Ала Сергеевна бавно идваше на себе си, усещайки как умората тежко се стоварва върху раменете ѝ.
Главата ѝ бучеше, а клепачите ѝ бяха като олово.
Чу как децата затварят вратата — внимателно, стараейки се да не вдигат шум.
Това беше странно, защото обикновено влизаха и излизаха шумно, сякаш нарочно подчертаваха присъствието си.
Но днес всичко беше различно.
Събра сили, повдигна се на лакти, опря се на таблата на леглото и погледна през прозореца.
През прашното стъкло успя да зърне как Петър и Марина бързо се отдалечават към гората.
Силуетите им проблясваха между дърветата, докато не изчезнаха зад гъстата зелена стена.
Ала Сергеевна се опита да извика:
— Маринчка! Петя! Почакайте!
Но гласът ѝ беше слаб, едва повече от шепот. Децата не се обърнаха. Още миг — и вече не се виждаха.
Жената затвори очи, но след секунда отново ги отвори. По бузите ѝ, като поточета от планински извор, се стичаха сълзи.
Те се плъзгаха по дълбоките бръчки, които времето беше издълбало по лицето ѝ.
„Как стана така? Как допуснах всичко да стигне дотук?“ — мислеше тя, усещайки как вътре в нея се образува празнина, студена и бездънна като кладенец.
Синът ѝ винаги е бил трудно дете. Дали от характер, дали съдбата си е изиграла злата шега — неизвестно.
През целия си живот той „се луташе“, както самата Ала Сергеевна казваше, от град на град, от една работа на друга.
Понякога изглеждаше, че е намерил пътя си, а после изведнъж всичко рухваше.
А после, когато вече беше над четиридесет, се върна у дома — заедно с младата си съпруга на име Марина.
Не се върна с празни ръце, но и не донесе богатство.
Само надежда, която скоро започна да се разпада като пясък между пръстите. Ала Сергеевна ги прие топло.
„Нека бъде така“ — помисли си тя — „семейството е наблизо, ще се роди внуче и тогава ще започне нов живот.“
Ваничка, любимият ѝ внук, живееше с нея още от раждането си.
Тя го обичаше с цялата си душа, радваше се на всяка негова крачка, на всяка негова победа.
Имаше голяма къща, спестявания — всичко, което остава на хората след дълги години труд.
Някога, още приживе на съпруга ѝ, заедно строяха тази къща, пестяха от всичко, заделяха всяка рубла.
Но един ден Петър разбра колко пари има майка му в банковите си сметки.
Лицето му в онзи момент се промени. Стана твърдо, почти чуждо.
— Мамо, толкова си богата, а мълчиш? — попита той с някаква странна интонация — сякаш учудено, сякаш укорително.
— Богатство? — усмихна се горчиво Ала Сергеевна.
— Това не е богатство. Просто малко, за да помогна на внука, може би да си купи апартамент…
— Ама какво още! Нека сам си изкарва! — рязко я прекъсна синът.
— Имаш син, между другото! Защо всичко се пада само на Ваня?
Той тропна гневно с крака, обърна се, но след това, леко успокоен, отново заговори:
— Мамо, има една страхотна възможност. Трябва малко да се вложи, но печалбата ще е огромна!
Ала Сергеевна поклати глава. Тя познаваше този поглед — в него се събуждаше надежда, смесена с алчност.
— И преди си влагал. И какво стана? Нито пари, нито печалба. Но решавай сам.
Петя доволно потърка ръце, сякаш вече беше получил съгласие:
— Мамо, знаех си, че няма да ме оставиш в беда! Трябват само петстотин хиляди.
— Само? — повтори тя с ирония. — А кога успя да изкараш тези пари?
Тогава Петър се изчерви като домат.
През тези година и половина откакто се бяха върнали, нито той, нито жена му успяха да намерят постоянна работа.
Търсеха лесни пътища, мечтаеха за богатство, но не правеха нищо, за да го постигнат.
— Мислех, че ще дадеш…
— И как ти хрумна това? Тези пари съм ги изкарала с труд, не съм ги получила даром. На когото и да е, дори и на сина си, няма да ги дам ей така.
— Но аз съм ти син!
— Именно затова искам да се научиш да цениш парите. Знаеш ли, дори ако Ваня ме беше помолил, пак щях да се замисля.
Защото той има ум, желание да работи и стремеж към нещо повече от просто мързеливо съществуване.
Тези думи силно нараниха Петър.
Той каза на майка си много обидни неща, но разговорът беше прекъснат от внезапен скандал, който случайно чу Иван, завърнал се от учене.
Без да каже и дума, той избута баща си от стаята, даде на баба си валериан и тихо каза:
— Не плачи, бабо. Остава ми само половин година учене, после практика. А след практиката ще тръгнем с теб — дори и до края на света!
Ала Сергеевна се усмихна, галейки внука си по косата, макар да разбираше, че вече няма сили за такива пътувания.
Но Ваня не се предаваше, винаги намираше думи, с които да я подкрепи.
После Иван замина за друг град. Звънеше често, разказваше за успехите си, за това, че скоро ще може да я вземе при себе си.
Но Ала Сергеевна само махваше с ръка, мислейки, че вече ѝ е все едно къде ще отиде.
И ето сега — вързани ръце, студен под, тъмнина и предателство. Как се стигна дотук?
Та това е синът ѝ, нейна плът и кръв! Заради пари?
Ала Сергеевна реши — повече няма да се бори. Просто ще чака всичко да приключи.
Не се знае колко време е минало — час или ден. Беше изгубила представа за времето.
Главата ѝ бучеше, мислите се объркваха. И изведнъж чу гласове. Нима се върнаха? Да я довършат?
Тя се протегна към прозореца, опитвайки се да види кой е там. И видя момиче.
Тя вървеше през гората, казвайки нещо на малкото си кученце.
— И повече няма да се върна! По-добре ще живея с вълците в гората, отколкото с него!
Момичето подсмъркна, а Ала Сергеевна, събирайки последни сили, прошепна: — Дъще! Дъще, помогни!
Гласът ѝ едва се чуваше, но кучето го чу. То започна да лае и се втурна към колибата. Момичето уплашено го последва.
Тя беше тук за пръв път, но се чувстваше уверено. Някъде наблизо беше прекарала детството си.
Майка ѝ наскоро се бе омъжила, а новият мъж бе причината за всичките ѝ нещастия.
След пореден конфликт, когато майка ѝ я обвини в най-страшните неща, момичето избяга. Завинаги.
Щом видя Ала Сергеевна, тя веднага се втурна към нея и развърза въжетата.
Ръцете на жената бяха посинели от болка. — По-добре ли сте? — попита Альонка, разтривайки възрастните ръце.
— Благодаря… Само глътка вода…
Момичето донесе вода от изворчето, и тази вода се стори на Ала Сергеевна най-вкусната в живота ѝ.
Тя разказа историята си, а Альонка, след като я изслуша, въздъхна:
— По-зле от мен няма накъде. Макар че майка ми е моя родна майка, тя вярва на чуждия си мъж, а не на мен.
— Какво ще правим? Трябва да излезем при хора, — каза Ала Сергеевна.
— А защо? — отговори Альонка. — Ще чакате ли, докато ви довършат? И аз нямам никакво бъдеще.
Прекараха в колибата една седмица. Нощем беше страшно и студено, затова решиха — време е да тръгват.
Альонка предложи да отидат до старата къща на баба ѝ, която се намирала на няколко километра.
— Ще стигнем ли? Няма ли да се изгубим? — тревожеше се Ала Сергеевна. — Силни сме! От какво да се страхуваме?
Но още по обяд стана ясно — загубили са ориентация. За втори път се върнаха при едно и също дърво.
Альонка се разплака: — Отдавна не съм била тук. Всичко е обрасло, не мога да разбера накъде да вървим.
— Ех, момиче… — въздъхна Ала Сергеевна. — Добре, на мен ми е все едно. Но ти трябва да живееш.
Нощта беше особено страшна. Тошка не спираше да лае. Спяха на смени, уморени и изтощени.
Сутринта тръгнаха на север, ориентирайки се по мъха по дърветата.
— Защо е толкова безкрайна тази гора? — възкликна Ала Сергеевна.
— Постоянно вървим навътре, — отвърна Альонка. — Не знам какво да правим.
Поспаха малко. А когато Ала Сергеевна се събуди, разбра — Альонка е болна.
Температура, втрисане. Почти нямаше вода. Тошка хвана мишка и я изяде, но за хората това не беше решение.
Ала Сергеевна намери локва, направи компрес, но силите я напускаха.
Плачеше — от безизходица, от това, че до нея лежи млада девойка, с цял живот пред себе си, а може да загине в тази гора.
Тошка излая силно. Ала Сергеевна си помисли, че са вълци. Но изведнъж се чу глас: — Бабо! Бабче!
Това беше Ваня. Ала Сергеевна не повярва на ушите си. — Ванюша? Ти ли си? Не сънувам ли?
Внукът я прегърна здраво: — Не плачи, бабо. Сега всичко е наред.
Излязоха от гората. На Альонка оказаха помощ, на Ала Сергеевна дадоха чай. Ваня грижовно им помагаше.
Альонка я носеха на носилка, Тошка се настани в ръцете ѝ и заспа.
— Внуче, как ме намери? — попита Ала Сергеевна.
— Дълга история. Татко и мама заминаха далече. Ако не искаш, няма да ги видиш повече.
Пуснах ги да си вървят. Не ми се вдигна ръка да ги вкарам и двамата зад решетките.
— Правилно, внуче. Не бива да носиш такъв грях на душата си.
Когато се прибраха у дома, Ваня продължи да се грижи за тях. Един ден каза:
— Бабо, Альонка често пита за Тошка. Реших да го взема със себе си. Той не познава града.
Ала Сергеевна се усмихна:
— Ще поживеем още. А може и правнуци да подрусаме някой ден.
