Полина бутна количката през прага и въздъхна.
Маша спеше, изморена от вечерната разходка — бузките ѝ бяха розови, юмручките стиснати, а устата леко отворена.
Обикновена вечер, обикновен четвъртък.
Само че в коридора стояха обувките на съпруга ѝ.
Беше шест часът вечерта.
Това никога не се беше случвало.
Полина внимателно сложи дъщеря си в креватчето и оправи завивката.
После отиде в кухнята.
Николай седеше на масата, с ръце пред себе си и преплетени пръсти.
Не гледаше нея, а някъде покрай нея, в една точка на стената.
— Днес си се прибрал рано — каза Полина, докато вадеше тигана.
— Ще ядеш картофи или макарони?
— Полина, седни.
— Ще постоя права.
— И така, какво — картофи?
— Аз си тръгвам.
Тя бавно остави тигана върху печката.
Не защото ръцете ѝ бяха отслабнали, а просто защото искаше да го сложи право и без излишен шум.
Маша току-що беше заспала.
— Къде отиваш?
— Разбираш за какво говоря.
— Не.
— Кажи го направо.
Николай най-сетне вдигна поглед.
Очите му бяха чужди — подготвени, репетирани.
Явно беше повтарял тези думи в колата, докато пътуваше към дома.
Може би дори си беше записал основните точки.
— Напускам те.
— Ние двамата отдавна… ами, сама знаеш.
Полина го гледа дълго и спокойно.
Някъде в дъното на съзнанието ѝ нещо тихо щракна: тя беше очаквала това.
Може би не днес.
Не в четвъртък.
Но го беше очаквала.
Обажданията, на които отговаряше на балкона.
Новият одеколон.
Внезапният навик сам да си глади ризите — преди дори не можеше да намери ютията.
— Ясно — каза тя.
— Ясно?
— И това е всичко?
— Какво искаш да чуеш?
— Че ще падна на колене?
— Че ще си скубя косите?
Николай леко се смути.
Явно беше очаквал друга реакция.
Викове, сълзи, обвинения — за това беше подготвен.
За спокойствието — не.
— Мислех, че ще поговорим нормално…
— Ние точно това правим.
— Само че има едно нещо.
Полина избърса ръцете си с кърпата и я закачи спретнато на кукичката.
— Смяташ да си тръгнеш при друга?
— Добре.
— Само че първо оправи гардероба в спалнята.
— Той скърца вече трети месец.
— Какво?
— Гардероба.
— В спалнята.
— Дясната врата.
— Обещаваш да я оправиш още от септември.
— Полина, сериозно ли говориш?
— Аз ти казвам, че си тръгвам, а ти ми говориш за вратичката?
— А кой ще я оправи?
— Ти ще си тръгнеш, аз ще остана сама с Маша и всяка вечер ще слушам как тази вратичка скърца при всяко отваряне?
— Няма да стане.
— Обещал си — направи го.
Николай прокара ръка по лицето си.
Беше толкова абсурдно и толкова битово, че не успя да намери аргумент.
— Добре.
— Ще оправя вратичката и после ще си събера нещата.
— Инструментите са в килера, във второто чекмедже отгоре.
Той стана.
Столът изскърца по пода.
Полина извади картофите и започна да ги бели — спокойно и методично, сякаш в живота ѝ не се случваше нищо.
Телефонът на масата светна от ново съобщение.
Марина: „Прибрахте ли се нормално?
— Маша не се събуди?“
Полина отговори само с един ред: „Прибрахме се.
— Николай си тръгва при друга.
— Лекувам съвестта му чрез вратичката на гардероба.“
Марина отговори след секунда: „Какво?!“
„После ще ти разкажа.
— Заета съм.“
*
От спалнята се чуваше чукане.
Николай се занимаваше с пантата, която се беше разхлабила още през юли.
Полина помнеше точно: през юли, защото тогава Маша за първи път се хвана за тази вратичка и тя едва не падна върху нея.
Полина каза на съпруга си още същия ден.
Той отговори: „Утре.“
Минаха четири месеца.
След двадесет минути Николай излезе.
— Готово.
— Пренавих пантата и смених винтовете.
— Вече не скърца.
— Доволна ли си?
— Доволна — поправи го Полина.
— Между другото, погледни и малкото прозорче в кухнята.
— Не се затваря докрай и влиза студ.
— Полина…
— Маша спи в съседната стая.
— През процепа духа.
— Обеща да го погледнеш през октомври.
— Не помня да съм обещавал.
— Аз помня.
— Дванадесети октомври, неделя.
— Каза: „През седмицата ще го оправя.“
— Минаха пет седмици.
Николай стоеше на прага, а на лицето му бавно се появи онзи особен мъжки гняв, който изпитваш, когато разбираш, че някой те е надхитрил, но не можеш да разбереш как.
— Нарочно ли го правиш?
— Какво правя нарочно?
— Прозорчето не се затваря — това е факт.
— Ти си тръгваш — също е факт.
— Когато си тръгнеш, няма да мога да го оправя сама.
— Това е стъклопакет, механизмът… дори не знам какво точно е счупено.
— Това са пет минути.
— Чудесно.
— Пет минути и си свободен.
Той отиде в кухнята.
Инструментите издрънчаха.
Полина седна във фотьойла и си позволи за секунда да затвори очи.
Само за секунда.
Телефонът на Николай, оставен на кухненската маса, завибрира.
Тя не погледна.
Не защото не искаше.
Просто нямаше нужда.
Тя и без това знаеше.
След десет минути той се върна.
— Прозорчето.
— Готово.
— Езичето се беше огънало, оправих го.
— А сега?
— Кранът в банята?
— Керемидите на покрива?
— Покривът е наред.
— Но казанчето на тоалетната тече.
— От миналия месец.
— Подиграваш ли ми се?
— Напълно сериозна съм.
— Водата тече, водомерът се върти.
— След като си тръгнеш, аз ще плащам сама за апартамента.
— Всеки излишен литър е мои пари.
— Наши — не, вече са мои.
Николай си пое въздух.
Искаше да каже нещо, но само издиша.
Отиде до тоалетната.
Капакът на казанчето хлопна.
Телефонът на Полина тихо иззвъня.
Марина: „Той наистина ли ремонтира?“
„Вече е третото нещо.
— Гардеробът, прозорчето, а сега и казанчето.“
„Гениално.
— Ти си гений.“
„Не съм гений.
— Просто четири месеца водих списък на всичко, което обещаваше да направи, но никога не направи.“
От тоалетната се чу гласът на Николай:
— Полина!
— Трябва ми гумено уплътнение.
— Имаме ли?
— В чекмеджето под мивката, в прозрачната торбичка.
— Купих го през септември, когато каза, че „ще се заемеш с това през уикенда“.
Настъпи пауза.
После приглушен глас:
— Намерих го.
*
Към девет вечерта Николай беше поправил маркуча на душа, като беше сменил напуканата връзка.
Полина му подаде нова от същата торбичка под мивката.
Той я взе без дума и без дума свърши работата.
Телефонът му звънна вече за четвърти път.
Той отхвърли обаждането, без да погледне екрана.
Но на петото обаждане вдигна.
— Да, Игор.
— Не.
— По-късно.
— Аз… тук имам още някои неща за вършене.
— Не знам.
— Чакай.
Той затвори.
Погледна Полина с неразгадаемо изражение.
— Полина, трябва да тръгвам.
— Наистина трябва да тръгвам.
— Микровълновата не загрява.
— От август.
— Затоплям храната на Маша на котлона.
— На котлона, Николай.
— Всеки ден.
— По четири пъти.
— Това не е дребен ремонт, а…
— През август я отвори и каза: „Контактът се е откачил, нищо работа, ще го запоя довечера.“
— Поялникът още е на балкона.
— Бил е загрят точно нула пъти.
Той дълго я гледа.
После тихо, почти сричка по сричка, каза:
— Разбираш ли какво правиш?
— Ремонтирам апартамента с твоите ръце, докато те все още са тук.
— След вдругиден тези ръце няма да ги има тук, но микровълновата ще остане.
— Можеш да повикаш майстор.
— Мога.
— За мои пари.
— Които след като си тръгнеш, ще бъдат наполовина.
— А ти можеш да го направиш безплатно и бързо.
— Двадесет минути.
Той отиде на балкона за поялника.
Полина се обади на Марина.
— Марина, той ремонтира микровълновата.
— Ти… ти си невероятна.
— А той?
— Бесен е.
— Но го прави.
— За него е по-лесно да направи нещо, отколкото да спори.
— Винаги е бил такъв.
— Всеки конфликт решаваше с действия, само и само да не говори.
— А ти как си?
— Добре съм.
— Странно, но наистина съм добре.
— Мислех, че ще боли повече.
— А вместо болка имам списък.
— Какъв списък?
— Дълъг, Марина.
— Много дълъг.
Полина остави телефона.
Маша започна да хленчи в креватчето.
Полина отиде при нея, взе я на ръце и я залюля.
Топла, мека и ухаеща на бебешки шампоан.
— Всичко е наред, мъничката ми.
— Всичко е наред.
От кухнята се чу гласът на Николай:
— Работи.
— Какво още?
— Фурната.
— Долното нагряване не се включва.
— От лятото.
— От лятото?!
— По-точно от двадесет и трети юни.
— Тогава каза: „Това е термостатът, евтина част, в събота ще я сложа.“
— Частта я купих на следващия ден.
— Лежи върху хладилника в кутия.
Николай влезе в стаята.
Стоеше и я гледаше, докато тя държеше дъщеря им на ръце.
Нещо трепна в лицето му — не разкаяние, не.
По-скоро осъзнаването колко глупаво изглежда.
— Полина, ти направи ли списък?
— Не съм правила списък.
— Просто помнех.
— Всеки ден.
— Всеки път, когато нещо се счупеше, а ти обещаваше да го оправиш, но не го правеше.
— Знаеш ли, лесно е да запомниш, когато живееш с това всеки ден.
— Не го правех нарочно…
— Разбира се, че не.
— Просто беше зает.
— С други неща.
— С други хора.
— Фурната, Николай.
Той излезе.
*
Към единадесет вечерта бяха поправени: гардеробът, прозорчето, казанчето, маркучът на душа, микровълновата, фурната, разхлабената дръжка на балконската врата и ключът в коридора, който мигаше при всяко включване.
Маша отдавна беше яла и спеше.
Полина ѝ стопли кашата — в микровълновата, за първи път от няколко месеца.
Това беше странно удоволствие: да натиснеш един бутон и да видиш как чинията се върти вътре.
Дреболия.
Работеща дреболия.
Николай си изми ръцете.
Избърса ги с хавлията — не кухненската, а старата, която Полина му беше дала вместо парцал.
Той стоеше по средата на коридора, ядосан и гладен.
— Всичко?
— Всичко — кимна Полина.
— Тогава ще си събера нещата.
— Събирай.
Той отиде в спалнята.
Отвори гардероба — същия, чиято врата беше поправил.
Тя не изскърца.
Пълна тишина.
Но вътре беше празно.
От неговата страна нямаше нищо.
Нито ризи, нито пуловери, нито дънки.
Рафтовете бяха празни.
— Полина!
Тя се появи на вратата.
— Къде са ми нещата?
— В чантите.
— В коридора.
— Две черни и една сива.
— Събрах ги, докато ти ремонтираше.
— Ти… кога?
— Докато беше в тоалетната и оправяше казанчето — първата чанта.
— Докато запояваше микровълновата — втората.
— Фурната — третата.
— Ти беше зает и не забеляза нищо.
Николай погледна празния гардероб, после нея и отново гардероба.
— Ти си го планирала.
— Не.
— Просто не губех време, докато ти го губеше.
— Това е разликата.
Телефонът на Николай отново избухна със звънене.
Игор.
Той вдигна:
— Да.
— Не, Игор, аз…
— Скоро.
— Не знам.
— Скоро, казах!
Затвори.
После неочаквано тихо каза:
— Уморен съм.
— Късно е.
— Може би да преспя тук тази нощ?
— Утре сутрин ще си тръгна.
— О, не — каза Полина.
И това „не“ беше абсолютно, твърдо и без нито една пролука.
— Ти каза, че си тръгваш.
— Нещата ти са събрани.
— Игор се умори да те чака.
— Върви.
— Гладен съм.
— От обяд не съм ял.
— Ще ме нахраниш ли поне?
Полина леко наклони глава.
На лицето ѝ нямаше гняв.
Нямаше и триумф.
Имаше нещо друго — леденото спокойствие на човек, който е взел решение и няма намерение да го променя.
— Тази, при която отиваш, ще те нахрани.
— При нея ще ядеш.
— Полина, стига.
— Аз все пак ремонтирах половината апартамент.
— Може поне един сандвич…
— Ти ремонтира това, което обещаваше да ремонтираш от месеци.
— Не заради мен — заради себе си.
— За съвестта си, ако все още работи.
— Това не е услуга, Николай.
— Това е дълг.
— А дългът не е вечеря.
Той стоеше и мълчеше.
Телефонът му отново звънна, но този път от друг номер.
Той погледна екрана и лицето му се промени.
— Тамара Сергеевна — каза спокойно Полина.
— Майка ти.
— Вдигни.
— Откъде знаеш…
— Обадих ѝ се преди час.
— Докато сменяше ключа.
— Разказах ѝ.
— Какво ѝ разказа?!
— Че си тръгваш.
— Тя всъщност се изненада.
— Не че си тръгваш.
— А че стоиш тук и ремонтираш неща.
— Тя каза: „Коля?
— Ремонти?
— Не вярвам.“
Николай пребледня.
Вдигна телефона.
— Да…
— Не, това е…
— Какво?
— Диванът?
— Какъв диван?!
— Мамо, не сега.
— Не.
— Не!
Той отдалечи телефона от ухото си.
Погледна Полина с диви очи.
— Тя ме моли да погледна дивана ѝ.
— Механизмът за разтягане е заседнал.
Полина си позволи кратка, едва забележима усмивка.
— Очаква те голямо бъдеще, Николай.
*
Той стоеше в коридора.
Три чанти лежаха в краката му.
Якето беше в ръцете му.
Зад вратата беше тъмното стълбище, колата на Игор някъде долу и целият нов живот, който си беше нарисувал.
Но този живот изглеждаше различно, когато излизаше.
Преди си беше представял, че седи зад волана, слуша любимата си музика и се чувства свободен.
Сега стоеше там с мръсни нокти, пропит с миризма на машинно масло, с болки в гърба след час, прекаран да пълзи под ваната, и с пред себе си списъка с неизпълнените обещания, който жена му не държеше на хартия, а в паметта си.
Всяка дата.
Всяко „утре ще го направя“.
— Полина.
— Да?
— Можеше просто да крещиш.
— Да плачеш.
— Като нормалните хора.
— Нормалните хора ремонтират гардеробите, когато обещаят да ги ремонтират.
Той дръпна ципа на якето.
Веднъж.
Втори път — заседна.
Погледна надолу.
После вдигна очи към Полина.
— Дори не ме моли — каза тя.
— Ципа си го оправи сам.
Николай взе чантите.
Една в дясната ръка, две в лявата.
Тежки.
Полина ги беше напълнила плътно — нито една негова вещ не беше останала.
Той го разбра.
— Ще идвам при Маша.
— По уговорка.
— Ще се обадиш и ще го обсъдим.
— Ако не се обадиш — няма да го обсъждаме.
— Ще се обадя.
— Ще видим.
Той отвори вратата.
На стълбището светеше приглушена лампа.
Асансьорът бръмчеше един етаж по-надолу.
— Полина — каза той, вече застанал отвъд прага.
— Можеше да ме помолиш да остана.
Тя го погледна със същия поглед, с който гледат хората, чиято надежда отдавна е преминала етапа на преговорите и е стигнала до финалната права.
— Защо?
— За да обещаваш още четири месеца, че ще оправиш нещо, и да не го оправяш?
— За да заспивам сама, докато ти отговаряш на обажданията на балкона?
— Не, Николай.
— Не те задържам.
— Никога не съм те задържала.
— Ти сам не забелязваше, че още си тук.
Вратата се затвори.
Ключалката щракна.
Полина постоя една секунда.
После отиде в кухнята и включи електрическата кана.
Взе телефона си.
— Марин, той си тръгна.
— Как си?
— Май добре.
— Дори е странно колко добре.
— Какво сега?
— Сега ще си направя чай.
— После ще проверя дали Маша спи.
— После ще си легна.
— Утре ще бъде обикновен ден.
— Ти си силна, Полин.
— Не съм силна.
— Просто вече не чакам.
— Да чакаш е най-трудното.
— Когато спреш да чакаш, става лесно.
Тя затвори.
Каната завря.
От спалнята не се чуваше нито звук — Маша спеше дълбоко.
Полина отвори гардероба.
Вратичката се движеше меко и безшумно, без нито едно скърцане.
На рафтовете, които само преди два часа бяха заети от неговите ризи, сега лежаха купчинки детски дрехи и кърпи.
Тя ги беше подредила още сутринта — предварително, преди разходката.
Защото знаеше.
Не го усещаше — знаеше.
Шестото чувство не е мистика.
То е това, което се случва, когато живееш достатъчно дълго с човек, който отдавна си е тръгнал, но е забравил да вземе вещите си.
Долу, пред входа, се затръшна автомобилна врата.
Двигателят запали и колата потегли.
Стана тихо.
Полина изпи чая си, сложи чашата в мивката и изгаси светлината.
Ключът в коридора вече не мигаше.
