В малко село, където всички се познаваха, денят на погребението изглеждаше най-мрачният в историята.
Всички се бяха събрали, за да се сбогуват с малкото момиче, което беше радост за всички около себе си.
Дядото стоеше на ръба на гроба, държейки шапката и самотна роза в ръцете си.
Лицето му беше изписано с болка като никога досега.
Рамо му трепереше, устните му шепнеха тихи думи.
Той изглеждаше по-малък, сякаш тежестта на загубата го беше пречупила завинаги.
Хората около него спуснаха очи, неспособни да гледат страданието му.
Дядото се грижеше за любимата си внучка от детството ѝ, тъй като тя нямаше други роднини.
Той стоеше неподвижно дълго време, докато ковчегът се спускаше в земята.
И в момента, когато дървеният капак скри лицето на любимата му внучка, сърцето на стареца сякаш се разкъса.
Дишането му стана накъсано, той падна на колене, стискайки шапката към гърдите си.
Сълзите, които никога не беше показвал на никого, потекоха безкрайно и паднаха на земята.
Тълпата мълчеше.
Изглеждаше, сякаш всичко около него е спряло.
И изведнъж, когато тишината се спусна над гроба, човекът се вцепени.
През хлипането и шума на вятъра, старецът чу нещо… много странно.
Сякаш слаб, почти незабележим звук идваше от вътре в ковчега.
Първоначално мислеше, че е само игра на въображението му, причинена от скръбта.
Но звукът се повтори – кратък, като стон.
Дядото побледня, очите му се разшириха.
С трепереща ръка той докосна капака и после, събирайки последната си сила, го повдигна.
Хората около него ахнаха, неспособни да разберат какво се случва.
Това, което видяха вътре, шокира всички.
До момичето лежеше котката ѝ.
Малкото животно, тихо притиснато към стопанката си, изглеждаше решено да не я напусне дори в смъртта.
По някакъв начин се беше промъкнало в ковчега, без никой да забележи.
Тълпата се вцепени от ужас.
Животното почти беше погребано живо! Някой бързо помогна да се извади котката.
То беше живо, но слабо, почти неподвижно, сякаш часовете в тясното пространство бяха изтощили последната му сила.
Всички гледаха котката, възхищавайки се на предаността ѝ.
За дядото обаче това беше окончателният удар.
Той плака отново, но сега сълзите му бяха не само от отчаяние, но и от горчива нежност.
Няколко дни по-късно котката умря.
Сякаш беше последвала стопанката си, неспособна да остане в свят без нея.
