Полина постави чиния с грозде в средата на кръглата маса и се изправи.
В хола беше тясно от хора и прекалено тихо за съботна вечер.
— Имам новина — каза тя.
— Артьом ми предложи брак.
— Аз приех.
Влада скочи първа и прегърна сестра си толкова силно, че едва не събори вазата.
Лариса притисна длан към устните си и кимна, а дядо Аркадий, който седеше в креслото до стената, бавно обърна глава към гласа.
— Дядо, чу ли? — извика Полина.
— Омъжвам се!
— Чувам, чувам — отвърна той.
— Сляп съм, не глух.
— Ела тук, дай ми челото си.
Тя се приближи, наведе се и той я целуна по челото със сухите си устни.
Той живееше при тях от една година, защото вече не можеше да живее извън града: къщата беше голяма, верандата висока, а зрението му беше отслабнало.
— Лариса — каза дядото към дъщеря си.
— Ела за малко.
— Трябва да поговорим.
Те разговаряха в стаята със затворена врата около четиридесет минути.
Полина чуваше само откъслечни думи и гласа на дядо си — спокоен, както винаги, когато вече беше взел решение.
— Ще прехвърля къщата на Полина — обяви Аркадий, когато всички се върнаха.
— Чрез договор за дарение.
— Докато съм с всичкия си и мога да подпиша.
— Дядо, какво правиш? — Полина седна на пода до креслото му.
— Не ми трябва.
— Трябва ти.
— Няма да живееш там, не съм наивен.
— Съседът вече трета година обикаля под прозорците и пита дали няма да продам имението.
— Ще го продадем.
— Парите ще бъдат за теб, за апартамент.
Влада се обърна към прозореца и започна прекалено старателно да оправя салфетката върху скрина.
— А за мен, значи, нищо? — промърмори тя.
— И на теб ще ти се падне нещо — веднага отвърна Лариса.
— Като се омъжиш, няма да останеш ощетена.
— Не брои това, което е в чужди ръце, те са си семейни ръце.
Влада се нацупи, но не за дълго.
Съседът не пести пари, купи къщата на добра цена и два месеца по-късно Полина стоеше насред празния тристаен апартамент със стиснати в юмрук ключове.
— Дядо, тук ехти — говореше тя по телефона.
— Викам, а то ми отговаря.
— Значи е жив апартамент — смееше се Аркадий.
— По-добре ми кажи: сама ли ще лепиш тапетите или ще накараш мъжа си?
Приятелките идваха, обикаляха стаите, докосваха первазите и открито ѝ завиждаха, но по добродушен начин.
Всяка вечер Полина прегръщаше дядо си и казваше „благодаря“, а той махваше с ръка и настояваше да му разказва какъв цвят са плочките.
Месец преди сватбата Артьом дойде вечерта и седна на дивана така, сякаш нещо под него щеше да се счупи.
Полина го погледна и седна срещу него.
— Мачкаш се като ученик пред дъската — каза тя.
— Говори.
— Няма да се карам, обещавам.
— Полина, не знам как…
— Започни отначало.
— Обикновено помага.
— Влюбих се — издиша той.
— Във Влада.
Тя седеше неподвижно и само веднъж завъртя пръстена на пръста си.
— В моята сестра — уточни Полина.
— Месец преди сватбата.
— Чудесен момент, Артьом.
— Трябва да започнеш да пускаш фойерверки.
— Не ми се подигравай! — избухна той.
— Мислиш ли, че ми е лесно?
— Нощем аз…
— С тези „нощи“ сега започна съвсем излишно.
— Довърши.
— Спахте ли заедно?
Той мълча около три секунди.
Това беше достатъчно.
— Да — каза той.
— Веднъж.
— Добре, не само веднъж.
— Значи и математиката е пострадала.
Полина се изправи.
— А роклята, между другото, вече я стесних.
И тогава той каза нещо, след което разговорът придоби съвсем друга тежест:
— Слушай, ти сама си виновна!
— Сестра ти е красавица!
— Защо ме запозна с нея?
— Ти ходеше до нея, сравняваше се с нея, а аз съм жив човек!
— Значи съм виновна, че имам красива сестра.
Полина бавно кимна.
— Прекрасно.
— Значи, ако те блъсне кола, виновен ще е асфалтът, че е лежал там.
— Не извъртай!
— Нищо не извъртам.
— Просто превеждам от твоя език на човешки.
Тя свали пръстена, взе ръката му, сложи метала в дланта му и стисна пръстите му.
— Дръж.
— Носи го на врата си като медал за храброст.
— Полина…
— Обувките ти са в коридора.
— Вратата е наляво.
— Знаеш я, ти сам я избра.
Той се изправи, зачервен и разрошен, и на прага се обърна.
— Прости ми.
— Май сватба няма да има.
— Гениално заключение.
— Тоест… с теб вече едва ли ще стане — промърмори той.
В това „вече“ имаше толкова излишен смисъл, че Полина затвори вратата след него, преди да довърши.
След час дойде Лариса.
Тя не попита какво се е случило.
Вече знаеше.
— Влада ми каза — започна майката от прага.
— Той ѝ е предложил брак.
Полина се облегна с гръб на стената.
— Предложил ѝ е брак — повтори тя.
— На нея.
— Преди да скъса с мен.
— Какво, на едро ли ги купуваше, с отстъпка?
— Полина, не се сърди на сестра си.
— На сърцето не можеш да заповядваш.
— Мамо, „на сърцето не можеш да заповядваш“ е за любовта.
— Но на календара можеш да заповядваш.
— Първо ѝ обеща, после ми съобщи.
— Това не е сърце.
— Това е подлост с график.
Лариса седна на табуретка в антрето и се хвана за лактите.
— Разбирам колко нелепо изглежда.
— И гадно.
— Но какво да направя?
— Да го изгоня?
— Влада ще тръгне след него и толкова.
— А ние ще останем с гняв върху гняв.
— И кой ще спечели накрая?
— Никой — каза Полина.
— В такива неща изобщо няма победители.
— Има само такива, които са се сетили по-бързо.
Тя се приближи и изведнъж се притисна към майка си, както в детството, с чело на рамото ѝ.
Стоя така дълго, дишайки трудно.
— Аз го обичах — каза тя глухо.
— Наистина го обичах.
— Знам, дъще.
— И сега се питам: бих ли искала да свържа живота си с него?
Полина се отдръпна и избърса лицето си с длан.
— Не.
— Не бих искала.
— Човек, който може да предаде някого толкова подло, няма да стане верен само защото сменя годеницата.
— Просто ще предаде друга.
— Ще остана с теб — каза Лариса.
— Ще постоя.
— Не трябва.
— Върви.
— Имам нужда от тишина, а ако си тук, ще говоря.
Вкъщи Влада посрещна майка си в коридора и дори не ѝ позволи да си свали палтото.
— Е?
— Как мина?
— Викаше ли?
— Тя е силна — каза Лариса, гледайки встрани.
— Разбира всичко.
— Няма да пречи на щастието ти.
— Ето! — Влада плесна с ръце.
— Казах ти, че ще го приеме нормално!
— Значи датата не я променяме.
— Ресторантът е платен, колите са поръчани, водещият е одобрен.
— Защо да променяме нещо?
Дядо Аркадий, който седеше в креслото, обърна глава.
— Кой ходи там? — попита той.
— Дядо, аз и Артьом сме — каза Влада.
— Не пускай Артьом близо.
— Нека стои на прага.
— Дядо, стига вече!
— Стига — съгласи се той.
— Стига съм слушал как в моята къща шляпа човек, който преди месец е обещал едно на една жена, а сега обещава друго на друга.
— Изведи го.
Няколко дни по-късно някой позвъни на вратата на Полина.
Тя отвори.
На прага стоеше Влада с кутия торта, а зад нея — Артьом, който старателно се опитваше да изглежда весел.
— Идваме да се сдобрим — каза Влада.
— Пусни ни, сестро.
Полина се отдръпна и ги пусна вътре.
Кутията беше поставена на масата в голямата стая, а Влада сама наряза тортата и сложи две парчета в чинийки.
— Полина, прости ми — каза тя.
— Така се получи.
— Не го исках.
— Не си го искала — повтори Полина и кимна.
— Просто си вървяла и случайно си настъпила моя годеник.
— Случва се.
— Понякога е хлъзгаво.
Артьом се изкашля и изведнъж започна да говори, оглеждайки стаите, сякаш пресмяташе квадратурата:
— Влада, виж.
— Тук ще бъде кабинетът.
— Спалнята е по-далеч, там ще е по-тихо.
— А третата стая ще бъде детска.
— Прозорците са чудесни.
Полина се засмя и седна на подлакътника на креслото.
— Почакайте.
— Младоженците смятат да живеят тук?
— Да — спокойно каза Влада, вдигайки очи към нея.
— Махай се оттук, твоят годеник остава с мен.
— Твоят годеж се провали, а сватбата е моя.
— Значи апартаментът е наш.
Тишина нямаше.
Полина се изправи, взе остатъка от тортата направо с ръка и кратко и точно го заби в лицето на Артьом.
Кремът се стече по брадичката и ризата му, а парче блат се тресна върху паркета.
— Какво правиш?! — изкрещя той, размахвайки сляпо глава.
— Ти си болна!
— Аз съм здрава — каза Полина.
— Болен е този, който е дошъл с торта, за да вземе апартамента, и нарича това мир.
— Полина! — Влада скочи, а гласът ѝ се пречупи.
— Ти изобщо разбираш ли какво правиш?!
— Позориш семейството!
— Дядо продаде къщата заради нашето семейство, а не само заради теб!
— Дядо продаде къщата и ми подари парите.
— С договор за дарение.
— На собственика.
— Това съм аз, в случай че ти трябва табелка на вратата.
— Ти си алчна! — Влада вече почти пищеше.
— Ти си сама в три стаи, а ние къде?!
— Наемете си.
— Артьом е мъж, значи има пари — каза Полина и махна с ръка.
— Той ми разказваше за кабинета тук.
— Нека сега ми разкаже за наема.
— С такъв талант за преговори сигурно ще си прошепне дворец.
— Това е несправедливо! — изрева Артьом, бършейки лицето си с ръкав.
— Ти си сама, не ти трябва толкова място!
— Трябва ми — каза Полина, а гласът ѝ стана спокоен и нисък.
— Дядо ми даде тези стени за моето семейство.
— За моето щастие.
— То още ще дойде.
— Просто се забави, защото стоеше на опашка зад съвестта ти.
— А тя се движи много бавно.
— Изхвърляш ни на улицата?!
— На стълбищната площадка.
— Улицата е по-нататък, сами ще стигнете.
Тя пристъпи напред, хвана Артьом за яката, дръпна го надолу и започна да го влачи.
Той се съпротивляваше, хлъзгаше се върху трохите, хващаше се за касата на вратата и крещеше, че е луда.
Полина го довлече до прага, отвори широко вратата и го избута на стълбищната площадка.
Влада отстъпи назад, погледна сестра си и сама изтича навън, притискайки чантата към гърдите си.
След нея в коридора излетяха обувките на Артьом — първо едната, после другата.
— Сватбата ви остава в сила! — извика Полина през затварящата се врата.
— Само предупредете фотографа: младоженецът ще бъде в крем.
Тя завъртя ключа и се обади на майка си.
— Мамо.
— Няма да отстъпя апартамента.
— И няма да отида на сватбата.
— Това не е обида.
— Това е хигиена.
На стълбищната площадка Артьом стоеше с разперени лепкави пръсти и не знаеше къде да ги сложи.
Влада го погледна отдолу нагоре и изведнъж прошепна:
— Но как така…
— Аз съм бременна.
Той се обърна към нея много бавно.
— Какво?
— Бременна.
— Втори месец.
— Кога разбра? — изрече той с мъка.
— Какво значение има?
— Артьом, чуваш ли ме?
— Какво ще правим?
— Нямаме апартамент.
— Не можем да отидем при майка ми — дядо няма да ме пусне там с теб.
— Той ще те съсипе!
— Наемът означава всичките ни пари да отидат в чужд джоб!
— Ти изобщо мислил ли си?!
— Мислех, че всичко е ясно — промърмори той.
— Че сестрите просто… ще си разменят местата.
— Мислех, че всичко ще се уреди от само себе си.
— От само себе си?! — Влада хвана изцапания му ръкав и веднага го пусна.
— Отговаряй!
— Какво ще правим?!
Артьом мълчеше.
Той гледаше обувките си, лежащи пред чуждата врата, и наум пресмяташе цифри, които по никакъв начин не излизаха.
В друг апартамент дядо Аркадий седеше в креслото и слушаше как Лариса затваря телефона.
— Полина го изгони — каза майката.
— Заедно с Влада.
— Направо на стълбищната площадка.
Аркадий помълча известно време, после бавно потърка едната си длан в другата.
— Не се пречупи — каза той доволно.
— Моя кръв.
— Значи ще бъде щастлива.
— Няма да ѝ се размине.
Той протегна ръка, напипа телефона, доближи го съвсем до лицето си и набра номера по памет.
— Полина?
— Дядо е.
— Какво си направила там, а?
— Разказвай подробно.
— С всички подробности.
— И най-вече за тортата.
