— Мисля, че трябва да се разведем.
Мама е права — и без ДНК тест е ясно, че това не е моето дете, — хвърли той, започвайки мълчаливо да събира вещите на жена си в куфара.
— Е, и къде се мота толкова време? – с надменен тон попита Зоя Аркадиевна снаха си, щом тя прекрачи прага.
— Бях на ехограф, — смутено промълви Юлия, — нали ви предупредих.
— Но ти нищо не каза, че ще закъснееш с три часа.
Още не е ясно къде си била през това време.
Моят син вярва на всичко, което му казваш.
Но с мен този номер няма да мине.
Юлия разбра, че ако влезе в спор със свекърва си, в крайна сметка ще си развали нервите и настроението за целия ден.
Затова мълчаливо подмина строгата възрастна жена и влезе в стаята си, за да се преоблече и да си почине.
Юлия беше в осмия месец на бременността си.
Тя и Александър очакваха първото си дете.
Бременността ѝ минаваше тежко – често постъпваше в болница със заплаха от прекъсване.
Тежката атмосфера в къщата, която създаваше Зоя Аркадиевна, пагубно се отразяваше на състоянието на Юлия и бъдещия ѝ син.
Но Юлия нищо не можеше да направи.
Свекървата намрази снаха си още от първия ден на съвместния живот със сина си и започна да проявява агресия.
Юлия, от своя страна, се стараеше да бъде търпелива и да не реагира на провокациите.
Опитите ѝ да се сближи с майката на съпруга винаги водеха до обратен ефект – Зоя Аркадиевна още повече се отдръпваше и засилваше натиска върху нея.
Юлия не се оплакваше на Саша от враждебно настроената свекърва, разбирайки, че това няма да ѝ помогне.
Единственото, което не можеше да понася, бяха постоянните намеци, че е забременяла от чужд мъж.
В такива моменти Юлия изпадаше в истерия, и здравето ѝ рязко се влошаваше.
Юлия тежко въздъхна и седна, за да се преоблече.
От сутринта я болеше кръста.
След като се прибра, дискомфортът се усили и премина в явна болка.
Младата жена поседя няколко минути на леглото, събра сили и бавно стана, за да отиде в кухнята да хапне.
В този момент усети как по краката ѝ потече топла течност.
— О, Боже! – възкликна уплашено Юлия и побледня.
През нощта Юлия роди момченце.
То се появи на бял свят здраво.
Трепереща от щастливо вълнение, тя набра номера на съпруга си и му съобщи, че в семейството им се е появило дългоочакваното бебе.
Когато изписаха майката и бебето от родилния дом, Зоя Аркадиевна не дойде да ги посрещне.
Тя предпочете да си остане вкъщи.
Скоро Александър доведе жена си и сина си у дома.
Сам пренесе новороденото на ръце и, щом прекрачи прага, подаде бялото пеленаче на майка си.
Тя бързо го взе и започна да го оглежда с интерес.
Новороденото имаше големи черни очи и златисто-мургав тен, което не убягна на Зоя Аркадиевна.
Александър и Юлия бяха светли.
— Само виж колко е тъмен! Нито на кого прилича! От къде такъв черничък се взе? – многозначително произнесе възрастната жена с ехидна усмивка.
След тези думи Александър побърза да вземе бебето от майка си.
Той се вгледа в спящото дете и несигурно попита:
— Но прилича на мен, нали?!
Зоя Аркадиевна поклати глава и се прибра в стаята си.
Александър прекара вечерта мрачен и не говореше с никого.
Усмивката му изчезна, заменена от горчива тъга, която разстрои Юлия до сълзи.
Тя разбираше, че промяната в него се дължи на думите на свекърва му, която намекна, че детето не е негово.
Юлия и сама първоначално се учуди, когато за пръв път видя момченцето.
Тъй като и свекърва ѝ, и мъжът ѝ, и самата тя бяха светлооки блондини със светла кожа, тя беше убедена, че и детето ще се роди светло, със сини очи.
Но Юлия изобщо не се разочарова.
Тя гледаше с умиление новородения си син и си мислеше, че сигурно в рода на Александър е имало мургави предци, макар че в своята фамилия тя не беше чувала за такива.
Малкият Роман все пак удивително приличаше на баща си, въпреки разликата в цвета на кожата и очите.
Малчуганът имаше същите пухкави червени устнички, леко вирнато носле и трапчинка на брадичката като на Александър.
Саша предупреди жена си, че отива да отпразнува раждането на сина с приятел и бързо излезе.
Върна се едва на сутринта в непристоен вид.
Цяла нощ Юлия не мигна.
Тя си спомняше равнодушния, леден поглед на мъжа си и сърцето ѝ се късаше от болка.
Зоя Аркадиевна вече дори не се доближаваше до внука си.
Когато Юлия излезе от банята, дочула как свекърва ѝ разговаря с някого по телефона.
— Представяш ли си, тя роди тъмнокожо момче! Къде е виждано такова нещо – в славянско семейство, където никога не е имало мургави брюнети, да се появи такова дете!
Юлия отчаяно пожела да прекъсне разговора и да поговори сериозно със свекърва си.
Но в този момент от спалнята се чу детски плач и жената беше принудена да се върне при събудилия се син.
Докато Юлия хранеше и повиваше бебето, се събуди и Александър.
Без да погледне нито жена си, нито детето, той отиде в кухнята.
Юлия бързо сложи Рома в леглото и тръгна след съпруга си, за да не позволи на Зоя Аркадиевна да му каже нещо, което би съсипало деня още повече.
Щом влезе в кухнята, чу свекърва си да казва:
— Правилно, синко. Отдавна трябваше да го направиш. Браво, че реши да ѝ покажеш, че с теб такива неща не минават.
— Зоя Аркадиевна, за какво говорите? – обезпокоено попита Юлия.
Александър стана, приближи се до жена си и я погледна остро в очите.
— Подавам молба за развод, — заяви той, вдигайки глава и гледайки я отвисоко.
— Какво? – прошепна Юлия, не вярвайки на ушите си, — Какви ги говориш, Саша?! Какъв развод?
— Юл, за нас е по-добре да се разведем. Мама е права. Цяла нощ мислих и разбрах, че това е единственият изход от тази ситуация.
— Каква ситуация? – недоумяващо прошепна Юлия, пребледняла от изненада и страх, — Не разбирам какво става!
— Всичко прекрасно разбираш, — намеси се Зоя Аркадиевна.
— Стига си ме правила на глупак.
Защо не признаеш открито, че синът ти изобщо не е мой.
Дори на сляп е ясно, че с това дете нямам нищо общо, — закрещя Александър.
Юлия беше дълбоко потресена и шокирана от чутото.
Тя търпеливо понасяше намеците на свекърва си, опитвайки се да не ги приема близо до сърцето, но откритите обвинения в изневяра, изречени от Александър, я сломиха морално, просто я унищожиха.
Юлия винаги смяташе, че връзката ѝ с мъжа ѝ е силна, основана на любов и доверие, а внезапно всичко рухна за миг.
От очите ѝ потекоха горещи сълзи.
Юлия беше разбита от жестоките думи на съпруга си и презрителния му, разочарован поглед.
— Как можеш да говориш така, Саша? Освен теб, нямам никого, и никога не съм имала.
Обичам те искрено, с цялата си душа.
Рома е нашият син.
Ти ме раняваш жестоко, обвинявайки ме в неверност.
— Не мисля да слушам твоите оправдания.
Знай, че няма да отглеждам чуждо дете.
Спи сама през нощта, сменяй пелени и купувай играчки на своя син.
Събери вещите си, вземи детето и напуснете дома ми.
Повече не искам да ви виждам тук.
— Саша, моля те, не казвай това, за което после ще съжаляваш.
Нека поговорим спокойно.
Александър побърза да излезе от кухнята и, влизайки в спалнята, започна да събира вещите на жена си.
В пристъп на гняв той извади няколко нейни рокли от гардероба и ги изхвърли от балкона.
Юлия в този момент плачеше неистово, молейки мъжа си да не го прави, но той беше заслепен и погълнат от неудържима ярост и нищо не чу.
Юлия разбра, че с Александър е безсмислено да разговаря в този момент.
Тя избърса сълзите си и започна да събира останалите вещи.
Скоро Юлия повика такси и замина при приятелка с детето.
Там тя плака цял ден, а вечерта, малко успокоила се, реши да се обади на мъжа си и да се опита да говори с него.
— Саша, моля те, не затваряй телефона.
Нека поговорим.
Трябва да обсъдим всичко.
Ромочка е твоето дете.
Готова съм да ти го докажа.
Нека направим тест за бащинство.
Той ще покаже истината.
Ще се убедиш, че Рома е твоят син.
— И без тест всичко ми е ясно, — изрече Александър на един дъх и хвърли предизвикателство.
Юлия трябваше да се примири с факта, че Александър вече е взел окончателно решение за себе си, и да продължи да живее заради сина си, който се нуждаеше от нея.
Момчето не ѝ позволи да се счупи след предателския постъпок на любимия човек.
Юлия се върна в родния си град при майка си, която ѝ помогна да отгледа Роман.
Когато синът ѝ навърши две години, тя го записа в детска градина, а сама започна работа в малка частна фирма като счетоводител.
Така минаха пет години.
Александър не можеше да забрави жена си, която изгони от дома, обвинявайки я в изневяра.
След този случай той не доведе нито една жена вкъщи и не се интересуваше от сериозни отношения.
В дълбочината на душата си мъжът все още обичаше Юлия и непрекъснато мислеше за нея.
Зоя Аркадиевна, наблюдавайки с тъга как синът ѝ, сякаш засъхващ от жега цвете, бавно угасва в самота, се винише и осъзнаваше, че е постъпила неправилно.
Скоро възрастната жена се разболя.
Откриха ѝ сериозни здравословни проблеми в напреднал стадий.
Три месеца след откриването на болестта, Зоя Аркадиевна напусна този свят, но преди смъртта си успя да поговори със сина си и да му разкрие тайната си.
— Синко, — едва доловимо прошепна Зоя Аркадиевна, докосвайки ръката на Александър и проникновено гледайки в неговите тъжни, нещастни очи, — прости ми за всичко.
Причиних ти много болка, накарах те да се отклониш от правилния път.
Много ми е жал.
Ако можех да променя всичко…
Вината е моя, че си нещастен.
— Мамо, какво говориш? Ти не си виновна за нищо! – възрази Александър.
— Не ме прекъсвай.
Остават ми малко време и сили, за да говоря.
Искам да ти кажа цялата истина.
Много години назад, вече омъжена, заминах на почивка с приятелка на Юг.
Там се запознах с твоя истински баща.
Да, синко.
Витя те отгледа, смятайки те за свой, но всъщност той не беше твой роден баща.
Твоят истински баща беше млад циганин, с когото се запознах на почивката.
В младостта си бях влюбена в Будулай от филма „Циган“.
И когато видях твоя роден баща, тогава още бъдещ, толкова подобен на Будулай, както по характер, така и по външен вид, забравих за всичко и буквално изгубих ума си.
Рома всъщност е твой роден син.
Ти се роди различен от своя кръвен баща, на бял свят, светъл като мен.
Но твоето дете е копие на родния дядо.
Когато за пръв път видях внука си Роман, сърцето ми почти спря.
Момчето ми напомни за греха, с който живях цял живот и който не ми даваше покой.
Всеки път, виждайки го, се връщах мислено в миналото, за което се опитвах напразно да забравя.
Затова намразих сина ти.
Прости ми, ако можеш.
Аз съм толкова виновна пред теб.
Александър не успя да каже нищо.
Неочаквано усети как пръстите, които слабо стискаха китката му, спряха да се движат.
Той повдигна глава и със сълзи в очите погледна майка си, която вече не дишаше.
Веднага след погребението Александър започна да търси бившата си жена и сина си.
Търсенето не му създаде трудности.
Мъжът веднага купи билет за родния град на Юлия и замина натам с надеждата да поправи всичко.
Той имаше точния адрес на бившата си съпруга.
Към вечерта пристигна пред частния дом, в който живееше Юлия.
Саша стоя няколко минути до портата, събирайки смелост.
Изведнъж видя как от къщата излиза Юлия, държейки в ръцете си малко тъмнокосо момиченце.
Веднага след нея излезе висок, кестеняв мъж с петгодишния Роман.
Мъжът затвори вратата, слезе по стълбите, целуна жена си и хвана Рома за ръка.
— Татко, ще се возим на кончета, когато отидем в парка? – попита Роман и веднага добави, — Ние ще яздим, а мама с Даша ще ни гледат и снимат.
Даша е още малка, няма да може да се вози с нас.
— Добре, синко, — отговори мъжът, усмихвайки се одобрително и поглаждайки момчето по главата.
В този момент Александър ясно осъзна, че няма никакво право да руши живота на сина си с неочакваното си появяване.
Той видя, че Юлия е истински щастлива, за което говореха сияйните ѝ очи.
Александър разбираше, че ще направи още една непростима грешка, ако се опита да се намеси в миналото.
Той още веднъж хвърли прощален поглед на бившата си съпруга и сина си и си тръгна, без да се осмели да ги заговори.
…Александър ускоряваше крачка, избърсвайки сълзите по тъжното си лице с гърба на дланта, които предателски се стичаха…
