На тиха улица, където всички се познаваха по име, се отличаваше само един възрастен мъж на име Виктор.
Той почти не разговаряше с никого, рядко излизаше от апартамента си и никой не знаеше точно с какво се занимава или от какво живее.
Но едно нещо всички знаеха със сигурност — от дома му постоянно се чуваха странни звуци.
Понякога — глухо ръмжене, сякаш някой драскаше по стените.
Понякога — писък, наподобяващ човешки вик, но не съвсем.
Особено трудно беше през нощта: скимтене, изтощително лаене, което се повтаряше ден след ден.
Понякога изглеждаше, сякаш някой вътре изпада в истерия. Първоначално съседите търпяха.
После започнаха да се приближават до вратата, да чукат, да го молят да бъде по-тих.
Някой дори остави бележка: „Моля Ви, решете проблема със звуците. Всички не можем да спим нощем.”
Но в отговор — тишина.
Виктор не винаги отваряше вратата, а когато излизаше, кимваше, мърмореше нещо неразбираемо и отново се скриваше зад вратата си.
С времето тревогата нарастваше. Някои съседи бяха убедени, че полудява.
Други мислеха, че в дома му живеят и други хора.
Някой дори изказа мнение, че се занимава с нещо незаконно.
Но никой не знаеше истината. Един ден всичко се промени.
Почти цяла седмица никой не беше виждал стареца.
Вратата му беше заключена, прозорците — както винаги — бяха с пердета.
Но звуците не бяха изчезнали. Напротив — станаха още по-силни.
През нощта се чуваха гневни писъци, скърцане със зъби, драскане по пода, стържене.
Сякаш някой или нещо се опитваше да излезе навън.
На седмия ден жителите на блока не издържаха.
Двама мъже се качиха до етажа му и започнаха настойчиво да чукат по вратата.
Никой не отвори. Повикаха полицията, която разби ключалката и най-накрая отвори вратата.
Когато влязоха в апартамента, кръвта във вените им застина.
Вътре в апартамента…
В стая, пропита с тежка, застояла миризма, на леглото лежеше мъртъв Виктор.
Според следователя той е бил мъртъв от около седмица. Но най-ужасяващото не беше това.
В дома имаше почти двайсет кучета — слаби, изтощени, някои едва можеха да се нарекат живи.
Те се скитаха из стаите, някои лежаха до тялото, без да се отдалечават от него.
По пода имаше следи от нокти, изпражнения, разкъсани мебели и следи от битки между животните.
Очевидно старецът е събирал бездомни кучета — крил ги е, хранел ги е, спял е до тях.
Те са били единствените му приятели. Не е говорил за тях на никого, защото се е страхувал, че ще му ги отнемат.
Седем дни тези кучета са стояли заключени без храна и вода.
Съседите дълго си спомняха този случай с треперещ глас.
А къщата след това остана празна — сякаш самата тя отказваше да забрави страшната си тайна.
