Зад вратата на кабинета някой продължаваше бавно да ръкопляска, сякаш току-що беше завършила особено успешна театрална сцена.
Соломия стоеше неподвижно, притиснала папката към гърдите си.
Тя не можеше да повярва на това, което току-що беше чула.
Собственият ѝ баща я беше обещал като част от сделка.
Не за пари.
Не за къща.
А за да погаси дълг.
Тя вдигна очи към мъжа, който стоеше срещу нея.
Лукян беше мълчалив и спокоен.
В погледа му обаче имаше нещо, което я караше да се чувства още по-неспокойна.
— Кажете ми още веднъж — прошепна Соломия.
— Баща ти е сключил сделка — отговори Лукян.
— Каква сделка?
— Сделка, според която ти трябваше да станеш моя жена.
Соломия пребледня.
— Моя жена?
— Точно така.
Тя поклати глава.
— Това е невъзможно.
Лукян не каза нищо.
Вместо това взе документите от масата и ги подаде към нея.
Соломия ги разгърна с треперещи ръце.
Там беше името ѝ.
И подписът на баща ѝ.
Тя прочете първия ред.
После втория.
А след това спря да диша.
Баща ѝ беше обещал дъщеря си на криминален бос, за да погаси собствените си дългове.
— Аз не съм стока — каза тя тихо.
— Знам.
— Тогава защо съм тук?
— Защото исках да чуя от теб дали си съгласна.
Тя го погледна изненадано.
— А ако не съм?
— Ще си тръгнеш.
— А дългът?
— Остава на баща ти.
Соломия не очакваше този отговор.
Тя беше чувала истории за Лукян.
Казваха, че е безмилостен.
Казваха, че никой не смее да му се противопостави.
Казваха, че жените около него никога не остават дълго.
Но сега той стоеше пред нея и ѝ предлагаше нещо, което никой друг не ѝ беше дал.
Свобода.
Тя си спомни деня, в който беше пристигнала в града.
Имаше само малък куфар, малко спестявания и надеждата да започне нов живот.
Баща ѝ беше изчезнал три дни по-рано.
Беше оставил само кратка бележка.
„Не се връщай у дома.“
Тогава тя не разбираше защо.
Сега вече знаеше.
Той беше избягал, оставяйки нея да плати за неговите грешки.
Соломия намери работа в малка пекарна.
Собственикът, Степан Бондар, беше строг, но справедлив човек.
— Можеш ли да печеш? — попита я той в първия ден.
— Мога.
— Какво?
— Хляб, сладкиши и медовик.
Степан се усмихна.
— Тогава започваш днес.
Първите седмици не бяха лесни.
Соломия беше ужасно несръчна.
Изпускаше тави.
Разсипваше брашно.
Веднъж дори счупи почти всички яйца, които трябваше да използва за една торта.
Но тя не се отказваше.
Работеше от сутрин до вечер.
И постепенно започна да се справя.
Точно тогава започнаха да се появяват странни мъже пред пекарната.
Те не купуваха нищо.
Просто стояха отвън и наблюдаваха.
Една вечер Степан заключи вратата по-рано.
— Соломия, трябва да се прибереш.
— Защо?
Той въздъхна.
— Баща ти отново е натрупал дългове.
Соломия застина.
— Колко?
— Повече, отколкото можеш да си представиш.
Същата вечер, когато се прибра, тя намери плик под вратата.
Вътре имаше снимка на баща ѝ.
До него стоеше Лукян.
На гърба на снимката имаше само едно изречение.
„Баща ти те обеща като плащане.“
Соломия не можа да заспи.
На следващата сутрин Лукян влезе в пекарната.
Всички замълчаха.
Той беше висок, широкоплещест и облечен изцяло в черно.
Погледът му веднага се спря върху нея.
— Соломия?
— Да.
— Трябва да поговорим.
— За баща ми?
Той кимна.
— За неговия дълг.
— Колко дължи?
— Повече, отколкото някога ще може да върне.
— И аз какво общо имам?
Лукян замълча.
След това каза:
— Той те предложи като част от сделката.
Соломия усети как коленете ѝ омекват.
— Какво?
— Каза, че ще се омъжиш за мен и че в замяна дългът ще бъде заличен.
Тя се засмя нервно.
— Това е лудост.
— И аз така мисля.
Лукян сложи документа пред нея.
— Не съм съгласна — каза тя.
— Не е нужно да бъдеш.
Тя го погледна.
— Какво означава това?
— Няма да се оженя за жена, която не иска да бъде с мен.
Той взе договора.
И го разкъса пред очите ѝ.
Соломия остана безмълвна.
— Не купувам хора — каза той.
Тези думи останаха в съзнанието ѝ.
Дните минаваха.
Лукян започна да идва често в пекарната.
Понякога купуваше хляб.
Понякога просто стоеше и пиеше кафе.
Постепенно двамата започнаха да разговарят.
Соломия откри, че той обича силно кафе.
Откри също, че не обича прекалено сладки десерти.
Един ден тя му приготви медовик.
— Не обичам сладкиши — каза той.
— Знам.
— Тогава защо го направи?
— Исках да разбера дали наистина не ги харесваш.
Той опита едно парче.
Замълча.
След това взе още едно.
— Може би този ми харесва.
Соломия се усмихна.
От този момент нещо между тях започна да се променя.
Не беше любов от пръв поглед.
Беше нещо по-бавно.
По-дълбоко.
По-истинско.
Тя започна да чака неговите посещения.
А той започна да идва все по-често.
Една вечер, докато затваряха пекарната, Соломия чу стъпки отвън.
Степан пребледня.
— Те са дошли за теб.
— Кои?
— Хората, които искат парите на баща ти.
Вратата се отвори.
Трима мъже влязоха вътре.
Единият се усмихна.
— Момичето идва с нас.
Преди Соломия да успее да реагира, Лукян застана зад тях.
— Не.
Мъжът се обърна.
— Това не те засяга.
Лукян направи крачка напред.
— Вече ме засяга.
Настъпи тишина.
Мъжете отстъпиха.
Те знаеха кой е Лукян.
След като си тръгнаха, ръцете на Соломия започнаха да треперят.
Лукян веднага забеляза.
— Добре ли си?
— Да.
— Лъжеш.
Той свали палтото си и го сложи върху раменете ѝ.
— Не трябва да се страхуваш.
Тя го погледна.
— Ами ако искам да остана с теб?
Лукян застина.
— Не го казвай заради дълга.
— Не го казвам заради дълга.
— Тогава защо?
Тя преглътна.
— Защото искам.
Той не отговори.
Само хвана ръката ѝ.
За първи път Соломия не почувства страх.
Почувства сигурност.
Няколко седмици по-късно баща ѝ се върна.
Беше отчаян.
— Соломия, трябва да ми помогнеш да изплатя дълга.
— Аз не съм разменна монета.
— Ти не разбираш!
— Разбирам прекрасно.
Той започна да плаче.
— Нямах друг избор.
Лукян стоеше зад нея.
— Винаги си имал друг избор — каза той.
Баща ѝ наведе глава.
— Бях отчаян.
— И реши да продадеш собствената си дъщеря.
Баща ѝ не отговори.
Лукян постави плик върху масата.
— Ето дълга.
Баща ѝ го погледна.
— Ти ли го плати?
— Не.
Лукян побутна плика към него.
— Ще го платиш сам.
Баща ѝ отвори плика.
Вътре бяха всички документи за дълговете му.
Но имаше и още нещо.
Трудов договор.
Лукян беше намерил работа за него в компания далеч от града.
— Ще работиш и ще изплатиш това, което дължиш.
Баща ѝ го гледаше невярващо.
— Защо би направил това?
Лукян отговори:
— Защото дъщеря ти не е твоя собственост.
Баща ѝ си тръгна същата вечер.
Той повече никога не се опита да продаде Соломия.
Минаха няколко месеца.
Лукян заведе Соломия в малка къща в планината.
— Какво е това? — попита тя.
— Нашият дом.
Тя остана без думи.
— Нашият?
Той кимна.
— Ако го искаш.
Соломия го погледна.
— А ако не го искам?
— Тогава ще продължим да живеем както досега.
Тя се усмихна.
— Искам го.
Той хвана лицето ѝ с две ръце.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Не заради баща ти?
— Не.
— Не заради дълга?
— Не.
— Тогава защо?
Тя се усмихна.
— Защото избрах теб.
Той я целуна.
И в този момент Соломия разбра, че историята, започнала с дълг, е завършила с избор.
Баща ѝ се опита да я продаде.
Лукян можеше да я купи.
Но той не го направи.
Той ѝ даде свободата да си тръгне.
И именно тази свобода я накара да се върне.
Защото за първи път в живота си тя не беше принудена да избира.
Тя избра сама.
