Василий Андреевич Миша и неговата млада съпруга — се връщаха от гости.
Повикали такси, искали просто да се приберат у дома.
Но почти пред самия вход в тяхната кола се врязала друга — с бясна скорост, управлявана от пиян младеж.
Ударът бил ужасен. От тримата жив останал само Семьон. Малък, крехък, като счупена играчка.
Как е оцелял? С една дума — чудо.
Лекарите от спешна помощ, които бяха виждали какво ли не през живота си, само поклащали глави: „Ангел-пазител го е закрил с крилото си.“
Колата била буквално разкъсана на парчета, а Сьомка излязъл почти невредим — няколко драскотини и толкова.
И то, възможно е, да ги е получил чак когато го извадили от салона.
Съпругата на Василий беше починала отдавна — когато синът им бил на шестнадесет.
После той стана настойник на Миша, а след това — на Семьон.
Времето минаваше, но скръбта не отминаваше.
След гибелта на сина и снаха си Василий едва не се предал.
Мислите му се губеха в хаоса: „Защо? Защо на нас се случи това?!“
Но един ден погледна в очите на внука си — празни, като зимното небе над изоставен парк — и разбра: ако сега се пречупи, Сьомка ще остане напълно сам.
А това не биваше да се допуска. Не биваше. Минаха месеци.
Едва след половин година Семьон започна да се държи като обикновено дете.
Мълчалив, замислен, но вече заприличваше на себе си. Василий се върна на работа.
Първоначално до момчето беше съседката Нина Петровна — добра жена, с майчино сърце.
Тя помагаше, подкрепяше, следеше Сьомка да не остава сам.
После, когато момчето стана по-самостоятелно, тя просто надничаше при тях — да провери, да нахрани, да види как са.
Нина Петровна беше добра жена, но с един свой навик често изкарваше Василий от равновесие — опитваше се да го ожени.
Веднъж довеждаше някакви „невести“, друг път подхвърляше намеци.
Василий отначало не можеше да разбере защо изведнъж около него се появиха толкова много внимателни дами.
— Е, Васе, никоя ли не ти хареса? — попита тя веднъж.
И тогава той разбра. Засмя се:
— Какво, Нина Петровна, решила си да ме ожениш?
Бабката се намуси:
— А какво му е смешното?
Мъж млад, здрав, а все сам си живее… Не върви така! Може да донесе щастие на някого, пък и сам няма да умре самотен!
На Василий му се наложи да обещае, че ще „оглежда жените“, само и само съседката да го остави на мира.
Но Нина Петровна не беше единствената, която му обръщаше внимание. Други жени сами започнаха да флиртуват.
От това той дори напусна болницата и премина в патологоанатомията.
Може би трябваше да направи тази стъпка по-рано, но след смъртта на съпругата и децата тези заигравки започнаха да го дразнят.
Той беше само на петдесет. Сина си бе заченал на деветнадесет, внука — на тридесет и девет.
Така че възрастта му още ставаше.
Занимаваше се със спорт, ръцете му бяха сръчни, пийваше си — но само по големи празници.
Смяната му наближаваше края.
Беше тихо — тези, които ги докарваха вечер, вече ги приемаше друга смяна.
Василий излезе да пуши. Беше хубаво — пролетта едва започваше, въздухът ухаеше на нещо свежо, ново.
Пред вратата седеше огромно куче. То гледаше толкова тъжно, че душата се преобръщаше.
— Какво, приятелю, докараха някого от твоите?
Не тъгувай, братко… Случва се. Върви си у дома, върви…
Кучето въздъхна, сякаш човек, отдалечи се с няколко крачки и пак седна.
След час Василий излезе отново — време беше да си ходи у дома.
Кучето още беше на мястото си, само че сега скимтеше тихичко, сякаш молеше да влезе вътре.
Странно поведение. Нали кучетата усещат смъртта предварително. Защо е толкова неспокойно?
— Коля!
Кого ни докараха? Чие е това куче?
Млад санитар, който се готвеше да кандидатства в медицински университет, веднага отговори:
— Намерили жена на улицата.
Без документи. Май е разхождала кучето си и…
— Къде е тя?
— Там, още не са я откарали.
Петрович скоро ще я прегледа и ще реши. Петрович — смяната на Василий — винаги започваше работа с чаша горещ чай.
Василий се приближи до жената. На вид около четиридесет.
Лицето ѝ беше чисто, без видими травми, и… странно, но не изглеждаше мъртва.
Хвана я за ръката и се стресна:
— Какво правите?! Та тя е жива!
Санитарят Игор едва не припадна.
— Бързо към линейката! И доведи Петрович!
Василий хвърли раницата си, съблече якето си. Имаше пулс — слаб, но имаше!
Петрович пристигна тичайки и веднага се включи:
— Ех, имаме си внедрен агент! Нищо, сега ще те върнем сред живите! Какво си намислила, а?
След няколко минути пристигна линейката. Същите лекари, които бяха докарали жената.
По лицата им се виждаше, че и те не очакваха такъв обрат.
— Как е възможно?! Налягането беше нула!
Окичиха жената с абокат и включиха уредите. Василий и Петрович изпратиха лекарите до колата.
Кучето радостно скачаше и лаеше. Когато линейката потегли, Василий приседна пред кучето:
— Браво, май ти ѝ спаси живота.
Сега най-важното е да се оправи. А с теб какво да правя?
Кучето го погледна внимателно, с наклонена настрани глава. И Василий, изненадан сам от себе си, предложи:
— Ще дойдеш с мен?
Имам внук — Сьомка, обожава кучетата. А когато стопанката ти оздравее — ще те върнем.
Кучето помаха с опашка и залая — сякаш се съгласи.
„Я стига, — помисли си Василий. — Умни са, ама чак толкова?!”
Оказа се — точно толкова. Живееше наблизо — петнадесет минути пеша.
Кучето вървеше до него, почти долепено до крака, без да се оглежда.
— Сьома! Прибрах се! И не съм сам!
Внукът изтича от стаята, видя кучето — очите му светнаха:
— Дядо!
— Запознай се.
Още не знам как се казва, но е много умно куче.
— А откъде го взе?
Семьон се приближи и прегърна кучето за врата. Василий се напрегна — все пак е чуждо куче.
Но то близна момчето по лицето и помаха с опашка.
— Истинска история се получи.
Хайде да вечеряме, ще нахраним и госта. Сърцето ми подсказва — гладен е.
Кучето хапна малко, пи вода и се втренчи във Василий.
— Нещо иска…
— Дядо, пита къде може да легне!
— Уау!
Василий извади одеяло, сгъна го на четири и го сложи до фотьойла.
Кучето легна, положи муцуната си върху лапите.
— Дядо, тъжи…
— Е как да не тъжи — едва не загуби стопанката си.
Разказа на внука всичко, което се бе случило. Сьома седна на пода до кучето:
— Не се тревожи.
Ще излекуват стопанката ти! Кучето положи глава в скута му и въздъхна — като човек.
Сутринта Василий отиде да потича — взе и кучето.
— Как да те нарека? Я да си бъдеш просто Приятел?
Кучето тихо залая — разбираше, че не трябва да буди Сьома.
По пътя влезе в магазин — купи каишка, храна, купички. На обяд, по молба на внука, взе телефона.
След половин час разбра къде е стопанката на кучето. Обади се на познат лекар.
— Василий! Чух за подвига ти!
— Какъв подвиг… Лекарите са героите.
— Слушай, уникален случай!
Захарта ѝ беше почти нула, плюс инфаркт. Почти никакви признаци на живот…
— А сега как е?
— Васе, знаеш ме — такива случаи обожавам!
Ще тича още! В съзнание е вече, на системи, разбира се, но опасността отмина.
Слушай, знаеш ли нещо за кучето ѝ? Само това повтаря: „Приятел, Приятел…” Много се тревожи.
— Кажи ѝ да не се притеснява.
Кучето е у мен, като се оправи — ще си го вземе.
— Браво на теб!
Знаеш ли какво — елате на гости. Сьомка ще разходи кучето, а ти ще разкажеш.
Ще я повдигнем леко на леглото — да погледне през прозореца, ще се успокои.
— Дядо, кога ще отидем при тази леля?
Трябва да я попитаме какво най-много обича Приятел!
— Утре ще отидем.
Имам почивен ден. Когато Василий влезе в стаята, жената обърна глава.
Очите ѝ бяха яркозелени, дълбоки, пълни с болка и светлина.
— Здравейте…
— Здравей.
Аз съм Василий, този, у когото е вашето куче. Очите ѝ се смекчиха:
— Вие… Вие сте човек с главно Ч!
Само заради Приятел още съм жива. Това е кучето на сина ми… А той загина преди година.
— Така ли…
И аз също. Синът и снахата. А вашият Приятел се сприятели с внука ми — Сьома.
Сега тичат в двора. Жената въздъхна:
— Ето как се случва…
Не исках вече да живея. Съвсем сама. Никой не искаше възрастно куче.
Трябваше да живея… И после… Забравих да взема лекарството.
Отидох на гробището, стана ми лошо. Мислех, че ще издържа. Събудих се тук, а Приятел го няма…
Господи, ако му се беше случило нещо! Не знам как щях да погледна сина си в очите…
— Не си мислете, че съм луда.
Просто е по-лесно да вярваш, че някой ден ще се срещнем там…
Василий посещаваше Марина и следващия уикенд. И още седмица по-късно.
Когато ѝ позволиха да излезе във вътрешния двор, лично я изведе с инвалидната количка.
Какво стана! Приятел скачаше от радост, всички се смееха.
Но до стопанката си се приближаваше внимателно — слагаше глава в скута ѝ, отдалечаваше се, и чак след това отново скачаше.
— Дядо, а как леля Марина ще бъде сама у дома?
Още е слаба… Василий погледна смутено внука.
— И какво предлагаш?
— Ами…
Можем да я поканим у нас временно.
Ти ще се грижиш за нея, аз за Приятел. Докато се оправи…
„Благодаря ти, Сьомка“, — помисли си Василий.
— Не знам дали ще се съгласи…
— Дядо, ами поговори с нея!
Сериозно, както само ти умееш! Да се съгласи! Марина се усмихна смутено:
— Как така…
Ние сме чужди хора, а вие поемате такава тежест…
— Марина, не говорете глупости!
Каква тежест? Вие още не знаете колко е трудно с нас!
— С вас ли?
Никога не съм срещала по-добри хора! И двамата замълчаха, усмихвайки се.
— Марина…
Аз съм открит човек, свикнал съм да казвам истината. Искам да се преместиш при нас. Завинаги.
— Как така?
— Ами така.
Ти разбираш всичко, разбира се. Само че аз съм на четиридесет и шест…
— И какво?
Аз съм на петдесет. Когато баба Нина разбра, веднага каза:
— Виждаш ли, Васка, можеш, когато искаш!
Я я виж — каква жена! Точно такава ти трябва!
А когато Марина напълно се оправи, четиримата заминаха на море — на почивка, и тихо отпразнуваха сватбата.
