— Дима, ела да закусваш! — повика сина си Катя, като нареждаше на масата чиния с зачервени палачинки, купичка с гъсто сладко и чаши с горещ чай.
Десетгодишното момче, както обикновено в потиснато настроение, бавно влезе в кухнята, седна на стола и мрачно погледна майка си:
— Мамо, може ли днес да не ходя на училище? — прошепна тихо той.
Такъв разговор се беше превърнал в обичайното начало на всяка сутрин в техния дом вече цял месец.
— Сине, как така?
Трябва да учиш. Кажи честно — някой в училище те тормози ли? — нежно го погали по главата Екатерина.
— Не, всичко е наред — измърмори Дима.
— Просто не искам да ходя.
Това е всичко.
— Разкажи какво се случва?
Преди ти харесваше да учиш, учителите бяха добри, винаги се прибираше у дома с усмивка.
Какво се е променило? — настоя тя.
— Нищо не се е променило!
Остави ме на мира! — извика момчето и рязко скочи от стола.
Катя излезе в коридора и видя как синът ѝ набързо обува якето си и връзва обувките си.
— Почакай, дори не си закусил!
Хайде поне да хапнем заедно, ще те изпратя — предложи тя.
— Не трябва, сам ще отида — рязко отвърна Дима, грабна раницата си и изхвърча от апартамента.
Жената се приближи до прозореца и гледаше как момчето излиза от входа и бързо се насочва към училището.
Училището се намираше точно в двора — това беше голям плюс: не трябваше да се пресичат оживени улици, а пътят отнемаше само няколко минути.
Преди Дима беше жизнерадостен, общителен, с отлични оценки и много приятели.
Но през последния месец сякаш се беше променил — все по-често отказваше да ходи на училище, след часовете не играеше с децата и носеше все повече двойки и тройки.
Катя се опитваше да разговаря с него, но синът ѝ се затваряше, отдръпваше се и не искаше да споделя какво преживява.
Тя разбираше: всичко това е последица от развода.
Дима най-вероятно преживяваше тежко напускането на баща си.
Вече бяха минали два месеца, откакто Олег напусна семейството.
Екатерина се чувстваше виновна — беше твърде заета с работа и домакинство, отделяше малко внимание на съпруга си.
Постоянно пред очите ѝ стоеше онази вечер, когато той най-накрая се осмели да каже истината.
Дълго мълчеше, събираше мислите си, а после, гледайки я право в очите, обяви, че е влюбен в друга жена и ще се премести при нея.
Тя не можеше да повярва, плачеше, молеше го да размисли, обещаваше да се промени, да направи всичко, за да стане семейството им отново щастливо.
Но съпругът ѝ остана непреклонен — мълчаливо си събра нещата, потупа сина си по косата, каза, че ще помага финансово и ще го взема през уикендите, и си тръгна.
Когато вратата се затвори след него, Катя се разрида.
Дима я прегърна и с възрастна сериозност каза:
— Мамо, не плачи.
Той е предател. Ще се справим сами.
До този момент тя не можеше да разбере как не бе забелязала промените в Олег: все по-често закъсняваше на работа, поемаше нощни смени, уж за да печели повече, но носеше все по-малко пари.
А в последните месеци дори спря да носи заплатата си.
След напускането му Катя откри, че спестяванията — парите за ремонт и почивка — са изчезнали безследно.
Доходите им бяха скромни: тя работеше като медицинска сестра в онкологично отделение, той — електротехник във фабрика.
Но с две заплати живееха достойно и дори успяваха да заделят малко.
Сега обаче стана трудно — никаква помощ от Олег и нейната заплата едва стигаше за храна и сметки.
С тежка въздишка Катя взе телефона и набра номера му:
— Олег, здравей.
Трябва да поговорим.
— Какво се е случило?
Или просто не можеш да ме оставиш на мира? — отговори раздразнено той.
— Обаждам се заради Дима — каза плахо Екатерина.
— Болен ли е? — попита сърдито съпругът ѝ.
— Не, но ми се струва, че или го тормозят в училище, или силно страда от твоето напускане — отвърна тя объркано.
— Престани с тези глупости.
Остави ме на мира. Вече ти казах — няма да се върна.
Ако някой го тормози — да се оправя сам, — изръмжа той и затвори телефона.
Катя внезапно бе залята от вълна на гняв. Отново набра номера му:
— Слушай внимателно: утре подавам молба за развод и за издръжка.
Ако си мислиш, че като си напуснал семейството вече не носиш отговорност — грешиш.
Много се лъжеш — изсъска тя в слушалката.
— Чудесно! Подай!
А аз в съда ще докажа колко пари съм вложил в ремонта на твоята барака.
Така че няма да получиш апартамента в пълен размер — рязко отвърна Олег и затвори.
Екатерина се разплака.
Все още не можеше да се примири с напускането на съпруга си, все още чакаше той да се върне.
Дори направи жертви: направи си нова прическа, два месеца беше на диета, внимателно се гримираше.
Но всичко беше напразно.
Гледайки подпухналото си от сълзи лице в огледалото, тя твърдо реши: няма повече да се унижава, няма да вярва на нито един мъж.
С гняв изхвърли козметичната си чантичка в кофата за боклук, облече износен пуловер и стари дънки и тръгна на работа.
По пътя не я напускаха мислите за думите на съпруга ѝ относно апартамента и за тревожното поведение на Дима.
Когато пристигна в болницата, Катя облече халата си и се включи в сутрешния обход заедно с началничката на отделението Римма Павловна.
Лекарката беше строга, особено към по-ниския персонал, и всички медицински сестри и санитарки я наричаха зад гърба ѝ „вещицата“.
Тя преглеждаше пациентите, като даваше точни указания на Катя и на двамата стажанти.
Забелязвайки прах по перваза, строго смъмри медицинската сестра и ѝ нареди да отиде при нея след визитацията.
Катя с тревога мислеше, че може да я уволнят.
При една от палатите лекарят спря и съобщи, че през нощта е приет пациент с силна болка в корема и подозрение за онкологично заболяване.
— Това не е просто пациент, а собственик на няколко юридически фирми в града.Той трябва да се чувства тук като в петзвезден хотел! Задачата е да му осигурим максимален комфорт.
За това ще отговаря Екатерина, а вие, млади лекари, ще ѝ помагате. Да, точно така, като помощници!
Когато имате толкова опит, колкото тя, тогава ще ви дам такава отговорност, — прекъсна Римма Павловна, спирайки недоволните погледи на интерните.
Чувайки това, Катя въздъхна с облекчение — значи няма да я уволняват.
Всички заедно влязоха в палатата, а заведващата, поздравявайки се с пациента, изведнъж повиши рязко тон:
— Аз имам онкологично отделение, а не санаториум! Какво си позволява главният лекар? Сега всички богати ще ги докарват тук, защото в терапия няма места? И терапевти ще ставаме?
Възрастният мъж на леглото, който страдаше от болка, се обърка и мълчаливо я гледаше.
— Значи, Валентин Викторович, — продължи Римма Павловна, разглеждайки картата, — 67 години. Болка в корема. Може би на тази възраст трябва да спазва диета?
— Не знам… просто адска болка, — отговори несигурно пациентът.
— Адска болка е при раждане, — промърмори лекарят. — Въведете обезболяващо и вземете анализи.
След като даде указания, тя кимна на Катя, канейки я в кабинета.
Затвори вратата и тонът на Римма Павловна омекна:
— Не се учудвай на спектакъла ми. Той ясно има онкология и, по всичко личи, напреднала. Не е глупак — разбира, че не се слага в онкология с гастрит. Затова устроих този цирк.
Твоята задача е да му внушиш, че това е просто разстройство на стомашно-чревния тракт. Днес ще вземем онкомаркери, но най-вероятно ще е нужна сериозна операция.
— Разбрах, Римма Павловна. Гениално е, — тихо отвърна Катя.
— А сега кажи честно — какво има с теб? Преди винаги беше толкова жива, а сега — сякаш душата ти е излязла. Някой умря?
— Не… Семейни проблеми. Мъжът ми си тръгна. Живяхме заедно единадесет години.
— И заради това трябва да ходиш като бито куче? Какви години! Той си тръгна — слава богу! Сега другата да си мъчи с него. Най-важното е да не го вземеш обратно. Изчакай — може да се появи някой по-добър, — усмихна се Римма Павловна.
— Между другото, реших да те повиша на старша медицинска сестра. Повече задължения, но и заплатата е с половин пъти по-висока. Събери се, забрави за този подлец. И те моля, престани да ходиш като сива мишка.
Макияж на очите, червило на устните, облечи къса пола и напред — да завладяваш сърца!
— Благодаря, Римма Павловна, — засмя се Катя.
— Колко бих искала да съм на твоите години, детенце! Щях да блестя така! А мъжът ми? Него даже не може да го изгониш! — пошегува се заведуващата.
Катя излезе от кабинета с усещане за прилив на сили.
Тя искрено беше благодарна на Римма Павловна за този женски „разгон“ и твърдо реши никога повече да не я нарича „гръмза“.
Приближила се до палатата на пациента, тя влезе с топла усмивка:
— Здравейте отново. Аз съм Екатерина. Сега ще взема анализи от вас.
— Здравейте, красива дама, — усмихна се мъжът. След инжекцията явно му стана по-леко.
— Наистина си кралица на красотата, — шеговито каза Катя.
— Кралица е за дамите над четиридесет. Ти си принцеса, — отвърна Валентин Викторович.
— Взех анализите. Да включа телевизора?
— Не, не обичам тази кутия. По-добре ми дайте нещо за четене. Например детективски роман за убийство.
— Ще се опитам да намеря, но не мога да обещая. При нас основно лежат любовни романи.
— Не, за любовта не съм аз. По-добре ще прочета Наказателния кодекс, — засмя се пациентът.
— Чух, че сте юрист. Не ви ли омръзна да четете кодекси на работа? — с лека усмивка попита Катя.
— Това е моят обичаен свят, — замислено отговори мъжът.
— Наскоро се занимавам с нотариална практика, но понякога си спомням годините в криминалното разследване и спецподразделението. Там беше съвсем друг живот.
— Трябва да е бил много наситен, — искрено възхити се Катя.
— Мога ли да ви попитам нещо по вашата специалност?
— Разбира се, без проблем, — отговори с готовност Валентин Викторович.
— Тогава сега ще отида в лабораторията с пробите и веднага ще се върна при вас. Добре? — предложи тя.
Той кимна, а Катя, бързо предала анализите, веднага се върна в палатата.
— Става дума за това, че се развеждаме с мъжа ми, — започна тя.
— Живеехме в апартамент, подарен ми от родителите ми преди сватбата. Те се преместиха в селото, а сега той твърди, че е вложил свои пари в ремонта и поддръжката на жилището и иска в съда част от апартамента.
— Имаше ли лични спестявания преди брака? — попита юристът.
Катя поклати глава отрицателно.
— Тогава претенциите му са необосновани, — уверено каза той.
— Всички средства, изработени по време на брака, се считат за обща собственост. Това, което е похарчил за ремонта, е негово задължение като член на семейството, а не основание за претенции върху вашия апартамент.
— Благодаря ви! Много ме успокоихте! — зарадва се Катя.
— А вие ме натъжихте, — усмихна се с укор той.
— Не е простимо да не знаеш такива основни неща. Но нищо, ще ви просветя.
Още малко поговориха, и Катя, усещайки топла симпатия и доверие към този възрастен човек, разказа за Дима и неговото странно поведение.
— Има два варианта, Катерина, — замислено произнесе Валентин Викторович.
— Или момчето има нужда от психологическа помощ заради заминаването на баща си, макар че на неговата възраст децата обикновено по-лесно преживяват такива промени. Или, което е по-вероятно, го тормозят в училище.
— Исках да говоря с класния ръководител, но синът ми буквално ме молеше на колене да не ходя там, — с тъга каза Катя и в очите ѝ блеснаха сълзи.
— Тогава нека направим собствено разследване, — с жив интерес предложи той.
— Ще се обадя на помощника си и вечерта той ще донесе миниатюрно подслушвателно устройство. Вие незабелязано ще го сложите в раницата на сина си — и ще разберем какво се случва там.
— Огромно благодаря, — искрено благодари тя.
Денят мина в обичайната суматоха, но Катя се чувстваше по-лека и по-уверена, отколкото през последните два месеца.
Тя се зарадва на подкрепата на Римма Павловна, която, срещайки я в коридора, няколко пъти с весел намръщен поглед правеше знаци, за да си намаже устните и да не забравя женствеността си, дори леко поклащайки ханша си, сякаш напомняйки: „Ти си жена, а не монахиня“.
Вечерта, след като посети Валентин Викторович, Катя получи малка кутийка с микрофон и приемник и се прибра у дома.
Дима седеше пред компютъра и играеше с увлечение. Катя го целуна по тила и тръгна да готви вечеря.
— Как вървят нещата в училище? — попита тя, когато той седна на масата.
Момчето повдигна очи към нея — за миг изглеждаше, че иска да каже нещо, но после само вдигна рамене и мърмореше: „Нормално“.
След като бързо хапна, той избяга в стаята си.
Катя тежко въздъхна, надявайки се, че записът ще помогне да се разбере истината.
Докато събираше масата, тя отвори кофа за боклук, извади оттам изхвърлената сутринта козметичка и, усмихвайки се, я сложи на нощното шкафче — с твърдо намерение да се гримира утре сутрин.
През нощта тихо влезе в детската стая и внимателно скри микрофона в джоба на раницата.
Сутринта, след като изпрати Дима, Катя се върна в болницата и веднага отиде при Валентин Викторович.
Той взе приемника, извади лаптоп и каза, че ще се заеме с записа, а тя може да си върши работата.
След обяд той я повика при себе си и мрачно съобщи: на записа ясно се чува как няколко шести класници изнудват пари от по-малките, обиждат ги и ги бият в тоалетната.
Още повече, хулиганите заплашват децата с отмъщение над техните родители, заявявайки, че бащите им са влиятелни хора и училището няма да им направи нищо.
Катя беше потресена. Тя свали записа и реши да действа.
Първо — разговор с директора, а ако няма реакция — обръщение към медиите и прокуратурата.
Когато се прибра, с изненада чу от Дима, че я викат в училище.
Момчето я гледаше уплашено, твърдейки, че не е направил нищо лошо и не разбира защо го викат.
Катя прегърна сина си и твърдо каза:
— Вярвам ти.
И никой повече няма да посмее да те обижда. Веднага се обади на Валентин Викторович и му разказа за повикването.
Той посъветва задължително да запише разговора и да не се поддава на натиск от страна на администрацията, особено ако защитават децата на богати родители.
На следващата сутрин Катя, решителна и съсредоточена, стоеше пред кабинета на директора.
На табелката пишеше: „Михаил Юриевич Проценко“.
Името „Михаил“ веднага предизвика у нея раздразнение — още от училище тя мразеше един Миша, хулиган, който се подиграваше на съучениците си.
После в медицинското училище имаше староста Михаил — подъл, егоистичен, винаги готов да предаде за собствена изгода.
Затова, когато влезе в кабинета, тя беше настроена като за бой.
— Седнете, Екатерина Василевна, — приветливо предложи директорът, нисък мъж на около тридесет и пет години с приятелска усмивка.
— Няма да повярвате, но и аз знам в кой клас учи моят син, — язвително каза тя, очаквайки капан.
Михаил Юриевич леко се обърка, но спокойно продължи:
— В нашето училище се е създала тревожна ситуация: някои ученици започнаха да заплашват по-малките — изнудват пари, заплашват, бият.
Това, разбира се, е недопустимо. Първата ни мисъл беше да изключим хулиганите.
Но децата копират поведението на родителите си и имаме шанс да ги превъзпитаме, а не просто да ги изгоним.
Освен това в живота им още ще срещнат трудни хора. Затова искам да предложа на Дима занятия по самбо.
Там ще научи как да се защитава — но най-важното, ще придобие увереност. Спортът формира силен характер.
И аз бях тормозен в училище, но когато започнах да тренирам, ми стигаше един твърд поглед — и агресорите веднага се оттегляха.
Катя го гледаше, не вярвайки на ушите си.
Той не оправдаваше богатите родители, не упражняваше натиск върху нея, не се опитваше да замаже проблема.
Напротив — предложи реално решение. Тя усети искрена благодарност към него.
— Благодаря ви, Михаил Юриевич.
Имам аудиозапис, който потвърждава всичко това, — каза тя.
— Но сте прав — децата трябва да могат да се защитават.
Кажете ми къде са тренировките и колко струват?
— Ще тренираме при нас, в спортната зала, след уроците.
Аз самият ще бъда треньор. Не се изисква заплащане.
Някога бях кандидат за майстор на спорта по самбо, но избрах пътя на учителя.
Между другото, цялото ми семейство са педагози: баба, майка, баща, сестра…
Така че продължих династията, — усмихна се той.
— Много ви благодаря, — искрено каза Катя.
— Ще поговоря с Дима, за да ходи на тренировки.
— Вече поговорих с Дима, — призна директорът.
— Трябваше ми само вашето съгласие.
Катя се сбогува топло, ръкува се с него и, излизайки, изведнъж се смути, забелязвайки колко топли и изразителни са очите му.
„А Миша, оказва се, е съвсем нормално име“, — помисли си тя и тихо се усмихна.
Върнала се в болницата, разказа на Валентин Викторович за срещата с директора. Той кимна доволно:
— А моята принцеса случайно да не се е влюбила? — попита с лукава усмивка Валентин Викторович.
— Спешно разбери дали е женен!
— Какво говорите! Пълна глупост, — зачерви се Катя, но в душата си тихо се надяваше, че Михаил е свободен.
В края на краищата на ръката му нямаше годежен пръстен. Юристът, сякаш прочел мислите ѝ, се засмя:
— Скъпа, първо си свали пръстена — не плашете добрите мъже.
Катя шеговито помахва с ръка и излезе в коридора.
Дълго гледаше годежния пръстен, спомняйки си как веднага след сватбата те с Олег отишли на море, където той ѝ се изплъзнал от пръста и изчезнал вълните.
Тогава мъжът ѝ не забелязал, а когато се върнали, тя с плач признала на свекървата си.
Кира Анатолиевна, без да каже дума, ѝ купила нов пръстен — и това станало тяхната топла тайна.
Те с невестката винаги били близки, като роднини.
Преди Олег да си отиде, майка му тежко боледувала половин година, а Катя почти не се отделяла от леглото ѝ, знаейки, че изходът е неизбежен.
В последния ден от живота си свекървата, с трудност произнасяйки думите, казала:
— Благославям те, скъпа.
Благодаря ти за любовта и грижата. Ще те пазя и оттам.
Каквото и да се случи — не се страхувай. Ти непременно ще бъдеш щастлива.
Сега за Катя този пръстен не беше символ на брак, а спомен за жената, която тя искрено обичаше.
Тихо въздъхвайки, тя го свали, внимателно го сложи на тънка верижка и го закачи на врата си — като талисман.
Вечер, по време на обхода, тя заварила Валентин Викторович в дълбоки размишления.
Той лежеше, втренчен в тавана, и изглеждаше потиснат.
— Какво се е случило? — тихо попита Катя.
— Принцесо, знам, че имам рак, — тихо, но ясно каза той.
— И знам, че това е последният стадий. Дните ми са преброени.
— Какво говорите вие! Римма Павловна ясно обясни: приели са ви при нас, защото в терапията няма места! — възкликна тя.
— Да, помня онзи спектакъл, — тъжно се усмихна той.
— И съм ви благодарен за него. Между другото, болката наистина отстъпи за няколко дни. Отново се убедих: силата на духа и самовнушението са сериозни неща.
Оказа се, че един от интерните, смятайки, че пациентът няма да разбере медицинските термини, му показал анализите, където имало „онкомаркери“ и „биопсия“.
Но Валентин Викторович, бивш юрист и човек с аналитичен ум, веднага разбрал всичко.
Катя, обещавайки да се върне, изскочи в коридора и видя как Римма Павловна строго изкарва тирада на младия лекар за непрофесионално поведение.
— Какво ще правим, Римма Павловна? — попита тя.
— Същото, което сме планирали, — отговори хладнокръвно заведущата.
— Подготвяме за операция. И ти — не позволявай да му падне духът.
Катерина се върна в стаята, седна до него и, гледайки го право в очите, уверено каза:
— Предстои ви операция и задължително ще се възстановите. Такъв тип операции при нас се правят редовно и винаги завършват успешно. Имаме отлични хирурзи.
Тя умишлено разкрасяваше — разбирайки, че шансовете не са големи, но вярваше, че надеждата може да върши чудеса.
Той мълча дълго, после тихо каза:
— Катюша, слушай ме. Аз съм заможен човек. Имам дъщеря, но през последните години тя общува с мен само заради пари. Взех решение — ще ти завещая къщата си, апартаментите, всичко, което имам.
— Първо, вие не умирате, така че спрете с тези разговори, — усмихна се тя.
— Второ, първо трябва да си платя комуналните услуги за апартамента, а вие тук ми предлагате и къща!
Валентин Викторович се засмя:
— Имаш талант, детенце, да превръщаш всичко в шега. Но както се казва, от песен думите не се изваждат… Времето ми се доближава до края. Жена ми ме чака там. Жалко само, че не успях да се помиря с дъщеря си.
— Тя не ви е посетила нито веднъж? — тихо попита Катя.
— Вчера ми звъня. Пита кога ще дойдат парите по сметката ѝ. Вероятно утре ще дойде, — отговори той с уморена ирония.
— Виновен съм пред нея. Много. Тя не може да ми прости смъртта на една майка… и съдбата на другата.
Дълбоко въздъхвайки, той започна разказа:
— Запознах се със съпругата си Лариса на шестнадесет. Тя беше красавица, заради нея участвах във всяка улична свада в квартала. След училище тя постъпи в педагогическия, аз — в юридическия.
Женихме се на деветнадесет. След година Лариса забременя.
На военната кафедра ми предложиха договор — две години в Африка, където имаше война.
Там можеше да получиш воинско звание и добри пари. Уговорих я да направи аборт.
Казах ѝ: „Как ще се справиш сама? Аз ще изкарвам пари, ще купим апартамент, после ще имаме цяла орда деца.“
Тя плака дълго, но се съгласи.
След операцията лекарят препоръча да остане в болницата, но тя настояваше да си тръгне, затова я взех.
Тогава живеехме в общежитие. Отидох в кухнята да готвя, а тя остана да лежи.
Когато се върнах — имаше температура близо 40 градуса.
Виках „Спешна помощ“ — караха се безкрайно дълго.
В крайна сметка — силно възпаление, спешна операция… и повече деца не можеше да има.
Тя сякаш се вкамени. Уговарях я да яде, да живее, да се движи… След месец заминах за Африка.
Служих две години, върнах се, купих тристайно жилище, заринах я с подаръци.
Но Лариса се промени. Усмихваше се, обичаше ме, но в очите ѝ нямаше старата искра — тази, за която я обичах.
Няколко пъти предложих да осиновим дете — отказа: „Работя в училище, имам достатъчно деца.“
След университета работех в криминалното разследване, после в спецчасти, добре печелех.
Заедно с жена ми открихме юридическа консултация, после втора.
Лариса получи второ образование, стана юрист. Бизнесът растеше, животът се оправяше.
Бяхме на около 42 години, когато в полицейското управление видях двугодишно момиченце.
Тя седеше в кабинета на следователя — чакаха я да вземат от социалните служби.
Оказа се, че майката се е опитала да продаде детето, но беше хваната от оперативните.
Погледнах в очите на това малко момиченце — и се вцепених. Тя приличаше толкова много на Лариса, че ми спря дъхът.
У дома пак заговорих за осиновяване. Съпругата ми отказа.
Но аз все пак отидох в приюта, уредих подготовка за попечителство, започнах да водя момичето при себе си.
Когато я доведох вкъщи, Лариса застина. Осиновихме Даша.
И в жена ми пак запламтя онази искра, която угасна преди двадесет години.
Обожавахме дъщеря си. Тя растеше умна, красива, добра.
Дълго решавахме дали да ѝ кажем истината. Решихме — на осемнадесет.
Аз бях против, но Лариса настоя: „Тя има право да знае коя е.“
Когато Даша беше на седемнадесет, бяхме поканени на гости при бивш мой колега.
Помня онази вечер: ледена дъждовна буря, студ.
При Даша дойде намокрена приятелка — Лариса я изкара наежено, но веднага ѝ облече топъл халат и вълнени чорапи.
Момичетата се готвеха да гледат филми, поръчаха пица.
Ние с жена ми закъсняхме на гости. Тя бързаше да си тръгне.
Аз, след като изпих повече алкохол, раздразнено казах: „Обади такси, ще дойда по-късно.“
Тя се съгласи. А шофьорът или заспа, или реши да премине на червено — не знам… — гласът му се разплака, сълзи потекоха по бузите му.
— Час по-късно ми казаха: Лариса вече я няма.
За Даша това беше удар. Тя се затвори в себе си. Но по погледа ѝ разбирах: обвинява мен.
Опитвах се да говоря — тя се отвръщаше. Отказа да кандидатства в университета, попадна в съмнителна компания.
Хванаха я с наркотици в полицията. Извадих я оттам, опитах се да ѝ обясня, че така не може да се живее.
А тя крещеше: „Ти уби майка ми!“
Тогава избухнах. И казах: „Тя не е твоя майка! Аз не съм баща ти!“
Тъкмо беше навършила осемнадесет. Мислех, че постъпвам правилно.
Дадох ѝ свобода. Но оттогава не звъни. Само когато ѝ трябват пари. Даша сякаш бе обляна с ледена вода.
За няколко дни се затвори, сякаш се вкамени, после изведнъж ме помоли да намеря истинската ѝ майка.
Какво да търся? Знаех отлично къде живее — сам участвах в делото ѝ като адвокат, когато се опита да продаде детето.
Тогава ѝ грозеше осем години затвор, но я пуснаха в замяна на отказ от дъщерята.
Заведох Даша при нейната биологична майка. Говориха дълго. А после започна нещо, което изобщо не очаквах.
Оказа се, че жената има още седем деца от различни бащи.
Никой не работеше, съжителите се сменяха един след друг, в къщата цареше пиене, бедност и пълен хаос.
Даша, разчувствана от този живот, започна да съжалява майка си, братята и сестрите си, и да ме моли за пари, за да им помогне.
Обяснявах ѝ, че всяка помощ отива моментално в най-близкия павилион за водка, но тя не ме слушаше.
Дори реши да приеме фамилията на биологичната си майка.
Със съпругата ми имахме спестовна сметка, на която събирахме пари за бъдещето на дъщеря си — за да бъде осигурена, независима.
Наскоро проверих — сметката е празна. Нито стотинка.
Повиках Даша за разговор, а тя ми отговори грубо, обвини ме, че съм я „откраднал“ от родната ѝ майка, заради което тя „се е сринала и е започнала да пие“.
— Защо не ѝ разказахте при какви обстоятелства се е озовала при вас? — попита Катя с потрес.
— Защо? — отвърна тихо Валентин Викторович.
— Нека вярва поне в някакво семейство.
Ако разбере, че е била продадена, се страхувам, че ще изгуби смисъла на живота.
Не искам да мрази майка си. По-добре да си мисли, че тя просто не е могла да се справи.
Катя излезе от стаята с тежко сърце и се отправи към кабинета на Римма Павловна.
— Кажете, моля, има ли шанс Валентин Викторович да оздравее? — попита тя тихо.
— Винаги има шансове.
Дори и за теб — когато най-сетне облечеш рокля и си сложиш грим — изрече с ирония докторката, но като видя сериозното лице на Катя, омекна: — Не се притеснявай.
Процентно — деветдесет и пет процента шанс за успех.
Не за първи път правя такива операции. И знам какво говоря.
Катя излезе от кабинета на завеждащата с облекчение.
Надникна при Валентин Викторович и с престорена строгост обяви:
— Операцията е вдругиден.
Гответе се. Завещанието се отменя — имате сто процента шанс за пълно възстановяване.
Той я погледна тъжно, но в очите му Катя улови слаб, но жив пламък на надежда.
На връщане у дома тя забеляза, че прозорците на апартамента са тъмни — значи Дима още не се е върнал.
Сърцето ѝ се сви. Набра номера му — телефонът мълчеше. Без да се замисля, се затича към училището.
Фоайето беше тъмно, но пазачът, щом разбра кого търси, кимна към спортната зала. Катя влезе тихо и замръзна.
Синът ѝ, заедно с друго момче, упражняваха хватки под ръководството на Михаил Юриевич.
Директорът се движеше уверено, точно, с лека усмивка коригираше позициите на учениците.
Катя седна на пейката, стараейки се да не пречи. Дима беше толкова увлечен, че не забеляза майка си.
След тренировката той се обърна, видя я и с радостен вик се втурна към нея, хвалейки се как се е научил да хвърля и задържа противника.
— Мамо, вече мога да победя всеки! — заяви той гордо.
Катя гледаше щастливото лице на сина си и благодари с кимване на Михаил Юриевич.
Той се приближи и предложи да изпият чай, докато момчетата се преобличат.
В кабинета той каза, че Дима има добри заложби.
— Искам да провеждам занимания и през уикендите — каза той, а после леко се смути:
— Вие или съпругът ви ще можете ли да го водите?
— Аз ще мога.
Съпругът ми — не. Почти сме в развод — отвърна Катя.
— И аз също — изненада я той, гледайки я твърде дълго в очите.
Катя почувства как бузите ѝ пламват. Бързо каза, че вероятно децата вече са се преоблекли.
С Дима излязоха от училището и по пътя момчето не млъкна — разказваше за всяка хватка, за треньора, за новите приятели.
А Катя мислеше за онзи поглед. За това колко топло и спокойно ѝ стана до този човек.
На следващата сутрин Дима дояждаше палачинка с апетит и за пръв път отдавна сам заговори за училище:
— Мамо, там ме тормозеха деца на богати родители.
Но сега вече не се страхувам. Михаил Юриевич ме научи на една много яка хватка!
— Само внимавай, да не нараниш някого — усмихна се Катя.
— Какво говориш, мамо!
Ние сме спортисти. Контролираме силата си — важно отвърна синът. Тя се усмихна.
Само две тренировки — и синът ѝ отново беше себе си: уверен, весел, готов да ходи на училище.
На работа Катя отиде при Валентин Викторович:
— Започва подготовката за операцията.
— Знам — тихо отвърна той. — Днес ще дойде колегата ми.
Ще оформим завещание.
— Никакви завещания! — каза тя остро. — Всичко ще бъде наред.
Обръщайки се, тя видя млада жена, приближаваща се към стаята.
— Тук ли лежи Валентин Викторович? — попита тя.
— Да. Вие — дъщеря му ли сте? — уточни Катя.
— Ами… нещо такова — подигравателно се усмихна момичето и влезе.
След няколко минути тя изскочи, насочвайки се към кабинета на завеждащата.
— Чух, че готвите баща ми за операция — започна тя.
— Да, вярно е. Не се притеснявайте, всичко ще мине добре — спокойно отвърна Римма Павловна.
— А мога ли като най-близък роднина да подпиша отказ от операцията? — неочаквано попита Дария.
— Защо? — учуди се лекарят.
— Не го мъчете стареца.
Защо да го режете, щом ракът така или иначе ще го изяде? — каза момичето безразлично.
— Можете да подпишете отказ само ако пациентът е в кома или е признат за недееспособен.
А засега той сам взема решения. Така че си тръгвайте.
И не се опитвайте да играете настойница — рязко отвърна Римма Павловна, сочейки вратата.
Разярена, Дария изскочи от кабинета. Постоя малко в коридора и се насочи обратно към стаята на баща си.
— Дано тия касапи те заколят — изсъска тя, минавайки покрай, и Катя, която стоеше вътре, замръзна от шок.
— Почакайте! — извика тя и изскочи след нея.
Момичето спря, погледна надменно.
— Как можете да говорите така с баща си?
Той сега има нужда от подкрепа, не от омразата ви! — възмути се Катя.
— Искрено се надявам да не оцелее — спокойно отговори Дария, гледайки право в очите.
— Не знаете кой е той всъщност.
Повярвайте ми — заслужава смърт.
— Дария — каза тихо Катя — трябва да погледнете наказателното дело отпреди двадесет и пет години, по което е била вашата майка.
И без да чака отговор, си тръгна.
— Какво дело? — извика момичето, но медицинската сестра вече бе изчезнала зад вратата.
Вечерта, когато се сбогуваше с Михаил Юриевич пред училището, Катя срещна една от майките от родителския комитет — мила жена, която работеше в близкия магазин.
— Катя, знаеш ли какво се случи? — притеснено попита тя.
— Не. Какво е станало?
— Димка днес хубаво „посрещнал“ един хулиган от шести клас.
Родителите му пристигнали в училището с викове.
А директорът им казал, че не възпитават детето си и че ако продължат изнудванията и побоите над по-малките, той ще се обърне към полицията.
Разразил се жесток скандал.
Тези родители заплашват, че утре в училището ще дойде проверка от департамента — и Михаил Юриевич ще бъде уволнен.
Катя влезе тичешком в училището и, като видя светлината в спортната зала, въздъхна с облекчение.
Михаил Юриевич тъкмо тренираше с момчетата и, забелязвайки я, отмести тренировъчния килим и се приближи с топла усмивка.
— Радвам се да ви видя, — каза той.
— И аз се радвам много, даже не можете да си представите, — въздъхна Катя. — Казаха ми, че искат да те уволнят…
— Това е вярно, — сериозно кимна той.
— От утре съм отстранен. Мисля, че няма да ме оставят тук, но няма да се предам. Ще се опитам да „осветля“ някои чиновници, които прикриват хулиганите от богати семейства, така че да нямат време за пиар.
Той се усмихна тъжно, но веднага добави:
— Но тренировките с Дима ще продължат. Живея наблизо — ако нямате нищо против, нека идва у дома ми. Той има голям потенциал.
— Разбира се, с радост! — възкликна Катя, после с болка в гласа попита:
— Но… заради сина ми губиш ли работата си?
— Какво говориш! — отговори той твърдо.
— Дори не мисли така. Борих се не само за Дима, а за всички деца. Ако възпитаваме поколение, което вярва, че парите решават всичко — страната ще загине. Просто направих това, което трябваше.
Той изведнъж неочаквано я целуна по бузата. Забелязвайки изненадания ѝ поглед, смути се:
— Просто… вече сме приятели, нали?
Катя се усмихна, после без да се замисля го целуна в отговор. И в този момент си помисли: „Защо обещах на себе си повече да не се разкривам пред мъжете? Този определено си заслужава.“
Операцията на Валентин Викторович премина успешно и той постепенно започна да се възстановява.
Все пак уволниха Михаил, но той не се предаде.
Заедно с Катя започнаха да събират доказателства, а когато Валентин Викторович разбра за това, веднага се свърза със своите бивши колеги юристи.
Записът от подслушването стана основата на скандално разследване. Дима продължи да тренира — вече в дома на Миша.
А Катя, идвайки да вземе сина си, все по-често се задържаше.
Те с Михаил се криеха в стара беседка в градината, целуваха се като влюбени тинейджъри и се смееха, сякаш целият свят им принадлежеше само на тях.
Една сутрин в болницата настъпи суматоха — идваше комисия от столицата.
Целият персонал се метна, както обикновено, да привежда перфектен ред в стаите, коридорите и кабинетите.
Катя погледна към Валентин Викторович — той беше в съзнание.
След операцията го държаха в медикаментозна кома, и едва сега най-сетне се съвзе.
— Какъв шум е това? — слабо се усмихна той.
— Отново ли някой важен е пристигнал?
— Комисия. Вероятно поредният депутат реши да се покаже пред камерите, — отговори Катя.
— Да, тази показуха вече омръзна, — промърмори той.
— А какво с директора? Казват, че са го уволнили?
— Да, — тъжно кимна тя. — За това, че не е угождал на богатите родители и чиновници.
— Какво?! — изведнъж оживя Валентин Викторович.
— Така не може! Сега ние с моите момчета ще им направим такъв скандал, че ще помнят още десет години! Дай ми телефона на твоя приятел!
— Какъв приятел? — зачерви се Катя.
— Не се прави на невинна! Когато говориш за него — очите ти светят, — засмя се той.
— Дай ми номера, ще спасим героя.
В този момент вратата се отвори и влезе Даря. Стоеше неловко, стискайки чанта, и тихо каза:
— Татко… Здравей.
Той я погледна, не вярвайки на очите си. Момичето направи крачка напред, разплака се и се хвърли към него:
— Прости ми, татко… Аз знам всичко. Катя ми каза. Разбрах, че мама се опита да ме продаде… Защо не ми каза истината?
Когато ѝ казах, че си затворил сметката ми, тя се изкриви… И аз разбрах: докато имаше пари — бях нужна.
Валентин Викторович я притисна към себе си, поглаждаше я по главата и шепнеше:
— Момиченце мое… Всичко ще бъде наред. Не плачи.
— Татко… Тя има три деца: дванадесет, девет и шест години, — тихо каза Даря.
— Искаш ли да живеят при нас? — попита той.
— Тогава нека се преместят. Семейството не е само кръв, а и избор.
След седмица Михаил Юриевич бе възстановен на длъжността си.
Комисията, разследвайки жалбите, откри системни нарушения, натиск върху директора и факти за изнудване.
Записът от подслушването се оказа решаващо доказателство.
Училището започна реформи, а бившите хулигани се научиха да уважават другите. Минали години.
Даря се омъжи, сега очаква първото си дете.
Двете ѝ по-малки сестри и брат живеят с нея и баща им — сега са истинско семейство.
Катя и Михаил се ожениха. Родиха син — Мишенка.
Когато Катя го нарича с пълното му име, се усмихва: „Михаил“ — сега това не е просто име.
Това е символ на ново начало, сила, любов и вяра, че дори след най-тъмната зима непременно ще дойде пролетта.
