А аз вече от три години бях омъжена за нейния съсед от горния етаж.
— Така.
— Значи се разбрахме.
— Утре в осем сутринта си при Витенка.
— Памперсите вече ги поръчах, ще ги доставят в сряда.
Свекърва ми — по-точно бившата ми свекърва, Тамара Ивановна — стоеше в антрето ми с шарения си халат, с който ходеше дори при съседката отсреща, представяте ли си?
И го казваше с такъв тон, сякаш ѝ бях обещала да ѝ направя пелмени за утре.
Примигнах.
Веднъж.
Втори път.
— Тамара Ивановна.
— Не разбрах.
— Чии памперси?
— На Витя, нали ти казвам.
— Оля, ти сякаш си паднала от Луната.
— Витя е на легло.
— Инсулт.
— Лявата му страна е парализирана.
— Трябва ни болногледачка.
— Ни? — попитах аз.
— А на кого иначе? — тя намести чантата на рамото си.
— Ти си му жена.
— Бивша, — уточних аз.
— Разведохме се преди четири години.
— Ако трябва да сме точни.
— Бивши жени няма, — отсече Тамара Ивановна.
— Десет години сте живели заедно.
— Той те изведе сред хората.
— Този апартамент кой го купи?
— Витя.
— А ти сега си вириш носа?
Точно това „изведе те сред хората“ ме довърши.
Сред хората ме изведе дипломата ми по стоматология.
И дванадесет години работа в частна клиника, където първо тичах като асистентка за жълти стотинки, а после стигнах до собствен кабинет.
А Витя… Витя ме „изведе“ право в депресия, минус осем килограма и кабинета на психотерапевт.
Благодаря, разбира се.
Апартамента, между другото, го купих сама.
След развода.
С мои пари.
По това време Витя точно пропиваше последния си акъл с новата си изгора — Анжела от автосалона.
А всичко започна половин час преди това.
Тъкмо се бях прибрала от работа.
Събух си обувките, сложих чайника, седнах на табуретка — и тогава се звънна на вратата.
Толкова настойчиво, сякаш имаше пожар.
Отварям — Тамара Ивановна.
Без обаждане, без предупреждение.
Направо в антрето — хоп.
И още от прага:
— Оля, имаме беда.
„Имаме“.
Това нейно „имаме“ от устата ѝ не бях чувала от около четири години.
Последния път ми каза „имаме“, когато Витя счупи в гаража ѝ три касетки със зимнина и „ние“ трябваше да правим нова.
— Каква беда?
— Витя е в болница.
— Инсулт.
— След седмица го изписват, лекарите казват, че ще има нужда от грижи.
— Пълни.
— А аз вече не съм млада, на седемдесет и две съм, самата аз съм с кръвно.
— Съжалявам, — казах искрено.
Наистина ми беше жал за Витя.
Бивш е, но не съм звяр.
— А Анжела къде е?
Тамара Ивановна стисна устни така, че се превърнаха в кокоше дупе.
— Вашата Анжела избяга.
— Щом разбра за инсулта, събра си парцалите и замина.
— При майка си, в Тамбов.
— Каза: „Още съм млада, не ми трябват инвалиди на гърба“.
— Разбирам Анжела, — кимнах аз.
— Какво?! — избухна свекървата.
— Казвам, че разбирам позицията ѝ.
— Тя не му е жена, не му е роднина.
— Прави каквото иска.
— А ти! — Тамара Ивановна ме посочи с пръст.
— Ти си му жена!
— Десет години!
— Бив-ша, — повторих на срички.
— Вече четири години.
И точно тогава тя изтърси своето:
— Ти му даде десет години от живота си — сега му изнасяй и подлогата.
Знаете ли какво направих в този момент?
Засмях се.
Не нарочно, само ми излезе.
Просто си представих как след дванадесетчасова смяна отивам при Витя.
Там ме посреща Тамара Ивановна с инструкции: „Памперсът се сменя на всеки три часа, кашата се вари рядка, краката се разтриват с камфорово масло“.
И между другото: „Оля, избърши тук пода, аз вече не мога да се навеждам“.
— Тамара Ивановна, — спрях да се смея.
— Нека ви разкажа една история.
— Помните ли, когато баща ми през две хиляди двадесет и първа легна на легло?
— След ковид?
— Помните ли?
Тя се намръщи.
Престори се, че не помни.
— Не помните.
— Аз ще ви припомня.
— Тогава се обадих на вас и на Витя.
— Казах, че баща ми са го изписали от болницата и трябва да отида при него на село за една седмица.
— Какво ми отговорихте?
Мълчание.
— Отговорихте ми: „Оля, Витя има отпуск след месец, ние сме се стегнали за Турция, ти не можеш да заминеш сега, кой ще приготви Витя?“.
— Това е първо.
— А когато баща ми почина два месеца по-късно и помолих Витя да дойде с мен на погребението — какво каза той?
— Оля, ама какво общо има това…
— Каза: „Не ми се мъкне в тази дупка, отиди сама“.
— И отиде на риба със Серьога.
— Помните ли?
Тамара Ивановна изсумтя.
— Това беше друго.
— Твоят баща си е твой баща.
— А Витя е мъж, трябваше му почивка.
И тук — за секунда, ще спра да се усмихвам.
Тук нещо в мен тихо се спука.
Знаете, както когато крушка изгори — тихо пук, и тъмнина.
Десет години в това семейство бях обслужващ персонал.
Десет години: „Оля, сготви“, „Оля, изпери“, „Оля, изтичай до мама, занеси ѝ лекарствата“.
Свекървата живееше в съседната сграда, но за лекарствата пращаха мен.
През целия град.
След работа.
С две прекачвания.
А когато намекнах за дете, Витя каза: „Първо ще съберем за по-голям апартамент“.
Събирахме седем години.
Събрахме.
Купихме.
Познайте на чие име?
Правилно.
На Витя.
„Нали сме семейство, каква е разликата?“
Разведохме се след половин година.
Анжела той доведе направо в този апартамент.
Аз се изнесох в наета гарсониера, за три години събрах за свой — и заживях.
За първи път.
Като човек.
— Тамара Ивановна.
— Аз не съм жена на Витя.
— Аз за него съм никоя.
— По документи съм чужд човек.
— А в живота още повече.
— Безсърдечна си! — тя чак се задави.
— И на Анжела ще кажа същото, да знае какви сте всички вие!
— Кажете ѝ.
— Тя е в Тамбов, не я е страх.
— А аз къде да отида?!
— Пенсията ми е двадесет и две хиляди!
— Болногледачка струва седемдесет!
— Витя има апартамент.
— Вашият апартамент, който по документи е на Витя.
— Дайте стая под наем.
— Или го продайте, преместете се при него и се грижете за него.
— Това е неговият апартамент!
— Няма да го пипна!
— Тогава наемете болногледачка с инвалидната му пенсия.
— Ще я получава.
— Подиграваш ли ми се?!
— Не.
— Разсъждавам логично.
Тогава тя си пое въздух и тръгна във втори заход:
— А аз си мислех, че си добра.
— Казвах на Витя: „Напразно заряза Олка, тя беше златна“.
— А ти ето каква си…
Сарказмът в мен се събуди по-рано, отколкото успях да го озаптя.
— Тамара Ивановна, може ли още веднъж?
— Какво казваше Витя, когато ме зарязваше?
— Какво?
— Как ме описваше Витя, когато отиваше при Анжела?
— Припомнете ми.
Тя се смути.
— Ами… казваше нещо…
— „Суха цаца“.
— „Сушена риба“.
— „С теб дори няма за какво да се говори“.
— Това вие ми го казахте в деня на развода — ваши цитати, между другото.
— Аз тогава ревях в кухнята ви, а вие ми наляхте чай и казахте: „Оля, разбери, ти си суха цаца, а Анжела е сочна жена, естествено, че е отишъл при нея“.
— Помните ли?
Тамара Ивановна почервеня до лилаво.
— Аз не съм казвала това!
— Казахте го.
— Имам добра памет за обиди.
— Професионална деформация — гледам хората в устата по осем часа на ден, помня всичко.
И тогава — звънецът на вратата.
Пак.
Отварям — на прага е Серьожа.
Моят мъж.
С торбичка от „Пятёрочка“ и букет хризантеми, защото всеки петък ми носи хризантеми, това е нашата традиция.
— Здравей, коте, купих картофите, както ме помоли.
— О, имаме гости?
Тамара Ивановна гледаше Серьожа.
После мен.
После отново Серьожа.
После ключовете в ръката му — той си имаше собствен комплект, живеехме заедно от три години.
— Това… кой е? — изцеди тя.
— Това е мъжът ми, — казах спокойно.
— Сергей.
— Женени сме от две години.
Серьожа ѝ подаде ръка:
— Много ми е приятно.
— А вие сте…?
— Това е Тамара Ивановна, — казах аз.
— Майката на Витя.
— Помниш ли, разказвала съм ти?
Серьожа засия.
— А-а-а!
— Е, разбира се, разбира се!
— Тамара Ивановна!
— Аз, между другото, съм ваш съсед.
— От блока отсреща, от петия етаж.
— Там намерих Оля — запознахме се преди три години в асансьора, когато ѝ помагах да внесе кашоните.
— Помните ли?
— Тя се нанасяше в осми апартамент.
— А вие тогава седяхте на двора, аз минавах покрай вас и ви поздравих.
— Вие дори ми казахте: „Здравейте, млади човече“.
Тамара Ивановна мълчеше.
Дълго.
После сухо каза:
— Не помня.
— Нищо, — Серьожа се усмихваше обезоръжаващо.
— Важното е, че сега всички се познаваме.
— Ще пиете ли чай?
— Няма.
Тя се обърна и тръгна към вратата.
Вече хванала дръжката, се обърна:
— Значи оставяте Витя да умира?
— Тамара Ивановна, — казах меко.
— Витя не умира.
— Има средно тежък инсулт, рехабилитацията ще продължи три-четири месеца, после ще се възстанови частично.
— Говорих с лекаря преди час — обадих се в болницата веднага щом ми казахте за инсулта.
— Уточних прогнозата.
— Така че не драматизирайте.
— И още нещо.
Приближих се.
— Ако Витя няма пари за болногледачка, обадете се в социалните служби.
— Има програма за патронажна грижа.
— Безплатна, по четири часа на ден.
— Плюс участъкова медицинска сестра по здравната осигуровка.
— В повечето случаи това стига.
— Проучвала съм — баща ми, помните, беше на легло.
— Познавам системата.
Тя примигна.
— А защо не го каза веднага?
— Защото вие не попитахте.
— Дойдохте направо с нареждания.
Вратата хлопна.
Обърнах се към Серьожа.
Той ме гледаше с такава нежност, че ме защипа в носа.
— Как си? — попита той.
— Добре съм, — казах.
И разбрах, че не лъжа.
— Пържим картофи?
— Пържим.
Отидохме в кухнята.
Серьожа пусна радиото, аз извадих тигана.
Нашата котка, Муська, се отърка в краката ни.
И знаете ли какво си помислих?
Помислих си: десет години бях „Оля-направи“.
А три години съм просто Оля.
И това, оказва се, е достатъчно за щастие.
Не трябват по-големи апартаменти, по-скъпи коли, по-тихи свекърви.
Трябва само в петък някой да те посреща с хризантеми и да те пита: „Как си?“
Наистина ми е жал за Витя.
Той не беше зъл — беше слаб.
А слабите хора са най-опасни, защото винаги ги носи течението.
Донесе го до Анжела.
Отнесе го до инсулта.
Сега ще го прибие обратно при майка му.
Тамара Ивановна ще крещи, ще крещи, а после сама ще му вари кашата.
Къде ще ходи?
А аз своята каша вече съм си сварила.
И я ям спокойно.
С мъжа си.
В моя апартамент.
В моята кухня.
И без никакви бивши свекърви в шарени халати.
