Топъл майски ден обгръщаше парка със златиста светлина.
Льова и Миша, и двамата с еднакви ученически панталони и сини ризи, седяха на тревата, а до тях, протегнат на цялата си кучешка дължина, лежеше Рекс — голям, рошав алабай с влажен нос и добри, почти човешки очи.
– Виж какво може! – извика гордо Льова, подавайки длан.
– Рекс, дай лапа!
Кученцето веднага скочи, радостно бутна ръката с носа си и неумело постави върху нея масивната си лапа.
Миша се засмя, а Рекс, усетил веселие, се хвърли към него, събори го по гръб и започна да го гъделичка с обичта си.
Момчетата извикаха от възторг, вплетени в една луда, весела купчина, в която вече не се разбираше къде свършва кучето и къде започва човекът.
– Прекалено го глезиш – усмихна се запъхтян Миша, отърсвайки тревички от косата си.
– А как иначе? – Льова изтупа песъчинки от коляното си.
– Той ми е приятел.
И изобщо — най-умното куче на света.
Рекс, сякаш в съгласие, бутна ръката на Миша с носа си и радостно размаха опашка по тревата.
– Жалко, че никога не съм имал куче – тихо каза Миша, галейки кученцето по пухкавата глава.
– Но сега имаш мен и Рекс – Льова потупа приятеля си по рамото.
– А утре ще му донеса лакомства от вкъщи.
Нека и той се радва. Слънцето бавно се спускаше към залез.
Льова стана и внимателно изтупа панталоните си.
– Трябва да тръгвам.
Татко се притеснява, ако закъснея. Но утре ела, става ли?
Сигурен съм, че ще те чакам. Миша кимна, но вътре в себе си почувства странно предчувствие.
Гледаше как приятелят му си тръгва, водейки скачащия Рекс.
Да останеш сам на опразнената поляна винаги е малко тъжно.
Миша тръгна към дома, надявайки се, че утрешният ден ще донесе нещо хубаво, но тревогата не го напускаше.
Вратата на апартамента изскърца. Миша влезе внимателно, събу си обувките на прага.
Въздухът беше наситен с миризма на лекарства, старо дърво и неясна смес от тъга и надежда.
На дивана, покрита с одеяло, лежеше майка му — Марина.
В ръцете ѝ имаше книга, но погледът ѝ се рееше през прозореца.
– Здравей, мамо – тихо каза Миша, опитвайки се да не я обезпокои.
– Върна ли се вече?
Как беше навън? – Марина се усмихна, уморено, но с топла искра в очите.
– Беше страхотно.
Льова показа как Рекс дава лапа. Много забавно кученце е.
– Радвам се, че имаш приятел – Марина нежно погали ръката на сина си.
– Знаеш, че винаги съм до теб.
В паметта му изплуваха други времена.
Когато татко носеше сладолед, когато в апартамента миришеше на пържени картофи, когато гледаха филми заедно и се смееха.
Беше топло, спокойно. После всичко се промени.
Един ден мама се подхлъзна по стълбите и се нарани тежко.
Болница, бели стени, лекари с маски, тревожни разговори.
Домът стана различен: лекарства, тишина, нощно шумолене на хапчета в кутийки.
Татко все по-рядко се прибираше, а после просто събра нещата си и си тръгна, тръшвайки вратата.
Марина плачеше, а Миша не знаеше как да я прегърне така, че болката да изчезне.
Баба Валентина Николаевна идваше, караше се на баща му, печеше пироги, но не оставаше дълго.
Така семейството се сви до двама — майка и син.
Научиха се да оцеляват заедно, държейки се един за друг.
На следващия ден Льова дойде някак различен.
Обикновено живото му лице бе напрегнато, а в очите му се четеше тревога.
– У нас вкъщи е зле – тихо каза той, щом Миша се приближи.
– Татко заминава в командировка, а при нас ще се нанесе Инга.
Тя е ужасна. Не обича никого, освен татко. Кара се с мен, дори и с Тамара Семьоновна.
– Може би просто още не е свикнала? – опита се да го утеши Миша, макар сам да не вярваше в думите си.
– Не – поклати глава Льова.
– Прави го нарочно.
Дори не понася Рекс. Казва, че е мръсен и досаден. А татко ми го подари за рождения ден.
Толкова отдавна исках куче! Той замълча, загледан някъде в далечината, после се оживи:
– Знаеш ли, нощем Рекс тихичко се качва при мен в леглото.
Като истински братя сме. Но сега Инга забранява всичко.
Даже не ми дава да го разхождам. Момчетата мълчаха, всеки потънал в мислите си.
Льова си тръгна по-рано от обикновено, а после няколко дни не се появи.
Миша се чудеше какво се е случило, но се надяваше, че приятелят му скоро ще се върне.
Миша не можеше да си извади от главата мисълта: рано или късно Льова ще трябва да изведе Рекс на разходка.
Един ден си нагласи алармата за пет сутринта и се запъти към реката.
Паркът беше пуст, само птиците си шепнеха в храстите.
Той се скри зад един храст и започна да чака. Скоро до брега спря сребриста кола.
От нея слезе висока жена с ярък шал, студени очи и прецизен грим.
Без да се обръща, тя извади от багажника плътен чувал, който се движеше странно, и с усилие го хвърли във водата.
Миша застина. Сърцето му се сви. Но той не се поколеба — хвърли се в ледената вода, напипа чувала и го издърпа към себе си.
Измъкна го на брега, треперейки от страх, и развърза възела.
Вътре, с муцуна обвита с тиксо, лежеше Рекс — уплашен, но жив.
– Тихо, малкия, – Миша внимателно махна лепенката и притисна кученцето към себе си.
– Всичко е наред. Няма да те изоставя.
Рекс трепереше, но близна Миша по бузата. В този момент момчето взе решение: няма да даде това куче на никого.
У дома Марина посрещна сина си с недоумение — пред нея стоеше мокър, треперещ Миша, който държеше огромно кученце, завито в одеяло.
— Какво се е случило? — Марина тревожно се втурна към сина си.
— Това е Рекс… искаха да го удавят! — Миша подсмърчаше, галейки кученцето по пухкавата глава.
— Видях как една жена го хвърли в реката. Не можех да го оставя там…
Марина коленичи, прегърна сина си и притисна към себе си треперещото куче.
— Постъпи правилно, — прошепна тя.
— Но сега трябва да изясним всичко. Коя беше тази жена? Помниш ли я?
— Да. Висока, с ярък шал. Със сребриста кола. Трябва да кажем на Льова. Той трябва да знае.
Марина въздъхна и погали Миша по косата.
— Ще задържим Рекс при нас. Докато не разберем всичко, той ще живее тук.
На следващата сутрин Миша се отправи към къщата на Льова. Дълго стоя зад кованата ограда, наблюдавайки прозорците.
Скоро на верандата излезе Льова с баща си — Герман Аркадиевич.
Суров, в безупречен костюм, той се опитваше да успокои сина си.
— Не се тревожи, — каза той. — Може би Рекс просто е избягал. Със сигурност ще го намерим.
— Не! — Льова стисна юмруци.
— Това беше Инга! Видях колко беше ядосана на него вчера. А днес вече го няма!
Герман се намръщи, но поклати глава:
— Недей да си измисляш. Инга не би направила такова нещо.
Тогава Миша не издържа и излезе от укритието си:
— Видях всичко! — извика той.
— Жена с ярък шал, със сребриста кола. Хвърли чувала в реката, а вътре беше Рекс! Спасих го. Сега е у дома при мен.
Герман рязко се обърна към сина си:
— Сигурен ли си, че това беше Инга?
Льова кимна, избърсвайки сълзите си. В този момент пред къщата спря сребриста кола.
От нея слезе Инга с характерния си шал. Когато ги видя, застина.
— Инга, — гласът на Герман беше леден, — трябва да поговорим. Сега. Влез в къщата.
Тя се опита да каже нещо, но Герман беше непреклонен.
— Почакайте тук, — каза той на момчетата и изчезна зад вратата.
Петнадесет минути по-късно той се върна — блед, но решителен.
— Къде е Рекс? — попита той Миша. — Покажи ми.
У дома Марина ги посрещна сдържано. Герман внезапно я позна и неочаквано се усмихна:
— Марина? Това ти ли си? Заедно учихме в училище. Помниш ли дървените бараки в двора и ябълките от съседния двор?
Марина леко се смути, но също се усмихна:
— Разбира се, че помня. Винаги беше отличникът на класа.
Докато възрастните си припомняха ученическите години, момчетата и Рекс си устроиха истински празник на радостта: тичаха, смееха се, прегръщаха се.
Всички бяха благодарни на съдбата, че кученцето е живо, а приятелството им е по-силно от всякога.
В кухнята Марина и Герман продължаваха разговора.
— Понякога изглежда, че животът никога няма да се оправи, — тихо каза Марина.
— А после изведнъж се появява някой и всичко започва да се променя.
Герман кимна, гледайки я внимателно:
— Най-важното е да не се отказваме. Всичко може да започне отначало.
Погледите им се срещнаха по-дълго от обикновено — в тях имаше повече от спомени.
Герман даде пари на момчетата:
— Купете нещо вкусно за чай. И хайде у нас. Днес празнуваме!
Миша и Льова хукнаха към магазина, върнаха се с чипс, сладолед и бонбони.
В дома на Герман Марина помогна на Тамара Семьоновна да нареже салата, а домашната прислужница изпечe прочутите си пайове.
На масата всички се смееха, разказваха истории и никой дори не споменаваше Инга — нещата ѝ бяха изчезнали, сякаш никога не е съществувала.
Атмосферата беше топла, домашна, почти приказна. Изглеждаше, че всички трудности са останали в миналото.
Късно вечерта, докато възрастните още пиеха чай, Миша и Льова се бяха настанили в стаята.
— Как мислиш, ако родителите ни бяха заедно, щеше ли да ни е по-добре? — замислено попита Льова.
— Разбира се, — усмихна се Миша. — Щеше да си ми брат, а Рекс — нашето общо куче.
— Хайде да изпитаме чувствата им, — заговорнически предложи Льова.
— Да напишем бележка: избягахме, ще се върнем само ако се съгласят да се оженят.
Момчетата се захихикаха, написаха посланието и внимателно го оставиха на кухненската маса.
Сутринта Марина не можа да намери сина си. Из къщата започна суматоха.
Герман претърсваше всяка стая, докато не забеляза бележката. След като я прочете, избухна в смях:
— Какви пакостници… Изглежда, че нямаме избор.
Излязоха на двора и Герман видя момчетата зад храстите.
— Е, — усмихна се той, — ще се разберем ли?
Марина срамежливо кимна, но в очите ѝ грееше надежда и радост.
— Съгласна съм, — тихо каза тя.
Тамара Семьоновна, смеейки се, повика децата обратно:
— Ей, хулигани! Връщайте се! Големите вече решиха всичко!
Миша и Льова се втурнаха към родителите си, Рекс скачаше около тях и лаеше от щастие.
Всички се прегръщаха, смееха се, а отвън, сякаш нарочно за този момент, ярко грееше слънцето.
И животът отново стана добър.
