На погребението цареше гнетяща тишина.
Белият салон беше пълен с роднини, близки и приятели, които дойдоха да се простят с младата жена.
Тя си отиде внезапно, след няколко дни с висока температура и общо неразположение.
Лекарите казаха — рядко възпаление на мозъка, което доведе до спиране на сърцето. Реанимацията не успя.
В ковчега момичето изглеждаше сякаш спи: лицето ѝ беше спокойно, ръцете сложени на гърдите.
Майката стоеше над дъщеря си, неспособна да сдържи сълзите си.
Отчаянието се проби навън в писък, който проряза салона, разбивайки сърцата на присъстващите.
— Вземете ме с нея! — плачеше жената.
— Не мога да живея без нея! Погребете ме до нея! Не искам повече да дишам този въздух без моето момиче!
Бащата я прегърна, треперейки от сълзи.
Роднините се приближаваха един по един, утешаваха я, бършеха очите ѝ.
Изглеждаше, че скръбта е толкова силна, че самата реалност всеки момент ще се пръсне под тежестта ѝ.
И изведнъж…
Майката застина. По лицето ѝ се появи странно изражение.
Тя се наведe по-близо до тялото на дъщеря си, присви очи… и видя това… 😱😱
Тя тихо въздъхна:
— Изчакайте… гърдите ѝ… тя… ДИША!
Паника обхвана салона.
Някой си помисли, че това е просто игра на въображението — резултат от умора, скръб, нервен срив.
Но после и други започнаха да забелязват леко, едва забележимо движение.
Гърдите на момичето се вдигаха и спадаха.
— Тя е жива! — извика някой.
— О, Боже, тя е жива!
Докато някои стояха в шок, не вярвайки на очите си, други вече се обаждаха на спешна помощ.
Лекарите почти бяха повалени, когато пристигнаха. Проверка — пулс има. Налягането е слабо, но стабилно.
Момичето беше незабавно откарано в реанимация. След денонощие дойде диагнозата: летаргичен сън.
Рядко състояние, при което човек изглежда мъртъв, но жизнените му функции продължават да работят в забавен режим.
По същество — това е състояние на дълбок сън, наподобяващ кома, но с шансове за събуждане.
По-късно се установи, че лекарят, който преглеждаше момичето, е направил грешка — не е забелязал слабия пулс.
Температурата на тялото спадна почти до стайната, дишането беше едва доловимо.
Тя беше официално призната за мъртва, подписаха свидетелството и започнаха подготовката за погребение.
Ако не беше отчаяният майчин вик, ако не беше този прощален поглед… момичето щеше да бъде погребано жива.
Сега е в болница, в стабилно състояние, и с всеки изминал ден се чувства по-добре.
Майка ѝ не напуска стаята и повтаря само едно:
— Това беше чудо. И аз го почувствах… със сърцето си.
