— Стрелецът не се целеше във вас.
Максим произнесе тези думи тихо, но те мигновено промениха изражението на Радомир, сякаш някой беше изключил последните остатъци от спокойствие в него.
— В Юлия? — попита той отново, макар че вече знаеше отговора.
Максим кимна кратко и показа екрана на телефона си, където имаше съобщение от човек, наблюдавал улицата.
— Камерата до паркинга е заснела автомобил, който е стоял срещу входа почти четиридесет минути.
— Защо никой не го е забелязал по-рано? — попита Радомир.
— Защото шофьорът не е излизал, а регистрационният номер е бил регистриран на компания за автомобили под наем.
Татяна стоеше наблизо и внимателно наблюдаваше лицето на мъжа, който само преди няколко минути изглеждаше напълно невъзмутим.
Сега очите му бяха станали студени, неподвижни и толкова съсредоточени, че дори Максим инстинктивно отстъпи половин крачка.
— Къде е Юлия? — попита Радомир.
— Вътре, под наблюдението на лекарите — отвърна Татяна.
Той незабавно се отправи към вратите, но тя го хвана за лакътя и го накара да спре.
— Няма да ходите никъде, докато хирургът не прегледа раната ви.
Радомир бавно погледна пръстите ѝ, лежащи върху ръкава му, а след това отново насочи поглед към лицето на жената.
— Пуснете ме.
— Не.
Максим едва забележимо се намръщи, очаквайки обичайната реакция на шефа, но Радомир неочаквано замълча.
Татяна отдръпна ръката си и спокойно добави, че състоянието му може рязко да се влоши заради вътрешен кръвоизлив.
— Загубили сте достатъчно кръв, за да спрете да се преструвате на безсмъртен поне за един час.
На устните на Радомир се появи едва забележима усмивка, която почти веднага изчезна.
— Винаги ли говорите така с пациентите си?
— Само с тези, които се опитват да избягат от хирурга, след като са били простреляни.
— А ако пациентът е много опасен?
Татяна сви рамене и отвърна, че опасността на пациента не променя медицинските протоколи.
— Значи наистина не се страхувате от мен.
— Страхувам се от глупостта, защото понякога се оказва много по-опасна от оръжие.
Максим се обърна, прикривайки усмивката си, а Радомир за първи път тази вечер си позволи тихо да се засмее.
Но този кратък момент приключи, когато една медицинска сестра изтича от коридора и съобщи, че Юлия е дошла в съзнание.
Радомир веднага се опита да влезе, но Татяна отново го спря.
— Първо хирургът.
— Тя е моя сестра.
— А вие сте мой пациент.
— Вие сте упорита.
— А вие сте труден пациент.
— В какъв смисъл?
Татяна го огледа от главата до петите и съвсем сериозно отвърна, че е едновременно физически и емоционално.
Максим се изкашля, за да прикрие поредния си смях, след което Радомир най-накрая позволи на лекарите да го отведат в операционната.
Докато хирурзите обработваха раната, Татяна остана наблизо, защото състоянието на пациента изискваше постоянно наблюдение.
Куршумът беше преминал през него, без да засегне жизненоважни органи, но нараняването се оказа достатъчно сериозно.
Когато лекарят приключи с обработката на раната, Радомир попита само едно.
— Юлия жива ли е?
— Да — отговори Татяна.
Той затвори очи, показвайки за първи път истинската си умора.
Няколко секунди никой не проговори, докато Татяна не забеляза колко силно са стиснати пръстите му.
— Отпуснете се.
— Не мога.
— Тогава си представете, че в момента не сте глава на клана.
Той отвори очи и я погледна с леко раздразнение.
— А кой съм?
— Обикновен мъж, когото днес са простреляли и който трябва да си почива.
Радомир помълча известно време, а след това попита защо изобщо е останала до него.
— Защото сте мой пациент.
— Само заради това?
Татяна срещна погледа му и почувства неочаквано напрежение, което нямаше нищо общо с медицинската тревога.
— Засега само заради това.
Радомир се усмихна леко, но не каза нищо повече.
Междувременно полицията започна да оглежда района около благотворителната фондация.
Служителите откриха няколко парчета стъкло, следи от спирачки и гилза, лежаща до стената на съседна сграда.
Но най-важната находка се оказа камера за наблюдение, монтирана на паркинга няколко месеца преди нападението.
На записа се виждаше, че стрелецът няколко пъти е променял позицията на автомобила, изчаквайки момента, в който Юлия ще се окаже близо до входа.
Детективът, пристигнал на мястото, веднага разбра, че нападението е било внимателно планирано.
Но оставаше главният въпрос.
Кой искаше смъртта на Юлия Гриценко?
Радомир получи тази информация още преди операцията да приключи и лицето му отново стана непроницаемо.
— Увеличете охраната около сестра ми — нареди той.
Максим кимна.
— Вече е направено.
— Проверете всички хора, които са знаели за днешното мероприятие.
— Дори служителите на фондацията?
— Особено служителите на фондацията.
Татяна чу разговора и разбра, че разследването може да се окаже много по-сложно от обикновено нападение.
Юлия беше по-малката сестра на Радомир, но мнозина я смятаха за най-слабото звено на семейството.
Тя се занимаваше с благотворителни програми и почти не участваше в делата, които брат ѝ управляваше.
Именно затова никой не разбираше защо някой би искал да премахне жена, която практически нямаше врагове.
Няколко часа по-късно Юлия напълно дойде в съзнание.
Радомир влезе в стаята едва след разрешението на лекаря, въпреки очевидното си желание незабавно да види сестра си.
Юлия лежеше сред белите възглавници и изглеждаше бледа, но се усмихна, когато го видя.
— Пак караш всички да се тревожат.
— Ти трябваше да ми кажеш, че си добре.
— Мислех, че си зает да се преструваш на безсмъртен.
Радомир седна до нея и внимателно хвана ръката ѝ.
Татяна ги наблюдаваше от прага и за първи път видя мъжа, който съществуваше отвъд страшната му репутация.
Пред сестра си той беше просто по-големият брат.
Топъл, внимателен и почти беззащитен.
Юлия забеляза Татяна и се усмихна.
— Тя ли те спаси?
Радомир погледна през рамо.
— Не ми позволи да избягам.
— Значи вече те е спасила.
Татяна искаше да възрази, но Юлия неочаквано каза, че никога не е виждала брат си толкова спокоен в присъствието на непозната жена.
Радомир ѝ хвърли предупредителен поглед.
Юлия се засмя, а след това се намръщи от болка.
— Не се смей — каза той строго.
— Не можеш да ми заповядваш да не се смея.
— Мога да опитам.
Татяна се усмихна, наблюдавайки разговора им, но забеляза, че Радомир постоянно поглежда към вратата.
Той очевидно се страхуваше от ново нападение.
След известно време детективът го помоли да излезе за разговор.
— Открихме още нещо — каза той.
Радомир се намръщи.
— Какво точно?
— Нападателят е следил Юлия поне три седмици.
— Откъде знаете?
Детективът показа снимки на автомобила, направени в различни части на града.
Колата се появявала край фондацията, дома на Юлия и дори край клиниката, където тя е преминавала профилактичен преглед.
— Някой от семейството ви получавал ли е заплахи напоследък?
Радомир погледна към Максим.
— Имаше няколко анонимни съобщения.
— Защо не сте уведомили полицията?
— Защото повечето заплахи приключват с празни думи.
Детективът спокойно отговори, че днес една от тях едва не е завършила със смърт.
Радомир не каза нищо.
Той разбираше, че детективът е прав.
След няколко минути му съобщиха още една подробност.
Стрелецът е използвал маршрут, който е можел да знае само човек, имащ достъп до програмата на благотворителната вечер.
Това означаваше, че информацията е изтекла отвътре.
Радомир незабавно поиска списък на служителите.
Татяна случайно чу фамилията на един човек и рязко спря.
— Повторете.
Максим я погледна.
— Какво точно?
— Фамилията.
Той я повтори.
Татяна пребледня.
— Познавам този човек.
Радомир се обърна към нея.
— Откъде?
— Той работеше като доброволец във военната болница, където служих преди няколко години.
В стаята настъпи тишина.
— И какво знаете за него? — попита Радомир.
— Той никога не е бил доброволец.
— Откъде сте толкова сигурна?
Татяна погледна към детектива.
— Защото видях истинската му служебна карта.
Тя разказа, че преди няколко години този мъж се е опитал да получи достъп до медицинските данни на пациенти, които са били лекувани след военни операции.
Тогава го уволнили след вътрешно разследване.
Но истинската причина за уволнението така и не била официално разкрита.
— Работеше ли за някого? — попита Радомир.
— Подозирахме го.
— За кого?
Татяна поклати глава.
— Никой не успя да го докаже.
Радомир погледна детектива.
— Намерете го.
Двадесет минути по-късно стана известно, че заподозреният е изчезнал.
Апартаментът му беше празен, телефонът му беше изключен, а автомобилът му беше намерен в покрайнините на града.
Но вътре в колата откриха стара карта за достъп, няколко снимки на Юлия и разпечатан план на благотворителното мероприятие.
На гърба на една от снимките бяха написани само две думи.
„Първи етап.“
Радомир дълго гледаше снимката.
— Значи това е само началото.
Татяна почувства неприятен студ по гръбнака си.
Тя знаеше, че Радомир е свикнал да се справя с опасни хора.
Но сега заплахата не засягаше само бизнеса му.
Тя засягаше семейството му.
По-късно през нощта Татяна се канеше да напусне клиниката, когато чу глас зад себе си.
— Госпожо Вовк.
Тя спря.
Радомир стоеше до прозореца, все още блед след операцията.
— Трябва да си почивате — каза тя.
— Винаги ли отговаряте на въпрос с въпрос?
— Не.
— Тогава защо останахте днес?
Татяна го погледна и замълча за няколко секунди.
— Защото бяхте ранен.
— Това не е отговор.
— За един лекар това е достатъчен отговор.
Радомир се приближи.
Той беше толкова висок, че Татяна трябваше леко да вдигне глава.
— Жените обикновено или се страхуват от мен, или искат нещо от мен.
— А аз?
— Вие ме погледнахте така, сякаш съм просто човек.
Татяна не отмести поглед.
— Защото сте просто човек.
Радомир се усмихна леко.
— Това е опасна мисъл.
— Защо?
— Защото, ако ви повярвам, ще трябва да призная, че ми харесва присъствието ви.
Татяна усети как сърцето ѝ внезапно забърза.
Тя вече искаше да отговори, но в коридора се появи Максим.
— Шефе, трябва да поговорим.
Радомир мигновено стана сериозен.
— Какво се е случило?
— Намерихме човека, който е предал информацията на стрелеца.
— Кой?
Максим погледна първо Радомир, а после Татяна.
— Един от служителите на вашата фондация.
Радомир бавно кимна.
— Име.
Максим произнесе фамилията.
Татяна веднага я разпозна.
Това беше човекът, когото беше видяла до колата на Радомир след нападението.
— Той беше близо до нас — каза тя.
Максим кимна.
— Точно така.
Радомир погледна Татяна.
— Виждали ли сте го преди?
— Да.
— Защо не казахте?
— Защото не знаех, че има отношение към нападението.
Радомир я гледа няколко секунди, след което неочаквано попита дали му има доверие.
Татяна се намръщи.
— Вие сте глава на мафиотски клан.
— Това не е отговор.
— Не се доверявам на хората само заради репутацията им.
— А на мен?
Тя го погледна право в очите.
— Доверявам се на действията ви.
Радомир мълчаливо кимна.
В този момент телефонът на Максим отново звънна.
Той отговори, изслуша събеседника си и бавно прибра телефона.
— Шефе, имаме проблем.
— Какъв?
— Заподозреният не е сам.
— Колко са?
Максим го погледна.
— Според откритите данни във вашето обкръжение има поне петима души.
Радомир замръзна.
Татяна разбра, че ситуацията се е променила окончателно.
Сега врагът не беше отвън.
Той беше вътре.
И може би точно в този момент се намираше съвсем близо до тях.
Следващите два дни преминаха в напрежение.
Охраната засили контрола, а Радомир забрани на Юлия да напуска клиниката без придружител.
Той почти не спеше, постоянно проверявайки камерите, телефоните и съобщенията.
Татяна няколко пъти го принуди да приема лекарствата си и да почива, въпреки раздразнението му.
В един момент той я погледна и каза, че никой никога не е разговарял с него по този начин.
— Може би защото останалите искат да запазят работата си.
— А вие?
— Искам пациентът ми да не умре заради собствената си глупост.
Той се усмихна.
— Отново ме наричате пациент.
— Докато раната ви не заздравее, не сте нищо друго.
Той тихо се засмя.
Точно тогава Юлия, която ги наблюдаваше от съседното легло, каза:
— Вие двамата ужасно бавно разбирате очевидното.
Татяна се изчерви.
Радомир се намръщи.
— Юлия.
— Какво?
— Не се намесвай.
— Лежа тук заради човек, който искаше да ме убие, така че имам право поне малко да се намесвам.
Татяна се засмя.
Радомир погледна първо сестра си, после нея и неочаквано се усмихна.
Това беше рядка усмивка.
Без заплаха.
Без власт.
Просто усмивката на мъж, който за първи път от много години си позволи да бъде щастлив поне за няколко секунди.
Но спокойствието не продължи дълго.
Същата вечер Татяна получи съобщение от неизвестен номер.
„Стойте далеч от Гриценко.“
Тя го прочете няколко пъти.
След това пристигна второ.
„Вие ще бъдете следващата цел.“
Татяна не се уплаши.
Но знаеше, че сега всичко се е променило.
Тя показа съобщението на Радомир.
Той го прочете и лицето му стана ледено.
— Повече няма да излизате сама.
— Не се нуждая от охрана.
— Това не подлежи на обсъждане.
— Аз не съм ваша собственост.
Той я погледна право в очите.
— Знам.
— Тогава не ми заповядвайте.
Радомир направи крачка назад.
— Добре.
Тя се изненада.
Той рядко отстъпваше.
— Но позволете ми поне да бъда до вас.
Татяна замълча за няколко секунди.
След това протегна ръка.
— Тогава вървете до мен.
Радомир погледна дланта ѝ, сякаш не беше очаквал подобен жест.
Той бавно хвана ръката ѝ.
И за първи път от много години позволи на някого да държи ръката му не защото ситуацията го изискваше, а защото самият той го искаше.
Юлия ги наблюдаваше и тихо се усмихваше.
Тя вече разбираше онова, което и двамата все още не се осмеляваха да признаят.
Радомир Гриценко не се страхуваше от куршум.
Не се страхуваше от врагове.
Не се страхуваше от смъртта.
Той се страхуваше да се привърже към човек, когото можеше да загуби.
А Татяна Вовк за първи път в живота си не се страхуваше от мъжа, от когото се страхуваше целият град.
Защото тя не виждаше репутацията му.
Тя виждаше човека.
И именно затова тяхната история едва започваше.
През онази нощ Радомир получи последното съобщение от неизвестен подател.
„Мислиш, че си спасил сестра си.“
Следващият ред се появи няколко секунди по-късно.
„Но истинската цел вече е до теб.“
Радомир вдигна очи към Татяна.
Тя стоеше до прозореца, без да подозира, че зад гърба ѝ вече започва нов лов.
Той разбра, че врагът знае за нея.
И за първи път от много години Радомир се уплаши не за себе си.
Той се уплаши за жената, която някога хвана ръката му пред всички и не му позволи да скрие собствената си болка.
