Кафенето на ъгъла на улица „Липовая“ беше от онези места, където сервитьорите помнят поръчката ти.
Нина и Артур седяха на маса до витрината и всичко вървеше както обикновено — спокойно, равномерно, познато.
Той разлистваше менюто, сякаш го виждаше за първи път, въпреки че двамата вечеряха тук всеки петък.
— Слушай, — Артур остави менюто и направи виновна физиономия. — Май съм си оставил картата вкъщи.
— Пак ли? — Нина извади своята карта и я подаде на сервитьора. — Добре, случва се.
После отидоха на кино.
И отново Артур сви рамене: „Щом вече си извадила портфейла…“
Нина плати за двата билета и пуканките.
Навикът е втора природа, а при Артур този навик вече беше започнал да показва нокти.
Вера, приятелката на Нина още от първи курс, беше казала тази дума преди два дни.
Просто, делово, както човек казва: „Подай солта“.
— Жиголо, — каза Вера, гледайки Нина право в очите. — Той е класически жиголо, Нин.
Красив, обаятелен, с усмивка за милион и празен портфейл.
— Ти не го познаваш, — Нина се беше обидила тогава. — Просто понякога забравя картата си.
— Понякога? — Вера сви един пръст. — Маратонките ги купи ти.
Онази модерна тениска — също ти.
Такситата всеки път — пак ти.
Нин, ти още ли не му миеш зъбите сутрин?
Нина замълча.
Вечерта, легнала в леглото, тя взе телефона си и отвори историята на преводите.
Шест.
Шест пъти през последните два месеца Артур беше поискал „няколко хиляди, ще ти ги върна през седмицата“.
Нито едно връщане.
Апартаментът на родителите на Артур ухаеше на печива.
Майката на Артур, Галина Петровна, се суетеше около масата, подреждаше салфетките и слагаше чиниите.
Баща му, Виктор Андреевич, мълчаливо седеше начело на масата и въртеше супена лъжица между пръстите си.
— Е, нека обсъдим датата, — Галина Петровна седна и сключи ръце. — Аз мисля за септември.
Времето е меко, а можем да вземем зала с веранда.
— Септември ми е удобен, — кимна Нина. — Точно тогава ще приключат курсовете ми.
— Чудесно! — Галина Петровна грейна. — Вече казах на всички в работата: „Това е моята дъщеря, моята Ниночка“.
Точно така казах.
Артур мълчеше.
Той побутваше салатата с вилицата и някак нервно поглеждаше към Нина.
Нина забеляза това.
Тя вече се беше научила да разпознава този поглед — погледа на човек, който се готви да поиска нещо.
— Нин, — започна тихо той, навеждайки се към нея. — Слушай, има едно нещо.
Ще ми трябват пет хиляди до петък.
Ще ти ги върна, честна дума.
Нина бавно остави вилицата.
Бавно избърса устните си със салфетката.
После бавно се обърна към него.
— Повтори, — каза тя. — Повтори, моля те, високо и ясно.
За да чуят всички.
— Ама какво ти става… — Артур погледна към родителите си. — Нали ти го казах тихо, само между нас…
— Не, Артур.
Между нас отдавна вече нищо не остава тихо.
Нина вдигна дясната си ръка и започна да брои на пръсти.
— Кафенето на улица „Липовая“, три пъти — едно, две, три.
Киното — четири, пет.
Таксито до дома ти — шест, седем, осем.
Маратонките — девет.
Тениската — десет.
Пръстите на дясната ѝ ръка свършиха.
Нина вдигна лявата си ръка.
— Преводът „за няколко дни“ от дванайсети март — единайсет.
Преводът от двадесет и трети — дванайсет.
Първи април — тринайсет, и щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно.
Пети — четиринайсет.
Десети — петнайсет.
Осемнайсети — шестнайсет.
Тя постави ръцете си върху масата.
— Шестнадесет.
Артур.
Шестнадесет пъти.
И нито едно връщане.
Нито едно.
Галина Петровна тихо ахна и прикри устата си с ръка.
Виктор Андреевич престана да върти лъжицата и се втренчи в сина си.
Артур почервеня до ушите.
— Ти сериозно ли говориш? — опита се да се изсмее той. — Заради някакви стотинки правиш сцена пред родителите ми?
— Стотинки? — Нина се усмихна. — Направих сметката.
Четиридесет и седем хиляди и четиристотин рубли.
И това без маратонките и тениската.
С тях са близо шестдесет хиляди.
Искаш ли да ти покажа преводите?
На телефона ми са.
Вече пазя всичко.
— Нина, стига, — Артур сви рамене. — Държиш се като счетоводителка, а не като годеница.
— А ти се държиш като жиголо, а не като годеник, — спокойно отвърна Нина. — И знаеш ли, аз си помислих: може би това е нормално.
Може би ми трябва красив жиголо.
Ти си красив, Артур.
Момичетата те харесват.
Усмивката, прическата, очите ти — направо си за гледане.
Артур объркано примигна.
Галина Петровна местеше поглед от бъдещата си снаха към сина си.
Виктор Андреевич присви очи.
— Само че, ако аз те издържам, — продължи Нина, — тогава нека бъдем честни.
Ти миеш подовете.
Ти ходиш до магазина.
Ти готвиш.
Сутрин тичаш — задължително.
Защото, Артур, вече си пуснал коремче.
Ето тук. — Тя го посочи с пръст. — И за какво ми е съпруг с коремче, ако освен това аз още и плащам за него?
Артур скочи.
Лицето му се изкриви от гняв, а очите му станаха зли и пронизващи.
— Ти… ти си скъперница! — изстреля той. — Ето каква си!
Скъперница, дребнава, броиш всяка стотинка!
Мислех, че ме обичаш, а ти си търговка!
Чу се звънко изщракване.
Виктор Андреевич, без да става от мястото си, протегна ръка и плесна сина си по челото със супената лъжица.
— Седни, — каза бащата. — И си затвори устата.
Артур се хвана за челото.
По кожата му вече се очертаваше червена следа.
Той погледна баща си с обида, но седна.
— Скъперница? — Нина се изправи. — Скъперник е този, който не дава своето.
А аз давах, Артур.
Давах, давах и давах.
Само че ти не забеляза кога „давам“ се превърна в „длъжна съм“.
— Ти преуве… — започна Артур.
— Аз приключвам, — прекъсна го Нина. — Годежът е отменен.
А ти, доколкото си спомням, имаше голям списък.
Показа ми го, хвалеше се — тридесет и две момичета, които първи са ти писали.
Избирай която искаш.
Може би някоя от тях ще се радва да плаща за маратонките ти.
Галина Петровна закри лицето си с ръце.
В нейния свят току-що се сринаха планът за есенната сватба, внуците и семейните вечери в неделя.
Тя вече беше свикнала да казва „моята Ниночка“, а тази дума беше станала за нея толкова близка, колкото името на собствения ѝ син.
— Нина, почакай, — Галина Петровна свали ръцете си от лицето. — Не си тръгвай така.
— Вие сте прекрасна жена, — Нина се обърна към нея. — А Виктор Андреевич е човек, когото уважавам.
Но синът ви още не е пораснал до думата „съпруг“.
Може би ще порасне.
Но не за моя сметка.
Нина взе чантата си и тръгна към вратата.
Артур седеше с червено петно на челото и примигваше.
Той не хукна след нея.
Не извика „чакай“.
Седеше и се чудеше защо светът изведнъж е станал толкова несправедлив.
— Нина. — Виктор Андреевич я настигна още пред входа на блока.
Той стоеше по чехли върху студения бетон и я гледаше сериозно, без усмивка.
— Почакай една минута.
— Няма какво да добавя, — Нина спря, но не се обърна.
— Не те моля заради него, — каза той. — Питам заради себе си.
Ако той се извини.
Не сега, не в разгара на емоциите.
Ако разбере.
Ако дойде.
Ако каже правилните думи и ги подкрепи с дела.
Ще му дадеш ли шанс?
Нина бавно се обърна.
— Аз го обичам, — каза тихо тя.
— Точно в това е бедата.
Ако не го обичах, просто щях да си тръгна.
А аз стоя тук и разговарям с вас, докато сте по чехли.
Той кимна.
— Трябва да помисля, — Нина се обърна. — Просто да помисля.
Тя си тръгна.
Просто си тръгна — с равна, спокойна крачка, от която сърцето на Виктор Андреевич се сви.
Артур седеше на масата със следа от лъжицата на челото.
Майка му мълчаливо прибираше чиниите.
Виктор Андреевич се върна, събу чехлите си на прага и седна срещу сина си.
— Е, и какво постигна? — попита бащата.
— А тя какво?! — избухна Артур. — Заради няколко хиляди!
Направи спектакъл!
Пред вас!
Унижи ме!
— Теб?
Тя теб унижи? — Баща му почука с лъжицата по масата. — Синко, не думите на Нина те унижиха.
Ти се унижи шестнадесет пъти, всеки път, когато протягаше ръка и искаше пари от момиче.
Всеки път сам се унижаваше.
— Тате, ама и ти…
— Аз какво? — Баща му се наведе по-близо. — За тридесет и две години нито веднъж не съм поискал пари от майка ти.
Не защото съм горд.
А защото мъж е този, който решава проблемите, а не този, който ги създава.
Артур замълча.
Той разтриваше челото си и гледаше към масата.
— Тя ме нарече жиголо, — промърмори той. — Пред вас.
Това нормално ли е?
— А шестдесетте хиляди от нейните пари в джоба ти нормални ли са? — попита майка му от мивката.
Тя не се обърна, но гласът ѝ беше такъв, че Артур сви глава между раменете си.
— Мамо…
— Не „мамо“.
От двадесет и шест години ти казвам: бъди мъж.
А ти все още си момче.
Красиво момче, за което момичетата плащат.
Разбирам Нина.
На нейно място и аз щях да си тръгна.
Само че по-рано.
Артур отвори уста.
Погледна баща си.
После майка си.
После отново баща си.
— И сега какво да правя? — попита той.
— Това сам ще го решиш, — Виктор Андреевич се изправи. — Ти си възрастен.
Поне така би трябвало да бъде.
Той замълча за момент.
— Сега всички ще се смеят, че годеницата ти те е зарязала.
И то заради какво?
Защото не си успял да платиш една вечеря в кафене.
— Не говори така…
— Трябва, — бащата спря на вратата. — Защото, ако сега не разбереш, след година ще седиш с друго момиче и ще я молиш за „няколко хиляди до петък“.
И след две години.
И след пет.
Докато не останеш сам с голям списък и празна сметка.
Виктор Андреевич излезе.
Галина Петровна избърса ръцете си с кухненската кърпа и седна срещу сина си.
— Обичаш ли я? — попита тя.
— Обичам я, — отговори Артур.
После добави по-тихо:
— Май.
— „Май“ не е отговор, — майка му го погледна продължително. — Любовта е, когато те е срам.
Точно сега, в този миг.
Срам ли те е?
Артур мълчеше.
После потърка цицината на челото си и тихо каза:
— Да.
Срам ме е.
Много.
— От това започни, — майка му се изправи. — Само че не тичай при нея сега.
Сега ще кажеш някоя глупост и тя ще си тръгне завинаги.
Изчакай.
Помисли.
И когато отидеш при нея — не носи цветя, а постъпка.
Нина вървеше по вечерната улица.
Телефонът ѝ вибрира — Вера беше изпратила съобщение: „Е, какво стана? Как мина?“
Нина не отговори.
Тя мислеше за това как преди три месеца Артур ѝ беше предложил брак.
Беше красиво, с пръстен, на крайбрежната алея, по залез.
Тя беше щастлива.
Тя вярваше.
А сега, докато вървеше по тротоара, не знаеше кое е повече в нея — обидата или надеждата.
Обидата казваше: „Направи всичко правилно“.
Надеждата шепнеше: „Може би ще разбере“.
Телефонът звънна.
Непознат номер.
Нина вдигна.
— Нина, аз съм Галина Петровна.
Моля те, не затваряй.
— Слушам ви.
— Няма да моля заради него.
Той е възрастен и трябва сам да се справи.
Обаждам се, за да ти благодаря.
За честността.
За това, че не си мълчала.
Друга жена щеше да мълчи, да плаща и да трупа гняв, докато всичко не избухне.
А ти каза истината.
И това струва много.
Нина почувства как гърлото ѝ се свива.
— Галина Петровна, аз…
— Ти си моя дъщеря, — гласът на жената трепна. — Беше и оставаш такава.
Каквото и да се случи.
Помни това.
Нина натисна бутона за прекратяване на разговора и спря насред тротоара.
Стоеше там, притиснала телефона към гърдите си, и си мислеше: може би любовта не е само между двама души.
Може би любовта е и когато чужда майка те нарича дъщеря и ти благодари, че не си позволила на сина ѝ да стане по-лош, отколкото е можел да бъде.
А Артур седеше на празната маса и докосваше цицината на челото си.
Той беше на двадесет и шест години, имаше красиви очи, обаятелна усмивка и нито един аргумент в своя защита.
Само шестнадесет свити пръста, които все още виждаше пред себе си.
И някъде между обидата и срама той започна да разбира — не с главата си, а с онова място, по което баща му го беше ударил с лъжицата — че да загуби Нина заради собствената си леност и наглост ще бъде най-скъпата покупка в живота му.
Покупка, за която никоя карта няма да може да плати.
