— Ти, детенце, поне веднъж можеше да сложиш на масата свои пари, а не да изяждаш парите на Витенка!
Олеся остави чашата настрани.
Каза го Капитолина Петровна — високо, на цялата веранда, така че да чуят и на съседните маси.
Ресторант над езерото, краят на юни, юбилей: днес Виктор ставаше на петдесет.
Двадесет гости, бели покривки, а първият тост още дори не беше вдигнат.
— Аз черпя, Капитолина Петровна, — спокойно отговори Олеся.
— Масата е платена.
— Платена! — изсумтя свекървата и намести на врата си големия медальон на верижка, който вадеше само за големи поводи.
— Платена от Витя, искаше да кажеш.
— Човекът се труди, гърби се на строежа, а тя тук: „Аз черпя“.
— Щом плащаш, поръчай още топла храна, не излагай Витенка пред хората!
— Каква е тази маса, само голотия.
Масата изобщо не беше голотия.
Олеся я беше избирала сама цяла седмица.
На масата всички притихнаха.
Снежана, зълвата, сестрата на Виктор, остави телефона и с удоволствие се включи.
— Мамо, стига де.
— Олеся у нас е домакиня, — Снежана се усмихна към залата.
— Тя най-добре знае как да се разпорежда с чужди пари.
— Витюша, поне някаква работа да ѝ беше намерил.
— Поне като чистачка, например.
— Иначе на човек му е скучно да седи вкъщи.
Гостите се засмяха неловко.
Виктор не се засмя.
Виктор гледаше в чинията с желираното месо така, сякаш там беше написан изходът от положението.
Капитолина Петровна междувременно вече разпореждаше на сервитьора като в собствената си кухня: да премести леля Маша по-близо, да долее вино на кумата, да отнесе „тази зелена гадост“ — руколата.
Командваше така, сякаш тя плащаше.
Олеся знаеше със сигурност: за всичките двадесет куверта, до последната копейка, щеше да плати нейната карта.
Карта, до която Виктор никога не беше имал достъп.
Преди дванадесет години Олеся се омъжи за Виктор, вече имайки собствен апартамент в центъра на Твер.
Двустаен, седемдесет квадрата, тухлена сграда — купи го сама, преди да се запознаят, със собствената си заплата, с документи на моминското ѝ име.
Виктор знаеше.
Но на майка си каза друго.
„Апартаментът е мой, изстрадан, — веднъж Олеся го чу през вратата.
— Двадесет години съм спестявал.“
Тогава не го поправи.
Така беше по-удобно и за двамата: свекървата не се бъркаше в парите им, а мъжът ходеше като издръжник.
За това, че „домакинята“ Олеся от четири години работи дистанционно като водещ анализатор в компания, чието приложение има всеки втори човек в тази зала, никой от роднините не знаеше.
Своите двеста и двадесет хиляди на месец тя превеждаше в отделна сметка.
Виктор носеше деветдесет хиляди от строежа — и за солидност пред свекървата това беше достатъчно.
Миналата година Снежана ѝ подари за рождения ден парче плат за рокля.
С етикет за намаление — беше забравила да го махне.
А Олеся помнеше и за какво беше отишла миналогодишната премия на съпруга ѝ.
Не за нов хладилник, който течеше вече година.
За грил-пушилня за сто и двадесет хиляди, на кредит.
Сега стои на балкона под калъф.
Използваха я два пъти.
Капитолина Петровна почука с нож по чашата.
Изправи се.
Намести медальона.
— Скъпи гости!
— Искам да кажа нещо за моя Витенка.
— Ето го — истински мъж!
— Сам носи на гърба си и дома, и семейството, и жената домакиня, която нито ден в живота си не е работила! — гласът на свекървата се извиси.
— За нашия хранител!
— Не всяка жена заслужава такъв съпруг.
— Някоя друга не бих я пуснала и през прага, а тази я търпим.
— От жалост.
— От жалост я търпим! — звънко потвърди Снежана и вдигна чашата.
— И нито деца от нея, нито домакинство, — добави Капитолина Петровна вече по-тихо, но верандата я чу.
— Ялов цвят.
— Ялов цвят, — повтори Олеся.
Тя постави чашата върху покривката.
Равно, без звук.
И се изправи.
В чантата ѝ от вчерашното съвещание беше останала визитката ѝ — беше забравила да я извади.
Олеся щракна закопчалката на чантата.
Извади я.
— Капитолина Петровна, уважавам любовта ви към сина ви, — каза тя спокойно, и на масата стана тихо.
— Но ми позволете едно уточнение.
Постави визитката пред свекървата.
Картончето легна върху бялото.
— Аз не съм домакиня.
— Аз съм водещ анализатор.
— Ето компанията.
— Нейното приложение е във вашия телефон — всяка сутрин гледате времето чрез него.
— Заплатата ми е двеста и двадесет хиляди рубли на месец.
— Днешната маса е платена с нея.
Тишина.
— А апартаментът, в който живеем с Виктор, — продължи Олеся със същия тон, — е купен от мен.
— Преди сватбата.
— На моето моминско име.
— По закон предбрачното имущество не се дели и няма да се дели.
— Виктор измисли историята за „двадесет години спестяване“, защото се страхуваше от вашето разочарование.
— Моля ви, не го оправдавайте пред мен.
— Той е възрастен човек.
Телефонът на Олеся на масата светна.
Тя спокойно отвори известието и обърна екрана към свекървата.
— А това е от днес.
— Последното плащане.
— Купих апартамент на майка си в Кимри.
— Три милиона и осемстотин хиляди.
— Сама.
— „Паразитката“ изплати ипотеката пет години предсрочно.
Капитолина Петровна посегна към визитката — и вилицата, която все още държеше в другата ръка, се изплъзна и звънна в чинията.
Снежана седеше с отворена уста.
Беше забравила да я затвори.
Леля Маша, сестрата на свекървата, тихо избута чашата си към средата на масата.
— Капа, — каза тя тихо.
— Нали ти казвах.
А Виктор изучаваше покривката.
Същият Виктор, който преди минута беше „истински мъж“ и „хранител“, сега съсредоточено изглаждаше с длан гънка върху белия плат, сякаш животът му зависеше от тази гънка.
Главата на семейството някъде беше изчезнал.
Остана човек, който много искаше да се намира където и да е, само не тук.
До дома пътуваха мълчаливо.
В антрето Виктор най-накрая се обади.
— Лес.
— Какво ти става?
— Това е майка ми.
— Стара е, какво да я правиш.
— Защо пред всички?
— Разрушаваш семейството.
— Не го разрушавам, — Олеся събу обувките си.
— Просто спирам да се крия.
— Какво толкова криеш! — той повиши глас, окуражен в своите стени.
Тоест в нейните стени.
— Голяма работа, анализатор.
— Може би и аз съм уморен да се преструвам!
— Добре, — каза Олеся.
— Тогава се обади на майка си и ѝ кажи истината за апартамента.
— Още днес.
Виктор замълча.
Извади телефона.
Погледна го.
Прибра го в джоба си.
— Утре, — измърмори.
— Защо сега, по никое време вечерта.
„Утре“ при Виктор, Олеся знаеше от дванадесет години, имаше навика никога да не настъпва.
Тя легна да спи в хола.
Не защото си тръгваше.
А защото това беше нейният хол, нейният диван и нейното право да избере къде да спи.
Виктор постоя на прага и отиде сам в спалнята.
След три седмици се обади леля Маша — същата, която на юбилея беше отместила чашата си.
Оттогава тя и Олеся понякога си говореха по телефона.
Капитолина Петровна, разказа леля Маша, две седмици не излизала на двора: съседките вече знаели всичко, било я срам.
А после започнала да излиза с нова версия — уж тя винаги знаела, че снаха ѝ „не е проста“, и сама наредила на Виктор да мълчи „от скромност“.
Леля Маша само изсумтя в слушалката на това.
Снежана написа на Олеся в месинджъра: „Олеся, прости ми, не знаех“.
И веднага след това: „Може би да поговорим?“
Олеся прочете.
Не отговори.
В магазина за платове Снежана беше преместена на половин щат — хората бяха спрели да купуват платове, но високомерие ѝ беше останало.
Виктор така и не се обади на майка си с истината.
Обади се самата Олеся — кратко, по същество: подава молба за развод, апартаментът е неин, има две седмици да си събере нещата.
Свекървата по телефона първо крещя, после нарежда, после предложи „да забравят всичко и да живеят както преди“.
Олеся каза „както желаете“ и затвори.
От целия апартамент Виктор истински се интересуваше само от грил-пушилнята за сто и двадесет хиляди — нея и отнесе при майка си.
На сутринта Олеся пренаписа договора с управляващата компания на едно фамилно име — своето.
