Жарък майски следобед обгръщаше градинката със златиста светлина.
Льова и Миша, и двамата в училищни панталони и сини ризи, седяха на тревата.
До тях, изтегнал се изцяло, лежеше Рекс — голям космат алабай с влажна муцуна и меки, почти човешки очи.
— Виж какво умее! — гордо извика Льова, протягайки ръка.
— Рекс, дай лапа!
Кученцето веднага скочи, положи муцуната си на ръката на момчето и тромаво постави тежката си лапа върху нея.
Миша се засмя, а Рекс, усетил веселото настроение, се втурна към него, повали го и започна нежно да „гъделичка“ с муцуната си.
Момчетата крещяха от възторг, заплитайки се в бурния вихър на смях и козина, където вече беше невъзможно да се разбере кое е куче и кое е дете.
— Прекалено го глезиш, — въздъхна Миша, отръсквайки тревата от косата си.
— А как да устоя? — отвърна Льова, стръскайки песъчинки от коляното си.
— Той е мой приятел. И изобщо, най-умното куче на света.
Рекс, сякаш потвърждавайки тези думи, положи муцуната си върху ръката на Миша и радостно замахна с опашка.
— Жалко, че никога не съм имал куче, — тихо каза Миша, галеейки кученцето.
— Сега имаш мен и Рекс, — усмихна се Льова и приятелски го удари по рамото.
— Утре ще му донеса лакомства. Нека и той се зарадва.
Слънцето клонише към залез. Льова стана, внимателно отръска панталоните си:
— Време ми е. Татко се притеснява, ако закъснявам. Но ела утре, добре? Ще те чакам.
Миша кимна, но в гърдите му се сви тревожно чувство.
Той наблюдаваше как приятелят му си тръгва с весело подскачащия до него Рекс и тръгна към вкъщи, надявайки се, че утре всичко ще бъде наред — макар сърцето му да подсказваше друго.
Вратата на апартамента скърцна. Миша тихо влезе, съблече обувките си на прага.
Във въздуха се носеше мирис на лекарства, старо дърво и нещо тъжно, но топло.
На дивана, увита в голямо одеяло, седеше майка му, Марина.
В ръцете ѝ имаше книга, но погледът ѝ беше устремен към прозореца.
— Здравей, мамо, — прошепна Миша, страхувайки се да наруши спокойствието ѝ.
— Вече се върна? Как беше разходката? — Марина се усмихна уморено, но в очите ѝ проблесна топлина.
— Отлично. Льова показа как Рекс подава лапа. Такова смешно кученце!
— Радвам се, че имаш приятел, — меко каза тя, галеейки ръката му.
— Знаеш, винаги съм до теб.
В спомените изникнаха старите дни: как татко носеше сладолед, как из цялата къща се носеше мирис на пържени картофи, как заедно се смееха на филми. Беше толкова уютно.
А после всичко се промени. Майка му падна по стълбите и сериозно нарани гърба си.
Болница, бели стени, тревожни разговори с лекарите.
Домът се промени — лекарства, тишина, шумът на хапчета през нощта.
Татко все по-често се забавяше, а после си тръгна, хлопвайки вратата.
Марина плачеше, а Миша не знаеше как да ѝ облекчи болката.
Понякога идваше баба Валентина Николаевна — ругаеше зетя, печеше сладкиши, но само за кратко.
Скоро останаха само двамата — майка и син. И те се научиха да се подкрепят взаимно.
На следващия ден Льова дойде намръщен и объркан.
— У нас вкъщи е лошо, — тихо каза той.
— Татко заминава на командировка, а при нас се нанася Инга. Тя е ужасна — крещи на всички, дори на гледачката Тамара.
— Може би просто не е свикнала? — опита се да утеши Миша, макар самият той да не вярваше.
— Не, умишлено. Дори Рекс я дразни. Казва, че от него има мръсотия и умора. А татко ми го подари за рождения ми ден!
Той млъкна, после добави:
— През нощта Рекс идва при мен в леглото. Ние сме като братя. Но сега Инга забрани дори да се разхождам с него.
Минали бяха няколко дни — и Льова не се появяваше. Миша се притесняваше, но чакаше.
Една сутрин се събуди много рано — едва проблясваше зазоряване.
«Ако Льова извежда Рекс, той трябва да е до реката», — помисли Миша и тръгна натам.
Градинката беше пуста, само птиците пееха. Миша се скри в храстите и започна да чака.
Скоро до реката спря сребриста кола. От нея слезе висока жена с ярък шал и безупречен грим.
Тя отвори багажника, извади голяма торба, която странно се движеше… и я хвърли с сила във водата.
Миша се вцепени. Сърцето му спря — после той се втурна в реката.
Студената вода обгоря кожата му, но той усети торбата, извади я на брега, развърза възела… Вътре беше Рекс.
Муцуната му беше залепена с тиксо, тялото трепереше — но беше жив!
— По-тихо, малкият, — шепнеше Миша, внимателно освобождавайки го.
— Сега всичко е наред. Няма да те оставя на никого.
Рекс тихо изви и го облизва по бузата. В този момент Миша разбра: никога няма да го предаде на никого.
Вкъщи Марина с изумление посрещна мокрия си син, държащ треперещото куче на ръце.
— Какво стана?
— Това е Рекс… искали да го удавят! — просълзи се Миша.
— Видях жената — тя го хвърли във водата!
Марина прегърна сина си и кучето.
— Постъпи правилно. Но сега трябва да разберем всичко. Запомни ли коя е тя?
— Да. Висока, с ярък шал, сребриста кола. Трябва да кажем на Льова.
— Добре. Докато Рекс остане при нас, — каза тя, галеейки момчето по главата.
На сутринта Миша отиде при Льова.
Дълго стоя пред портата, докато не видя Льова, излизащ на верандата с баща си — строгия, статен Герман Аркадиевич.
— Не се притеснявай, — казваше бащата.
— Вероятно Рекс просто е избягал. Ще го намерим.
— Не! — избухна Льова. — Това е Инга! Видях как се ядоса на него! А днес той изчезна!
Герман намръщи се:
— Престани да измисляш. Инга не е способна на такова.
Миша не издържа, изтича от храстите:
— Видях всичко! — извика той.
— Жената с шала, сребристата кола — тя хвърли торбата в реката! Там беше Рекс! Аз го спасих! Той е у нас!
Герман рязко се обърна.
— Сигурен ли си, че това беше Инга?
Льова кимна, изтривайки сълзите си.
В този момент пред къщата спря същата кола. От нея слезе Инга — с ярък шал. Герман побледня.
— Инга, — произнесе той с ледено глас, — трябва да поговорим. Веднага.
След четвърт час той се върна блед, но решителен.
— Къде е Рекс? Покажете.
Те отидоха при Марина. Герман, видял я, се изуми:
— Марина? Наистина ли си ти? Ние учихме заедно!
Тя се усмихна смутено.
— Разбира се, помня. Винаги си бил отличник.
Докато възрастните си спомняха младостта, момчетата с Рекс се гонеха из двора. Радостта се върна.
В кухнята Марина тихо каза:
— Понякога изглежда, че животът няма да се нареди… А после някой се появява — и всичко се променя.
— Най-важното е да не се отказваме, — отвърна Герман.
— Винаги можем да започнем отново.
Той извади пари и ги протегна на момчетата:
— Бягайте да вземете нещо вкусно за чай. После се върнете — ще празнуваме!
Миша и Льова купиха сладолед, чипс, сладкиши.
Домът на Герман се изпълни със смях: Марина помагаше на гледачката Тамара да приготвя салати и сладкиши, всички се шегуваха и ядяха на една маса.
За Инга вече никой не се сещаше — вещите ѝ изчезнаха, сякаш никога не е съществувала.
Вечерта момчетата седяха в стаята.
— Как мислиш, ако родителите ни бяха заедно, щяхме ли да сме по-щастливи? — замислено попита Льова.
— Разбира се, — усмихна се Миша.
— Ти щеше да си мой брат, а Рекс — нашето общо куче.
— Тогава нека проверим чувствата им, — предложи Льова с мистериозна усмивка.
— Ще оставим бележка: „Излязохме. Ще се върнем само ако се ожените.“
Те я написаха и внимателно я поставиха на кухненската маса.
На сутринта Марина не намери сина си и се притесни. Герман прочете бележката — и се засмя:
— Ето хитреци… Изглежда, нямаме избор!
Той излезе в градината и забеляза децата зад храста.
— Е, разбрали ли сме се? — попита той, усмихвайки се.
Марина смутено кимна, очите ѝ сияеха.
— Съгласна съм, — прошепна тя.
От къщата извика Тамара:
— Ей, малки пакостници! Връщайте се! Възрастните се разбрахме!
Момчетата изскочиха от храста, Рекс весело лаеше наоколо.
Всички се прегърнаха, смяха се, а слънцето над градината светеше особено ярко — сякаш самото то празнуваше този нов, добър старт.
И животът отново стана топъл и щастлив.
