Онази вечер у Егор беше шумно и леко, както се случва само сред хора, които няма какво да доказват на никого.
На големия екран се въртяха чужди ваканционни снимки, някой спореше за планински пътеки, а друг се смееше без причина.
Даниил седеше в ъгъла на дивана и държеше телефона си така, че всички да могат да виждат.
— Ето, вижте — каза той и обърна екрана. — Това е Ника.
— Три часа превеждаше едновременно между два езика и нито веднъж не се обърка.
— Хората в залата плакаха, честна дума.
— Красавица — подсвирна Егор. — Дан, изобщо разбираш ли какъв късмет имаш?
— Разбирам — самодоволно се облегна назад Даниил. — Всяка сутрин го разбирам.
Влада взе телефона, увеличи снимката с пръсти и дълго я разглежда.
— Сив костюм, бяла риза, косата вързана на кок — изброи тя. — Дан, защо е толкова строго облечена?
— Все пак е млада.
— Етикет — сви рамене Даниил. — Там няма място за волани.
— Всеки копче работи за репутацията.
— За чия репутация — нейната или твоята? — присви очи Влада.
— За общата — засмя се той. — Нали сме семейно предприятие.
Той се прибра вкъщи в прекрасно настроение, с торба плодове и план да прегърне жена си още в коридора.
Но не успя да я прегърне: Ника излезе да го посрещне с рокля, която той никога преди не беше виждал.
Червена, с малки волани по раменете, широка пола, а върху нея — жълти и зелени цветя, сякаш някой беше преобърнал цяла цветна леха и дори не си беше направил труда да я почисти.
Даниил замръзна.
После мълчаливо съблече якето си и остави торбата на пода.
Лицето му изглеждаше така, сякаш беше чул фалшива нота в любимата си песен.
— Е? — Ника разпери ръце и се завъртя. — Оценявай.
— Нарочно чаках.
— Нормално — каза той.
— „Нормално“ е температурата на водата в басейна, а не оценка за рокля — изсумтя тя. — Опитай пак.
— Една жива дума.
— Ника, уморен съм.
— Рокля като рокля.
— В нея си… забележима.
— Прекрасно.
— Цял живот съм мечтала да бъда невидима в асансьора.
Той отиде в стаята, а тя остана да стои и да слуша как вратата след него се затвори прекалено внимателно.
Половин час по-късно той се върна вече по-спокоен, с телефона в ръка.
— Между другото, добра новина.
— Егор купи апартамент.
— В петък се събираме в ресторант, в тесен кръг.
— Чудесно — усмихна се Ника. — Ще отида с тази рокля.
— Тя е точно за празничен повод.
— Ще видим — каза Даниил.
В събота Ника отиде при Тамара Петровна, за да ѝ донесе лекарства и, както винаги, да се възхити на реда, от който човек несъзнателно изправяше гърба си.
В коридора обувките стояха строго подредени в една линия.
На рафта имаше три рамки, като между всяка имаше точно една длан разстояние.
Дори цветята на перваза бяха подбрани с еднаква височина, сякаш някой предварително им беше обяснил какво се очаква от тях.
Свекърва ѝ отвори вратата и за секунда остана без думи.
— Ника… — отстъпи назад тя, разглеждайки червената рокля с волани. — С това ли дойде?
— С това.
— И с това пътувах с метрото.
— И никой не ме глоби, представете си.
— Просто ти винаги си била… — жената махна с ръка — като излязла от витрина.
— Сиво, черно, бяло.
— Свикнала съм с теб като със строга книга.
— Книгата се умори — каза Ника и сложи торбата на масата. — Книгата поиска картинки.
Тамара Петровна внезапно тихо се засмя и докосна волана на рамото ѝ.
— А всъщност ти стои добре.
— Наистина ти стои добре, чуваш ли?
— Лицето ти изглежда съвсем различно така.
— Живо.
— Синът ти смята, че съм „забележима“.
— Синът ми — сви устни свекърва ѝ — понякога казва неща, които първо трябва малко да сдъвче.
Вечерта Даниил влезе в стаята, където Ника подреждаше закачалките, и заговори с онзи равен тон, зад който обикновено криеше заповеди.
— Слушай, относно петък.
— Ела, моля те, с костюм.
— Сив или син.
— На новодомското? — Ника се обърна. — Какво, Егор ще дава апартамента под наем за конференции?
— Там ще има хора, които те познават по определен начин.
— Не трябва да разваляш тази представа.
— Дан, аз не съм картина.
— Аз съм човек с ключици, вкус и право на цветя.
— Моля те — каза той с натиск. — Само една вечер.
— Жалко ли ти е?
— Не ми е жалко, смешно ми е — Ника затвори гардероба. — Искаш да дойда на празник с костюм.
— Това е като да отидеш на сватба с калкулатор.
В петък той се обади в шест.
— Ника, ще закъснея.
— Отиди сама, аз ще дойда за втория тост.
— Добре.
— Току-що се прибрах и още ми бият в главата чуждите думи.
— Ще успееш.
— И, Ника… сиво.
— Записах си — каза тя и затвори.
Тя успя да се приготви за двадесет минути.
Изми си лицето, пусна косата си и облече първото, което попадна пред очите ѝ и я зарадва: блуза в кайсиев цвят с малки волани и зелени детайли, широки панталони, сякаш боядисани от залеза, и жълта чанта през рамо.
Погледна се в огледалото.
Усмихна се — истински, без любезност.
В ресторанта вече бяха вдигнали първата чаша.
Егор стоеше до масата, щастлив и леко разрошен, и разказваше за килера, който щял да превърне в библиотека.
— Дан, а Ника къде е? — попита Влада.
— Идва — Даниил погледна към вратата. — Задържа се на работа.
Ника влезе десет минути по-късно и залата сякаш изведнъж стана по-светла.
Жълта чанта, кайсиева блуза, волани на раменете, токчета.
Тя вървеше и се усмихваше, а всички се обърнаха, защото така става, когато човек се чувства добре.
— Егор, поздравления! — тя прегърна домакина на празненството. — Нека в този апартамент винаги мирише на ремонт само когато вие самите го искате.
— Ника! — Влада я хвана за ръката. — Каква красота е това?
— Откъде го намери?
— Завиждам ти по най-искрения начин.
— Ще ти разкажа.
— Цяла история и три пробни.
Даниил се усмихваше.
Усмихваше се равномерно и красиво, докато доливаше вино на съседа отдясно.
Но под масата стискаше салфетката толкова силно, че тя заприлича на смачкан лист хартия.
Двадесет минути пътуваха към дома в мълчание.
Той изключи музиката.
— Аз те помолих — започна той, щом входната врата се затвори.
— За едно нещо.
— Едно!
— А аз ти донесох две: добро настроение и подарък за Егор — Ника събу обувките си с токчета. — Признай, че преизпълних плана.
— Влезе и всички се обърнаха!
— Обикновено това се нарича „ефектно“.
— В твоята версия се нарича „катастрофа“.
— Дан, да не си объркал думите в речника?
— Беше ме срам! — повиши глас той. — Срам, разбираш ли?
— Изглеждаше като панаирна сергия!
— А ти изглеждаше като човек, който се срамува от собствената си жена.
— И знаеш ли кое е още по-интересно?
— Хората обичат панаирните сергии.
— Приближават се до тях.
— Не смей да ме поучаваш! — Даниил дръпна възела на яката си.
— Наред ли си с главата?
— Ти си възрастна жена, а си сложила волани като ученичка на абитуриентски бал!
— Аха, а ти ми сложи дрескод като нашийник с панделка — спокойно отвърна Ника.
— Само че нещо не се връзва: нашийника не си го купил ти, аз не съм куче и не реагирам на командата „апорт“.
Телефонът звънна и той отиде с него в стаята, но говореше високо, забравил, че стените не са шумоизолирани.
— …да, представи си, в онова папагалско…
— Не, мълчах…
— Беше ме срам заради нея…
— Каква мода, тя е полудяла…
Ника не подслушваше.
Тя събра съдовете от масата и в тишината чу откъслечните думи: „папагалско“, „срам“, „полудяла“.
А после от телефона се чу кратък, озадачен женски глас:
— Даня, ти самият чуваш ли се как говориш?
Тя отвори гардероба и постоя известно време пред него.
Сив костюм, син костюм, черно сако, три бели ризи, още едно сиво.
Това беше всичко.
Равна, дисциплинирана редица.
Осем години в тази редица.
— Добре — каза тя на глас. — Значи ще разширим асортимента.
Няколко дни по-късно Даниил караше по булеварда и на светофара видя жена си.
Ника стоеше пред витрина с Влада, смееше се и размахваше ръце.
Беше облечена с тениска с голям флорален принт и голо рамо, а на ушите ѝ имаше нещо дълго и звънтящо.
Той спря до тротоара, излезе, затръшвайки вратата, и се приближи плътно до нея.
— Облечена си като Арлекин, трябва да се обличаш по-скромно — каза той и с отвращение огледа рамото ѝ, принта и обеците.
— Здравей, слънце — Ника дори не трепна.
— Влада, запознай се: главният специалист по скука.
— Говоря сериозно! — Даниил вдигна брадичка.
— Срам ме е от теб пред хората.
— Рамото ти е голо!
— Тези парцали!
— Качвай се в колата, прибираме се.
— Няма да дойда.
— Аз и Влада имаме планове и две кафета.
— Ника!
— Даниил — тя леко наклони глава. — В момента стоиш насред улицата и високо обясняваш, че те е срам от собствената ти жена.
— Познай на кого от двама ни всъщност трябва да му е срам.
— Аз съм ти съпруг!
— Ти си ми съпруг, а не мой стилист, бодигард и цензор в едно.
— Това са прекалено много длъжности за една заплата.
Влада прикри устата си с длан.
Даниил постоя малко, обърна се и си тръгна.
Още на първото кръстовище се обади на Егор.
— Егор, слушай…
— Не, всичко е наред.
— Просто тя е полудяла по тези дрехи.
— Преди беше нормален човек, а сега ходи така, сякаш не се е върнала от карнавал…
— Да, опитвам се да ѝ го обясня спокойно…
— Не, ти не разбираш.
— Това ме унижава.
Вечерта седеше на дивана и превърташе публикациите.
Ника с оранжево палто пред витрина с цветя.
Ника със зелена рокля, смееща се с отметната назад глава.
Ника с жълт шлифер на пешеходна пътека, а под снимката имаше четиридесет и осем коментара, всички възхитени.
Той гледаше снимките и усещаше как гневът в него се засилва.
Цветна, крещяща, издокарана, натрапчива.
Отвори гардероба, извади всичко ярко, което намери, взе ножиците и започна да реже мълчаливо и внимателно, като човек, който подрежда.
После сложи всичко в голям плик и го остави до входа.
Ника се върна в десет.
Видя плика, наведе се и извади кайсиевата блуза с волани — разрязана от рамото до долу.
Под нея бяха панталоните с цвета на залеза, червената рокля, оранжевото палто, зеленото и жълтото.
Всичко.
Тя не извика.
Извади телефона и набра номер.
— Тамара Петровна, добър вечер.
— Извинете за късното обаждане.
— Имам един практичен въпрос към вас: ако утре дойда при вас и нарежа с ножиците сакото, панталона и онази бежова рокля, няма да имате нищо против, нали?
— Синът ви мълчи, значи явно така е прието вече в нашето семейство…
— Какво?! — Даниил излетя в коридора.
— Дай ми телефона!
Той изтръгна телефона от ръката ѝ и прекъсна разговора.
— Ти с ума ли си?
— Защо я намесваш?
— За да чуеш как звучи отстрани — каза Ника и сгъна нарязаната блуза.
— Режеш своето — това е личната ти драма.
— Режеш моето — това вече е сюжет.
Тя влезе в стаята и отвори гардероба.
Сив костюм.
Син.
Черно сако.
Три бели ризи.
Идеална, равна и скучна редица.
И нищо повече.
— Двеста и осемдесет хиляди — каза тя.
— Не съм смятала на око, знам.
— Палтото, роклите, блузите, панталоните, чантата.
— Двеста и осемдесет хиляди.
Даниил се засмя.
— И какво?
— Да ти ги компенсирам?
— Няма да ти върна нищо.
— Обличай се скромно, както преди.
— Така ще си по-цела, а и парите ще си останат цели.
— Добре — каза Ника.
Той я гледаше внимателно и не откриваше нито сълзи, нито истерия.
Само много спокойно лице.
— Добре?
— Добре — повтори тя.
— Между другото, утре заминавам за три дни.
— Помолиха ме да замина и се съгласих.
— Заминавай — великодушно разреши той.
— Може би ще ти дойде умът на място.
Той си легна доволен.
Жената му беше под контрол, редът беше възстановен, парите бяха в семейството, а воланите бяха в кофата за боклук.
В понеделник вечерта ключът не се завъртя в ключалката.
Даниил го извади, погледна го, пъхна го отново и дръпна.
Бравата не помръдна, сякаш беше нова — защото наистина беше нова.
Той се обади на жена си.
Тя вдигна на второто позвъняване и гласът ѝ звучеше бодро.
— Даниил, здравей.
— Знаех си, че ще се обадиш около седем.
— Какъв е този цирк?
— Сменила си бравата?
— Да.
— Едновременно с това те изключих от списъка на съпрузите.
— Списъкът беше кратък, но го почистих.
— Сега за мен ти дори не си съжител, а човек, чиито вещи все още не съм изнесла.
— Ника, това е моят апартамент!
— Това е моят апартамент — меко възрази тя.
— Ти живееше в него като любим човек.
— Това право приключи в мига, в който взе ножиците.
— Ти нямаш право…
— Ще дойда и ще…
— Уведомлението за развода вече ти е изпратено.
— Провери си пощата.
— И, Даня — направи пауза тя, — помня и за онези двеста и осемдесет хиляди.
— Все пак съм жена с добра памет.
Сигналът прекъсна.
Той стоеше на площадката около три минути и гледаше вратата.
Искаше да повика ключар, за да разбие бравата, но не се осмели.
Ключарят щеше да поиска документи.
Документите не бяха негови.
Той отиде при Егор.
Влада отвори вратата с розова блуза с волани на раменете, а Егор зад нея избухна в смях.
— Виж, Дан, твоята Ника зададе нова мода!
— Влада обнови половината гардероб.
— Честно казано, подмладих се с десет години.
— А къде е Ника, между другото?
— Замина — каза Даниил.
— За три дни.
Той поседя четиридесет минути, не разказа нищо, отказа второ парче сладкиш и си тръгна.
Тамара Петровна отвори вратата и погледна сина си така, както се гледа счупена ваза.
— Влизай, идиот.
— Вече знаеш.
— Ника се обади.
— Спокойно, точка по точка — жената седна, сключвайки ръце.
— Даня, ти си нарязал дрехите на жена си.
— Възрастен мъж.
— С ножици.
— Тя ходеше като циганка!
— Срам ме беше!
— На него му било срам — каза Тамара Петровна и стана.
— Извади от шкафа стар албум и го тресна на масата.
— Виж.
— Това съм аз.
— Косата ми беше лилава и я изплаквах в леген.
— Ето тези шорти, заради които едва не ме изгониха.
— А ето тези чорапогащи, нарочно скъсани на коленете, защото тогава това беше върхът на модата.
— И знаеш ли какво правеше баща ти?
— Носеше ми чантата и казваше, че съм най-ярката жена на цялата улица.
— Това беше друго време.
— Това беше друго възпитание — отсече тя.
— Върви си.
— Диванът е в проходната стая.
— Спалното бельо е в долното чекмедже.
Той лежеше на тесния диван, слушаше как нещо отдавна повредено тиктака в стената и не можеше да заспи.
Телефонът изпиука.
Егор беше изпратил снимка: Влада и Ника, и двете се смееха, и двете като две големи живи цветни лехи — розово, кайсиево, зелено и жълто.
Снимката беше направена преди нейното заминаване.
Надписът гласеше: „Ето ги нашите цветя“.
Даниил гледаше снимката и усещаше две неща едновременно, а и двете бяха непоносими.
Първото беше тежка, гадеща обида, сякаш го бяха изхвърлили от собствения му живот, без да го попитат.
Второто беше по-лошо.
Той си спомни как Ника за първи път свали сивото сако, окачи го на закачалката, облече червената рокля с волани и се завъртя в коридора.
Лицето ѝ тогава изглеждаше по начин, който той не беше виждал през всичките осем години.
Тя беше щастлива.
А той взе ножиците.
В пощата имаше уведомление за развода — кратко, сухо и перфектно оформено, както всичко, което правеше тя.
Той го отвори за четвърти път и отново го затвори.
Беше го яд и едновременно изпитваше погнуса, и разбираше, че това, което го отвращаваше, беше самият той.
