— Мамо, — върна се от магазина, дъщерята постави на стола найлоновата торба с продуктите, — в киоска „Союзпечати“ има такива фибички… там има такива оранжеви мъниста, като хайвер, толкова блестят! Може ли да ми ги купиш? Те не са скъпи — осемдесет копейки за чифт.
— Колко ти разбираш! Не са скъпи! — майката вдигна ръце, — трябва да мислиш как да оправиш тройката по математика, а не за някакви… фибички!
Майката не глезеше Варя, и тя, ако преди е искала нещо, бързо разбра, че майка ѝ винаги има готов отговор: „не трябва“, „нямах такова в детството си“ или просто „спри с глупостите си“.
Парите на майката идваха трудно. Осем часа, без обедната почивка, тя стоеше на тъкачния стан.
От постоянния шум в цеха слухът ѝ намаля, и тя крещеше, вместо да говори.
Варя свикна и не се обиждаше.
Но тези кехлибарени фибички ѝ се присънваха.
Всеки път, минавайки покрай киоска, тя гледаше дали някой не ги е купил.
Един ден я забеляза мъж с момче.
Мъжът купуваше вестник, а момчето се загледа какво наблюдава момичето с плитки зад стъклото.
— Какво гледаш там, момиче? — попита мъжът, мислейки, че Варя гледа списание „Советский экран“ с младата Маргарита Терехова на корицата.
Много момичета тогава се интересуваха от кино и искаха да станат актриси.
Варя се засрами, и сложи ръце в джобовете си, поклати глава:
— Нищо.
— На фибички гледа, — отговори вместо нея киоскерката, спирайки се всеки ден!
— Какви фибички? — мъжът нямаше друг избор, освен да ги купи, иначе въпросът нямаше смисъл.
Той плати, а после поръча на сина си да настигне момичето и да ѝ подаде фибичките.
— Благодаря, но не мога да ги взема, — погледна към земята Варя, — майка ми не ми разрешава да взимам от чужди.
— Ами къде да ги сложа сега, самият аз ли? — каза подхождащият мъж, — вземи ги.
Момичето си представи колко смешно ще изглежда високият, мустакаст мъж с фибички, и усмихвайки се, ги взе.
У дома тя научи много нови думи, от които „пpoc т и т y т к а“ беше най-приличната.
Благодарение на особеността на майка ѝ да се изразява с вик, епитетите, с които тя наричаше дъщеря си, ги чуваше целият вход.
Не се ограничи само с обиди, майката хвана въжето за скачане и започна да бие Варя с него, казвайки:
— Ето ти фибичките, ето!
— Маааааамо, — плачеше Варя, треперейки от ударите, — не искам! Ще ги върна… ще ги върна обратно!
— Заведи ме при него! — изморена до край, изискваше жената и отхвърли въжето.
— Кого? Аз не го познавам… — гледайки изплашено майка си, каза момичето, — той ми ги купи в киоска, и толкова… не го познавам…
Майката погледна пребитата дъщеря, по откритите участъци на кожата ѝ се бяха появили пурпурни линии от въжето за скачане, и разплакана я прегърна:
— Прости ми… прости!
Урокът момичето запомни добре.
Да не взема нищо, дори от много симпатични хора.
Нещо се счупи вътре в нея, дори не ѝ беше жал за фибичките, които майката някъде беше изхвърлила, очевидно, за да не оставя никакви спомени за наказанието над дъщеря си.
Когато момичето порасна, фибичките и всякакви бижута вече не бяха рядкост.
Какво ли не се продаваше!
Варвара печелеше добре и можеше да си позволи всякакви фибички.
Само че те вече не ѝ бяха нужни — имаше тънка и мека коса, която я обричаше на къса прическа.
Мъжете я харесваха, но връзките свършваха, дори без да започнат: щом младият човек идваше на среща с букет цветя, или още по-лошо, с подарък, тя се променяше в лицето си и, позовавайки се на спешни дела, си тръгваше.
— Аз съм болна! — оплакваше се по телефона на приятелка, — току-що ми хареса, и изведнъж… чувам как ме обижда.
— Варькин, какво говориш! — в гласа на приятелката се чуваше съчувствие, — трябва ти психолог, иначе ще останеш сама до старост.
— Няма да остана сама, — изтри сълзите си тя, — имам теб.
И мама.
Майката лежеше с затворени очи и не отговори веднага, когато Варвара се върна вкъщи.
Тя лежеше толкова малка, суха… жалка.
Очите ѝ блестяха в здрача.
Тя беше ударена от паричната реформа.
Нова държава, нови реалности.
Когато трудовите рубли, които цял живот внимателно беше събирала за безбедна старост за себе си и прекрасно бъдеще за единствената си дъщеря, се превърнаха в стотинки, тя сякаш полудя.
Първо се опита да върне парите, пишеше на всички инстанции, на президента, но осъзнавайки безсмислието на усилията си, легна.
„Те не обезцениха парите, те обезцениха живота ми“, — това беше всичко, което каза.
И сложи ръце на гърдите си като мъртва.
Първото време Варвара имаше много тежко с нея — майката отказваше да яде.
Но после стана по-леко, въпреки че така и не се оправи напълно.
— Доближи се, — опита тя да отлепи ръката си от одеялото.
Успя, но за кратко, — аз, изглежда, уми…
— Мамо, моля те! — коленичи пред леглото Варя, — сега всичко се лекува, и теб ще те излекуват.
— Моята мила, — устните на майката потрепнаха в усмивка, — добра…
Без мен, глупава, алчна стара жена, ще ти е по-лесно.
Знам…
Прости ми за онези фибички.
Прости, дъще.
— Мамо, моля те, не! — заплака Варвара, — отдавна забравих.
— А аз — не.
В шкафа вземи всичко, което успях да спася… искам да го вземеш…
Варвара отвори малкия баров шкаф в шкафа и извади малка кутия.
— Това ли? — показа на майка си.
— Да… отвори.
В кутията лежеше етикет от родилното отделение, с надпис „Цветкова Татяна Сергеевна, момиче, 3450“, няколко златни бижута и… същите фибички.
Те потъмняха от времето.
Варвара ги взе в ръце и се усмихна, обещавайки си да ги запази заедно със златото.
Майка ѝ ги беше съхранила.
Оттогава тя никога не я е порицавала, дори за нещо.
Винаги се опитваше да обясни спокойно.
— Исках да ти ги дам, но не можах, — каза жената, — те щяха да ми напомнят, че съм най-лошата майка на света.
Но те обичах, спестявах пари, както тогава казваха, „за приданое“…
Сега разбирам, че всичко това… прости ми.
Не трябваше тогава…
— Мамо, забравих!
И ти забрави… отдавна те простих, мамо.
Обичам те.
— Добре… и аз те… обичам.
Жената затвори очи и заспа.
На сутринта тя почина.
Минa година.
Варвара се запозна с мъж и той я поведе да се запознае с родителите си.
— Ето, запознайте се, това е Варенка, — представи той на майка и баща си, — а това е майка ми, Галина Николаевна и баща ми, Александър Андреевич.
— Много приятно, — каза мъжът, и Варя го погледна по-внимателно, — не, изглежда ми се.
Те не се познаваха.
— Хареса се много на родителите ми, — каза й на следващия ден избраникът.
През пролетта се ожениха.
Варвара се премести при съпруга си и освен любимите си вещи, пренесе и майчината кутия.
— Какво има там? — попита съпругът.
— Моето приданое! — усмихна се и я отвори.
Отгоре на майчините бижута лежаха фибички.
Варвара ги почисти, колкото можеше, но на някои места остана чернота и те изглеждаха винтидж.
И пластмасата от оранжево стана бледожълта.
Мъжът взе фибичките и я погледна странно.
— Имала ли си плитки като дете?
— Това ти ли? Твоят татко ми ги купи? — въздъхна тя.
За миг пред нея, протягайки ръка, се появи хлапето с големи уши, което баща ѝ беше изпратил да ѝ подаде фибичките.
Тази семейна история Варя разказа на снаха си като пример, че в този живот случайности няма: поради травмата, свързана с фибичките, тя не можеше да се омъжи, докато не срещна сина на човека, който ѝ ги беше подарил.
