— Този оттенък на хартията се нарича „прашна роза“, идеално се съчетава със салфетките — Вера внимателно приглади сгъвката на поканата.
— Три дни изрязвах тези орнаменти с макетен нож.
Бабата, която седеше срещу нея, поправи очилата си и се усмихна.
На масата пред нея димеше чаша билков чай.
— Красиво е, внучке.
— Златни ръце имаш, веднага си личи — расте бъдеща архитектка.
— Жалко само, че майка ти не забелязва тази красота.
— Мама няма време, заета е да избира пердета за хола — каза Вера меко, без обида, като продължаваше да слага картичките в пликовете.
— Аз всичко разбирам.
— Тя има нов живот и трябва да отговаря на статута на съпруга си.
— Статут… — Бабата поклати глава и, след като порови в джоба на плетената си жилетка, извади дебел плик.
— Ето, вземи.
— Това е за празника ти.
— Осемнадесет години се навършват само веднъж.
— Направи всичко така, както ти искаш.
Вера замръзна.
Тя знаеше колко малка е пенсията на баба ѝ.
— Бабо, не мога да го взема, това е прекалено много.
— Аз нали изкарвам допълнително от макети, ще ми стигнат парите за наема на малката зала.
— Вземай и не спори! — строго я прекъсна възрастната жена.
— Спестявах специално за това.
— Доведеният ти баща, този собственик на заводи и параходи, няма да ти даде и стотинка, аз добре виждам.
— А ти заслужаваш своя ден.
Вера внимателно взе плика.
В гърдите ѝ се разля топлина.
Изведнъж тя повярва, че всичко ще се получи.
Андрей беше обещал да помогне с осветлението, а Света — с музиката.
Това щеше да бъде нейната вечер.
Спокойна, уютна, сред близки хора.
В стаята влезе майка ѝ, като шумно тракаше с токчетата.
В ръцете си носеше куп лъскави списания.
— Вера, изхвърли боклука, там останаха кутии от пица след Нина — подхвърли тя, без да погледне дъщеря си.
— И разчисти тези изрезки от масата, довечера ще имаме гости.
— Мамо, това са поканите за рождения ми ден — тихо каза Вера.
— Исках да ти покажа една.
— После, всичко после.
— Нина помоли след час банята да е свободна, трябва да се приготвя — майката вече разместваше списанията, без да обръща внимание на плика в ръцете на дъщеря си.
Вера само кимна.
Тя беше свикнала да търпи.
Най-важното беше, че имаше план и хора, които я обичаха.
Тя внимателно подреди поканите на купчина.
Надеждата за хубав празник беше здрава като основите на сградата, която проектираше за курсовата си работа.
Телефонът вибрираше непрекъснато.
Вера, седнала над чертежите, дълго не вдигаше, но настойчивостта на звънящия я накара да се откъсне от работата.
Звънеше Света.
— Видя ли това?
— Вер, само не припадай! — гласът на приятелката ѝ се късаше от възмущение.
— Влез в общия чат на курса.
— Веднага!
Вера отвори месинджъра.
В общия чат имаше ярка картинка.
Това беше покана.
Същият шрифт.
Същият цвят „прашна роза“.
Същият адрес на кафене „Лофт“.
Само името беше различно — Нина.
И беше посочена друга зала — „Голямата“.
— Но тя е родена на петнадесети! — Вера стисна телефона.
— Защо пише тринадесети?
— Това е моята дата!
— Пише на всички лично — изстрелваше думите Света.
— Казва, че ти си откраднала идеята ѝ, че при теб ще е скучно, а при нея ще има известен блогър и коктейл бар.
— Вер, половината от нашите вече са писали, че ще отидат при нея.
— Там всичко е безплатно.
Вера усети как нещо горещо и разяждащо започва да кипи вътре в нея.
Тя стана от масата, като събори моливите от коленете си.
Това не беше просто обидно.
Това беше кражба.
Нагла, безцеремонна кражба на нейния живот.
Тя излезе в коридора.
Вратата към стаята на доведената ѝ сестра беше открехната.
Нина лежеше на леглото, размахваше крака във въздуха и пишеше нещо на смартфона си.
— Няма ли да ми обясниш нещо? — Вера влезе, без да почука.
Нина лениво обърна глава.
На лицето ѝ играеше самодоволна усмивка.
— О, рожденичката пристигна.
— Какво има да обяснявам?
— Татко ми даде пари и реших да направя партито по-рано.
— Петнадесети е понеделник, неудобно е.
— А тринадесети е събота.
— Идеално.
— Открадна дизайна ми.
— Покани моите приятели.
— Резервира същото място — гласът на Вера трепереше, но не от сълзи, а от гняв.
— Нарочно ли го правиш?
— Не си придавай толкова значение — изсумтя Нина, като седна на леглото.
— Просто аз умея да правя нещата красиво, а ти — не.
— Никой не се интересува от твоите „картонени събирания“.
— Аз спасявам хората от скуката.
— Благодари ми, че изобщо ти позволявам да присъстваш там.
— Може да остане храна, ще ти изпратя в твоето килерче.
*
— Веднага ще отмениш всичко това — Вера пристъпи напред.
Търпението ѝ се изчерпа.
Повече нямаше да има никаква мекота.
— Или какво? — Нина се разсмя звънко и противно.
— Ще се оплачеш на бабичката?
— На татко не му пука, той плати сметката.
— Мама е на моя страна.
— А ти си никоя.
Вера светкавично скъси разстоянието между тях.
Тя хвана доведената си сестра за рамото и с рязко движение я вдигна от леглото.
Нина изпищя, защото не очакваше такава сила от вечно спокойната доведена дъщеря.
— Казах, че ще отмениш всичко, иначе ще ти устроя такъв празник, че цял живот няма да го забравиш! — Вера крещеше право в лицето ѝ.
— Махни си ръцете, психопатке! — Нина се опита да се измъкне и одраска Вера с дълъг нокът.
— Татко!
— Тя ме бие!
В стаята нахлу доведеният баща, а след него забързано влезе майката.
— Какво става тук?! — изрева мъжът, като лицето му почервеня.
— Тя ме нападна! — захленчи Нина, мигновено влизайки в ролята на жертва.
— Аз просто поканих приятели, а тя завижда!
— Вера!
— Как смееш да я докосваш? — майката се втурна към Нина и започна да оглежда рамото ѝ.
— Съвсем ли подивя в този твой техникум?
Вера отстъпи назад.
Тя гледаше тези хора и разбираше, че тук няма и грам справедливост.
Да крещи беше безполезно.
Да обяснява — унизително.
— Добре — гласът на Вера стана леден.
Гневът ѝ беше прегорял.
— Празнувай.
— Събери си тълпата.
— Но запомни, Нина: откраднатото щастие ще ти заседне напреки в гърлото.
— Ти си крадла!
Тя се обърна и излезе, без да слуша истеричните викове на сестра си и нравоученията на майка си.
Вера набра номера на Андрей.
— Нищо няма да отменяме — каза тя твърдо.
— Нека дойдат тези, които искат да видят мен.
— Останалите не ми трябват.
*
На тринадесети кафене „Лофт“ бръмчеше като кошер.
Вдясно, зад тежките дъбови врати на малката зала, звучеше мек джаз.
По масите имаше букети от полски цветя, които Вера сама беше набрала във вилата на баба си.
Ухаеше на домашни сладкиши и восък от свещи.
Вляво, зад стъклената преграда на голямата зала, гърмяха басите.
Там проблясваха стробоскопи и се чуваше пиянски смях.
В залата на Вера нямаше много хора.
Бяха дошли Андрей, Света, още петима от курса и, разбира се, баба ѝ.
Но атмосферата беше невероятна — лека и искрена.
Андрей беше донесъл необичаен подарък — кована роза, която сам беше изработил в работилницата.
Изведнъж вратата се отвори с трясък.
На прага стоеше Нина.
Беше облечена в рокля, обсипана с пайети, а в ръката ѝ се поклащаше чаша.
Зад нея се тълпяха някакви непознати момчета и момичета.
— Е, какво, загубеняци! — изкрещя Нина, за да надвика джаза.
— Помен ли правите тук?
— Елате при нас, там е истинският купон!
— Блогърът Макс дойде!
Тя отиде в средата на залата, безцеремонно взе пирожка от подноса, отхапа и се намръщи.
— Фу, зеле.
— Селяндурщина.
— Андрей — обърна се тя към момчето, — какво си се скапал тук?
— Хайде, ще те запозная с правилните хора.
— Зарежи тази сива мишка.
Андрей бавно се изправи.
Беше висок и широкоплещест — работата с метал си казваше думата.
— ИЗЛЕЗ оттук — спокойно каза той.
— Ох, колко сме страшни! — изкиска се Нина и се опита да го хване за лакътя.
— Хайде де, не се прави на недостъпен.
В този момент бабата се изправи.
Тя се подпираше на бастун, но стоеше изправена като генерал на парад.
— Нина — каза тя тихо, но така, че всички замълчаха.
— Твоят рожден ден е на петнадесети.
— Днес е денят на Вера.
— Ти си ЧУЖДА тук.
— И празникът ти е ЧУЖД.
Нина почервеня от ярост.
— А вие кои сте, че да ме гоните?
— Аз платих за целия този клуб!
— Татко може да ви купи всичките с парцалите!
Тя замахна, за да събори вазата от масата, но Вера хвана ръката ѝ.
Силно.
Болезнено.
— ВЪН — тихо каза Вера.
— Ще ми счупиш ръката! — изпищя Нина.
— Ще я счупя, ако не си тръгнеш — Вера я гледаше право в очите.
В този поглед нямаше страх.
Вера бутна сестра си към изхода.
Доведената ѝ сестра изгуби равновесие на високите си токчета, нелепо размаха ръце и едва не падна, като разля съдържанието на чашата върху роклята си.
Проект „Лекси“ — Владимир Леонидович Шорохов | ЛитРес
Смехът не дойде от залата на Вера.
Смееха се хората зад Нина.
На вратата стоеше същият „поканен блогър“ Макс, държейки телефона на изпъната ръка.
Камерата беше насочена право към мокрото петно на роклята на Нина и лицето ѝ, изкривено от злоба.
— Това е на живо, скъпа — ухили се момчето с боядисана коса.
— Съдържанието е огън.
— „Богата истеричка разваля рождения ден на сестра си“.
— Последователите са във възторг от наглостта ти.
— Пълен цирк.
Нина замръзна.
Тя прекрасно знаеше какво означава омразата в интернет.
— Ти… ти снимаше? — прошепна тя.
— Изключи го!
— Нали се бяхме разбрали за реклама!
— Това е реклама.
— Само че черен пиар — равнодушно отвърна блогърът.
— Сама се закопа.
— Хората обичат искреността, а не перченето.
Той обърна камерата към Вера и приятелите ѝ.
— Хора, честит рожден ден!
— При вас наистина е супер, има страхотна атмосфера.
— Аз бих останал тук, вместо в онзи цирк.
Нина избяга от залата, закривайки лицето си с ръце.
Компанията ѝ се спогледа и започна да се разотивa.
Никой не искаше да попадне в кадър като приятел на скандалджийката.
Вечерта приключи дълбоко през нощта.
Те ядоха тортата, която бабата беше изпекла, танцуваха на любимите си песни и много се смяха.
Андрей държеше Вера за ръка и не я пусна нито за минута.
На следващия ден видеото се разпространи из градските групи в социалните мрежи.
Коментарите бяха безмилостни към Нина.
Хората пишеха за нейната алчност, глупост и липса на възпитание.
Доведеният баща се опита да плати, за да бъде видеото изтрито, но интернет помни всичко.
Дълго време му се наложи да се оправдава пред бизнес партньорите си за поведението на дъщеря си, която беше опозорила фамилията.
Вера гледаше екрана на телефона и четеше топлите думи на непознати хора, които хвалеха украсата и самообладанието ѝ.
Тя разбра едно: силата не може да се купи, тя може само да бъде изградена в самия човек.
Нина се заключи в стаята си и не излезе два дни.
А Вера събра багажа си.
Тя реши да се премести при баба си.
Сега вече знаеше със сигурност, че ще се справи сама.
С Андрей, с ученето, с живота.
Това беше началото на собствената ѝ архитектура на съдбата.
