Жанна оправи косата си и погледна към къщата на родителите на Максим.
Двуетажната тухлена вила винаги ѝ се струваше твърде голяма за двама възрастни.
— Готова ли си? — Максим извади куфарите от багажника.
— Разбира се, — усмихна се тя.
Петнадесет години брак бяха научили Жанна да прикрива неловкостта.
Вратата отвори Ирина Василевна.
С грим и в нов халат.
— Ах, пристигнахте. Максимка, синочке! — тя прегърна сина си и го целуна по бузата.
Към Жанна хвърли кратък поглед.
— Здравей, Жанночка.
— Здравейте, — Жанна подаде кутия с бонбони.
— О, не беше нужно. При баща ми диабетът прогресира.
Макс мълча.
Както винаги.
В хола седеше Петър Семьонович и гледаше новините.
Той им кимна и отново се загледа в телевизора.
— Вечерята е след час, — обяви свекървата.
— Максим, помогни ми в кухнята.
— Жанна, почивай.
Почивка.
Все едно е инвалид.
Жанна отиде в гостната стая.
Подреди вещите в шкафа и седна на леглото.
От другата страна на стената се чуваха гласовете на Макс и майка му.
За работа, съседи, здраве.
Защо идват тук всеки месец?
От учтивост ли?
Или Макс наистина копнее за родителите си?
— Жанночка, ела за вечеря! — извика Ирина Василевна.
На масата имаше пиле, картофи и салата.
Всичко както обикновено.
— Макс ми разказа, че пак сте били в отпуска в Турция, — започна свекървата.
— Ние на вашата възраст ходехме на вила.
— Помагахме на страната.
— Времената сега са други, — отвърна Жанна.
— Да, други.
— Преди семейството беше по-важно от забавленията.
Жанна усети как юмруците ѝ се свиват.
Макс дъвчеше пилето и мълчеше.
— А децата кога? — Петър Семьонович вдигна глава от чинията.
— Годините минават.
— Татко, вече сме говорили за това, — промърмори Макс.
— Говорили-говорили.
— И какъв е резултатът?
Жанна стана от масата.
— Извинете, болката в главата ми е силна.
— Ще си легна по-рано.
В стаята тя затвори вратата и седна на леглото.
Ръцете ѝ трепереха.
Всеки път едно и също.
Намеците, упреците, недоволните погледи.
Макс влезе след половин час.
— Какво има с теб?
— Нищо.
— Просто съм уморена.
— Те не го правят от злоба.
— Грижат се за нас.
Грижат се.
Жанна легна и се обърна към стената.
— Лека нощ.
Макс се съблече и легна до нея.
След няколко минути заспа с хъркане.
А Жанна лежеше и мислеше.
За това, че утре отново ще има закуска с ехидни забележки.
Отново Макс ще се прави, че нищо не забелязва.
Петнадесет години.
Наистина ли цял живот ще е така?
Жанна се събуди в три сутринта.
Устата ѝ беше суха, главата ѝ пулсираше.
До нея хъркаше Макс, разтегнат на цялото легло.
Тя стана, облече халата си и отиде в кухнята за вода.
В коридора светеше нощникът, подът скърцаше под краката ѝ.
Спря се пред кухнята.
Оттам се чуваха гласовете на свекъра и свекървата.
— …търпи тази безплодна крава, — шипеше Ирина Василевна.
— Петнадесет години!
— Нито деца, нито смисъл.
— Тихо, ще ни чуят, — промърмори Петър Семьонович.
— Нека чуе!
— Може би ще се появи срам.
— Максимка можеше да намери всяка.
— Красив, обезпечен.
Жанна се притисна към стената.
Сърцето ѝ биеше толкова силно, че се струваше, че цялата къща чува.
— И какво предлагаш?
— Да поговорим с него утре.
— Сериозно.
— Мъжът трябва да разбере — времето не е безкрайно.
— На четиридесет и три все още можеш да създадеш нормално семейство.
— А апартаментът им?
— Колата?
— Апартаментът е на Максим, ние дадохме пари за първата вноска.
— Колата също е негова.
— Тя ще получи само това, което е спечелила сама.
Ирина Василевна се засмя неприятно:
— Това са стотинки.
— Проклета библиотекарка.
— Мислиш ли, че ще се съгласи?
— О, ще се съгласи.
— Аз съм майка му, знам как да говоря.
— Важно е правилно да се поднесе.
— Казваш му, че си нещастен, синко, мъчиш се с тази… как я там…
— С Жанна.
— Точно така.
— С тази Жанна.
— Време е да се отървем от баласта!
Жанна стоеше и не можеше да повярва.
Баласт.
Петнадесет години тя беше баласт.
— А ако откаже?
— Няма да откаже.
— Максим винаги ме е слушал.
— И сега ще ме послуша.
В кухнята шумоляха пакети и се чу трясък на съдове.
— Добре, време е за сън.
— Утре е голям ден.
Жанна бързо отиде в тоалетната и се заключи.
Седна на капака на тоалетната и покри лицето си с ръце.
Баласт.
Безплодна крава.
Петнадесет години тя се стараеше.
Готвеше за празници, подаряваше подаръци, търпеше намеците и упреците.
А те планираха да се отърват от нея като от стара мебел.
И Макс ще я послуша.
Разбира се, ще я послуша.
Кога не е слушал майка си?
Жанна се върна в стаята.
Макс все още хъркаше.
Тя легна, покри се с одеяло и започна да чака утрото.
В седем стана, облече се, събра вещите си в чанта.
Макс се събуди от шум.
— Жан, защо толкова рано?
— Връщам се у дома.
— Как така у дома?
— Искам да се прибера.
— Сега.
Макс седна на леглото и си потърка очите:
— Какво се е случило?
— Нищо не се е случило.
— Просто искам да се прибера.
— А родителите?
— Ще се разстроят.
Родителите.
Жанна взе чантата:
— Предай им поздрав.
— Кажи, че ме болеше главата.
— Ще тръгна с теб.
— Не трябва.
— Остани.
— Прекарай време с родителите.
Тя излезе от стаята.
В антрето облече якето си и взе телефона.
Повика такси.
— Жанночка, къде отиваш? — показа се от кухнята Ирина Василевна.
— Закуската е готова.
— Връщам се у дома.
— Благодаря за гостоприемството.
— Но защо толкова рано?
Жанна я погледна внимателно.
Гримирани устни, изненадани очи, загрижена интонация.
— Дела вкъщи.
Таксито пристигна след десет минути.
Жанна седна на задната седалка и затвори очи.
Баластът се отстранява сам.
У дома Жанна си направи силен чай и седна на кухненската маса.
Апартаментът изглеждаше необичайно тих.
Обикновено се връщаха вечер, уморени, веднага вечеряха и лягаха да спят.
Сега е събота, единадесет сутринта, и тя е сама.
Телефонът позвъни.
Макс.
— Жан, добре ли пристигна?
— Добре.
— Какво се случва?
— Майка ми казва, че си била странна.
Странна.
Жанна се усмихна:
— Всичко е наред.
— Как са родителите?
— Добре са…
— Слушай, тази вечер ще дойда.
— Ще поговорим.
— Добре.
Тя сложи телефона и погледна наоколо.
Техният апартамент.
Тапетите избираха заедно, мебелите купуваха.
Само първата вноска беше дадена от родителите на Макс.
Значи, според тяхната логика, апартаментът не е неин.
Жанна стана, приближи се до шкафа и извади папка с документи.
Свидетелство за брак, документи за апартамента.
Всичко е на двамата.
Още една лъжа на старата вещица.
В понеделник тя взе ден отпуск и отиде при юрист.
Млада жена на около тридесет години, облечена в дънки и пуловер.
— Искате ли да оформите развод?
— Да.
— Имате ли деца?
— Не.
— Очакват ли се имуществени спорове?
Жанна помисли:
— Възможно е.
— Тогава ще е през съда.
— Ще подадем заявление, ще бъдете призовани на заседание.
— Ако съпругът не се съгласи — ще има няколко заседания.
— А ако се съгласи?
— Ще мине по-бързо.
— Месец и половина-две и всичко е готово.
Жанна попълни документите, плати държавната такса.
Странно чувство — като да свали тежка раница.
Вечерта Макс дойде в осем.
Уморен, недоволен.
— Ех, ден…
— Майка ми ме тормозеше цял ден.
— Казва, че си ѝ се скарала.
— Не съм крещяла.
— А какво тогава?
— Защо избухна така рязко?
Жанна му сложи чиния с борш.
— Макс, обичаш ли ме?
Той се задави:
— От къде изведнъж тези въпроси?
— Просто интересно.
— Обичаш ли?
— Разбира се, че обичам.
— Петнадесет години заедно.
— Това не е отговор.
— Петнадесет години можеш да живееш от навик.
Макс отложи лъжицата.
— Жан, какво се случва? Втори ден си някаква странна.
— Отговори на въпроса.
— Е… обичам те. А какво от това?
— А какво ще кажеш, ако родителите предложат развод?
Лицето на Макс се промени. Той спусна поглед.
— Глупости. Защо им е това?
— А ако предложат?
— Няма да предложат.
— Макс, аз питам — какво ще кажеш ТИ?
Дълга пауза. Макс смачка салфетката в ръцете си.
— Жан, защо такива разговори? Всичко при нас е нормално.
— Нормално — това не е отговор.
— Не знам! — той стана от масата.
— Уморен съм от тези въпроси. Преди два дни всичко беше наред, а сега… Какво се случи?
Жан също стана.
— Нищо не се е случило. Просто разбрах нещо.
— Какво разбра?
— Че петнадесет години бях глупачка.
Тя отиде в спалнята, взе папка с документи от шкафа. Върна се в кухнята и сложи на масата заявление за развод.
Макс прочете и побледня.
— Ти полудя ли?
— Напротив. За първи път от много време мисля ясно.
— Заради какво? За майка ми? Тя не го прави нарочно!
— Знам. Не нарочно. Просто ме смята за баласт.
Макс замръзна.
— Откъде…
— Чух вашата семейна среща. През нощта. В кухнята.
— Жан, не е това, което мислиш…
— А какво е тогава?
Той мълчеше. Държеше в ръцете си заявлението и мълчеше.
— Кажи поне нещо, — Жан седна срещу него.
Макс сложи заявлението на масата.
— Майка наистина говореше… за децата. Че времето свършва.
— И за баласта също говореше?
— Жан, тя е стара. Понякога говори глупости.
— А ти какво отговори?
Макс потърка челото си.
— Аз… нищо не отговорих.
— Точно така. Както винаги.
Жан стана, наля си чай. Ръцете й не трепереха. Странно — очакваше истерия, сълзи. А всичко беше спокойно.
— Петнадесет години чаках, когато най-сетне ще ги сложиш на място, — каза тя.
— Когато ще кажеш на майка си, че съм твоята съпруга, а не временен квартирант.
— Те са свикнали да командват…
— А ти си свикнал да се подчиняваш. И ме караше да се подчинявам.
Макс скочи.
— Никого не съм карал! Просто не обичам конфликти.
— Конфликти? — Жан се засмя.
— Това се наричаше защита на жена си. Но ти предпочиташе да търпя.
— И какво сега да правим? Миналото не може да се върне.
— Нищо не трябва да се прави. Всичко вече е направено.
Макс хвана заявлението.
— Няма да го подпиша!
— Не е необходимо. Ще се разведем чрез съда.
— Жан, осъзнай се! Къде ще отидеш? Какво ще правиш?
— Не знам. Но без вас тримата ще го направя.
Той се разхождаше из кухнята, размахвайки ръце.
— Това е лудост! Заради глупави думи на стара жена да разрушаваме семейството!
— Семейството? — Жан постави чашата.
— Какво семейство, Макс? Къде виждаш семейство?
— Ние… живеем заедно…
— Живеем. Като съседи в комуналка. Ти работиш, аз работя. Срещаме се вечер, гледаме телевизия. През уикенда отиваме при твоите родители, където аз се правя на благодарна, че ме търпят.
Макс седна.
— И какво не е наред? Нормален живот.
— За теб е нормален. А аз съм уморена да бъда никой.
Телефонът позвъни. Ирина Василевна.
— Не вдигай, — помоли Макс.
Жан вдигна слушалката.
— Алло.
— Жаночка, мила! Максимка вкъщи? Исках да разбера как сте.
— Добре сме. Развеждам се с вашия син.
Тишина. После.
— Какво? Какво казваш?
— Това, което искахте да чуете. Освобождавам се сама.
— Жан, не разбирам…
— Ще разберете. Поздрави Пьотр Семьонович.
Тя прекъсна разговора. Макс я гледаше с ужас.
— Защо й каза това?
— Защо да крия? Нека се радва.
След половин час Ирина Василевна дойде. Влетя в апартамента без почукване.
— Какво става? Максим, обясни веднага!
— Майко, не сега…
— Жан! — тя се обърна към снаха си.
— Какво ти хрумна? Полудя ли си?
Жан спокойно седеше на масата.
— Напротив. Разум намерих.
— Защо? Максим те обиждаше ли?
— Максим ме игнорираше. А вие планирахте да се отървете от мен.
Ирина Василевна почервеня.
— Кой ти каза такова нещо?
— Вие самите. През нощта. В кухнята.
— Подслушва ли си?
— Исках вода. А чух как ме наричате баласт.
Старата жена погледна сина си.
— Жаночка, не си разбрала правилно. Аз се тревожа за Макс, той е нещастен…
— Майко, стига, — внезапно каза Макс.
Ирина Василевна се учуди.
— Стига?
— Стига да лъжете. Да, искахте да се разведем. Да, чух и мълчах. Както винаги.
— Максим!
— А сега Жан сама реши всичко. И правилно направи.
Жан го погледна учудено. За първи път от петнадесет години той каза истината на майка си.
— Но е късно, — добави тя.
Макс кимна.
— Разбирам.
Ирина Василевна се въртеше между тях.
— И двамата полудяхте! Жан, извинявам се, ако казах нещо нередно!
— Благодаря. Но решението е взето.
След месец съдът уреди развода. Апартаментът бе разделен наполовина, Жан продаде своя дял на Макс.
Парите стигнаха за едностаен апартамент в друг район.
Новият апартамент беше малък, но светъл. Жан сложи цветя на перваза на прозореца, окачи своите картини.
За първи път от много години тя правеше това, което искаше. Гледаше филми, които й харесваха.
Ядеше, когато поиска. Никой не критикуваше избора й.
Максим се обаждаше първите седмици. Молеше да се върне, обещаваше да говори с родителите си.
Жан отговаряше учтиво и накратко. После обажданията спряха.
Приятелките се чудеха: как можеш да оставиш богат съпруг?
Жан просто обясняваше — оказа се, че парите не заменят уважението.
На четиридесет и една започна нов живот.
Без мълчаливия свекър, без ехидната свекърва, без мъж-мямляк.
Трудно? Да. Самотно? Понякога.
Но за първи път от много години Жан не беше баласт, а просто себе си. И това струваше всякакви трудности.
