Тамара Ивановна за първи път влезе в малкия им нает едностаен апартамент така, сякаш беше дошла да приеме работа от небрежни подчинени.
Прокара пръст по ръба на рафта, погледна пръста си, после Вера.
Усмивката ѝ беше кисела като неузряла слива.
— Е, живеете си, каза тя. — Тапетите са чужди, диванът е чужд, съдовете са чужди. Добре сте се устроили.
— За сметка на това съвестта си е наша, отвърна Вера. — Вървеше в комплекта, без допълнително заплащане.
Артём се засмя от коридора и майка му рязко се обърна към сина си.
Погледът ѝ беше кратък и злобен, като щракнал капан за мишки.
Артём преглътна смеха, но очите му останаха весели.
— Аз ви казах още отначало, каза Тамара Ивановна и седна на ръба на дивана, без да сваля палтото си. — Оженихте се след университета, без да имате нищо. Нито жилище, нито пари, нито акъл. Романтика върху нает матрак.
— Матракът, между другото, е ортопедичен, отбеляза Вера. — Той е единственият в този дом, който държи гърба изправен.
Тогава Артём ѝ беше предложил друго.
През първите месеци можеха да живеят при майка му, в онзи същия двустаен апартамент, под чиито прозорци старата кола доживяваше последните си дни още от времето, когато баща му беше напуснал семейството.
Вера отказа веднага, твърдо, без да се обижда и без да тряска врати.
— Артём, ако се нанесем в нейния апартамент, ще си останем там до пенсия, каза тя. — Трудностите не са проклятие. Те са тренировка. Мускулите растат само там, където е трудно.
— Разбираш ли колко ще ни погълне наемът?
— Разбирам. И затова и двамата ще се развиваме по-бързо, отколкото ще расте цената на този наем.
Той се съгласи с нежелание, сякаш подписваше неизгоден договор.
А майка му беше доволна до неприличие: снахата нямаше да стъпва по паркета ѝ и да отваря хладилника ѝ.
Тя дори им се обади да ги поздрави за самостоятелността, а в гласа ѝ звънтеше облекчение.
И ето че сега седеше на чужд диван и им обясняваше как да живеят.
— Не си правете деца, каза тя. — Чуваш ли, Вера? Не е време. Дори не си го помисляй.
Вера постави на масата вазата, която държеше в ръцете си, и спокойно погледна свекърва си.
— Точка по точка. Ще има ли аргументи, или е като прогнозата за времето — без обяснения?
— Аргументи? Тамара Ивановна се надигна. — А кой ще ви помага? Кой? Аз? На чий гръб ще се качите? Пелени, колички, лекари! Вие самите едва се издържате!
— Ще се изненадате, но едно дете обикновено има баща и майка. Бабата е приятно допълнение, а не носеща стена.
— Я виж ти колко си умна!
— Старая се. Това не е наследствено, а придобито.
Артём влезе в стаята.
— Мамо, стига. Ние сами ще решим кога и какво.
— А ти изобщо мисли със собствената си глава! — прекъсна го тя така, че той замълча по средата на изречението. — Вече веднъж си мислил — ожени се. Стига толкова подвизи.
За сестра му Вера научи по-късно.
Юлия беше омъжена от десет години, изплащаше ипотека и нямаше деца.
Веднъж Артём беше подхвърлил, че майка им я притискала и настоявала първо да стъпи на краката си, а чак след това да мисли за деца.
— Почакай, не разбирам, каза тогава Вера. — Юлия има съпруг и собствен апартамент. Какво общо има майка ти с това?
— Вера, не си пъхай носа в чужд живот. Нека сами да се оправят.
— Не си пъхам носа. Просто отбелязвам, че чуждият нос отдавна живее там и дори е регистриран.
По онова време Артём се учеше да работи с нов станок — машина, чийто контролен панел беше по-сложен от самолетен.
Той пишеше повече програми, отколкото стоеше до машината, и му плащаха добре за това.
Вера работеше с технически текстове: там не можеш красиво да излъжеш, защото заради една неточна формулировка някой после може да сглоби неправилно даден детайл.
Заплатата ѝ беше скромна, но стабилна като метроном.
И наистина започнаха да излизат на плюс.
Бавно, малко по малко, изгризвайки разходите за наема от краищата.
А после Вера се прибра вкъщи и спря в антрето с объркано изражение.
— Какво, пак ли труден текст? попита Артём.
— Не. Бременна съм.
Той замръзна.
Секунда, две, три.
После я прегърна, целуна я по слепоочието, каза нещо възторжено и несвързано, а когато Вера отиде да си измие лицето, той седна и наведе глава.
Сбогом, Париж.
Сбогом, Египет, за който говореха от половин година.
Имаха излишък, но той беше тънък като острие.
Наемът поглъщаше пари, детето щеше да поглъща още повече, а младостта приключи днес, около седем вечерта.
Вера го виждаше през процепа на вратата и разбираше всичко без думи.
На следващия ден тя се обади на родителите си, а час по-късно те вече седяха в стаята.
Лариса Петровна ахкаше и галеше ръцете на дъщеря си, а Олег Сергеевич чу думата „бременна“ и се усмихна толкова широко, че стана ясно: беше чакал това около пет години.
— Внуци, каза той и потри ръце. — Аз, между другото, вече започвах да подозирам, че сте решили да живеете за себе си до побеляване.
— Тате.
— Мълча. Радвам се мълчаливо.
— А как ще живеете? тихо попита Лариса Петровна. — Вера, вие сте под наем. Всичко ще падне върху Артём. Ти си млада, ще ти бъде трудно.
— Мамо, на мен и сега ми е трудно. Просто сега трудностите имат смисъл.
Артём се осмели да каже на майка си едва след две седмици.
Обади ѝ се, съобщи новината със спокоен глас, чу тишина от другата страна, а после краткото: Ще ти се обадя.
Тя не се обади.
Вечерта стоеше на прага на апартамента им.
Артём не беше вкъщи.
— Ти с ума си ли си?! — свекървата крещеше на снаха си още от прага, без да си събуе обувките и без дори да поздрави. — Нито пари, нито работа. Никакви деца!
— Имам работа, каза Вера. — Просто тя не вдига шум, затова не я чувате.
— Твоите жълти стотинки! С тях ще купиш памперси за една седмица! Тамара Ивановна влезе в стаята, а ръцете ѝ трепереха. — Нямаш и копейка зад гърба си, току-що си започнала, а вече си с корем! Какво ще правиш с него? С какво ще го храниш? С мечти?
— Знаете ли, хората някак си са успявали да правят това през последните хиляди години. Дори без вашето одобрение.
— Не ми се подигравай! — гласът ѝ премина във писък. — Върви и реши въпроса! Чуваш ли? Докато срокът е малък — отивай и направи аборт! После ще ми благодариш!
Вера отстъпи крачка назад.
Не от страх, а от изумление, че изобщо могат да се произнесат такива думи на глас.
— Повторете. Искам да запомня формулировката, за да не кажете после, че съм си я измислила.
— Ще повторя! Аборт! Детето сега е камък на врата ви. И на моята! Няма да ви ставам бавачка, не за това съм отгледала сина си!
— Никой не ви е викал. Сама дойдохте, без покана и без такт. Дори обувките не си събухте.
— Нахална!
— Икономична. Пестя време от реверанси.
Свекървата дръпна шала си, сякаш ѝ пречеше да диша, и излезе, трясвайки входната врата толкова силно, че стъклото на балконската врата задрънча.
Артём се прибра и видя жена си на дивана с зачервени очи.
Изслуша я мълчаливо, само челюстта му потрепваше.
После взе телефона и набра номер.
— Мамо. Знам всичко. Днес каза на жена ми да се отърве от моето дете.
— Аз казах истината! — чу се от телефона толкова силно, че Вера чуваше всяка дума. — Някой трябваше да го каже!
— Истината за това как се разпореждаш с чужд живот? Гласът на Артём беше равен и страшен именно заради спокойствието си. — Тогава чуй моята истина. Детето ще се роди. Имам една жена и това е Вера. Не ми трябват твоите пари — нито една рубла, нито за памперси, нито за паметник на нервите ми. И повече няма да идваш при нас. Нито с разрешение, нито без.
— Ти как ми говориш?!
— Уважително. Забележи, дори не съм повишил тон. Просто поставих граници там, където ти ги прегази с булдозер.
Тя остана без дъх и затвори телефона.
След двадесет минути се обади Юлия.
— Артём, ти полудя ли? Какво дете ще имате? — започна сестра му бързо, сякаш рецитираше научен текст. — Всичко това ще падне върху майка ни! Тя е сама, има двустаен апартамент и старо желязо под прозорците!
— Юлия, стига, каза той. — Сега говориш не със своя глас. Това е нейният глас, само че с по-висок тембър.
— Аз говоря разумни неща!
— Десет години говориш разумни неща. Послуша я — и имаш ипотека, ред в апартамента и съпруг, който през последните две години гледа покрай теб. Още една година от тази разумност и той ще си тръгне. Просто по календар.
— Не смей!
— Смея. Защото се обади да се месиш в моя живот, а се страхуваш да живееш своя, въздъхна Артём. — И запомни: по този въпрос на жена ми няма да се обаждаш. Никога. Нито намек, нито въздишка.
Той остави телефона.
Вера го гледаше така, че той се почувства неловко.
— Какво?
— Нищо. Просто за първи път виждам човек, който с едната ръка държи телефона, а с другата — отбранява границите си.
На следващата вечер дойдоха нейните родители.
Олег Сергеевич седна и постави папка на масата.
Вера успя да си помисли, че това са документите за колата.
— Продадохме къщата, каза той просто. — Бабината, на село. Освен това събрахме каквото можахме от всички ъгли. Три милиона.
— Тате…
— Мълчи. Парите са ваши. Ще оформим дарение при нотариус на твое име, за да не може после никой да каже нещо. Купете си жилище.
Вера закри лицето си с ръце и се засмя, а в този смях имаше повече сълзи, отколкото веселие.
Артём стана, стисна ръката на Олег Сергеевич и каза с пресипнал глас:
— Никога няма да го забравя. Никога.
— По-добре не забравяй нея, кимна той към дъщеря си. — Ние ще се оправим.
— Стигат за едностаен апартамент, пресметна на глас Лариса Петровна. — Скромно, но ваш.
— Двустаен, каза Артём. — Ще вземем двустаен и разликата ще покрием с ипотека. На детето му трябва собствена стая, а не ъгъл зад гардероба. Ще се справя, заплатата ми расте, а моята машина не стои във всеки двор.
— Ипотеката е за дълго, каза предпазливо Лариса Петровна.
— Стаята за детето също е за дълго.
На майка си той не каза нито дума.
Нито за парите, нито за ипотеката, нито за адреса.
Но светът е малък: Тамара Ивановна случайно се сблъска с Лариса Петровна, започна с отровно съчувствие и след минута сама научи всичко.
Тя дойде при тях същата вечер, когато Вера подреждаше вещите в торби и ги надписваше с маркер.
Артём отвори вратата и остана в отвора, препречвайки коридора с рамото си.
— Пусни ме, каза майка му. — Искам да погледна в очите тази… тази.
— Няма да минеш по-далеч от коридора.
— Ти си се набутал в робство! — тя веднага избухна в крясък още от първото стъпало. — Ипотека! За двадесет години! С бременна жена! Разбираш ли какво си направил?!
— Разбирам. Купих детска стая. Скъпо е, но поне има прозорец.
— Идиот! Тези хора са те оплели! Тъщата ти и нейният мъж са ви дали три милиона — само за да ви вържат на каишка!
— Три милиона не са каишка, мамо. Каишка е, когато ти предлагат да живееш при тях, а после двадесет години ти напомнят кой е господарят тук.
Вера не се намесваше от стаята.
Тя сгъваше пуловери, залепваше ги с тиксо и пишеше „спално бельо“ върху една от торбите.
Чуваше всяка дума и мълчеше — не от страх, а защото съпругът ѝ се справяше сам.
— А тя?! свекървата посочи с ръка към стаята. — Мълчи! Хитра! Качила се ти е на врата и мълчи!
— Тя си събира нещата. За нашия апартамент. Знаеш ли, странно качване на врата е това — с торби в ръцете.
— Аз съм ти майка!
— Ти си ми майка. И точно затова ще кажа само веднъж: ти поиска моето дете да умре. Това не е съвет, не е грижа, не е „исках доброто ви“. Това е присъда, която сама си подписа. Няма да имаш внук. Няма да имаш внучка. Ти сама избра.
Тя отвори уста, но Артём вдигна ръка.
— И последно. Наричаш това грижа за парите. А това е алчност, мамо. Обикновена алчност. Страх те е, че ще трябва да дадеш — време, сили, пари. Затова е по-евтино никой да не се ражда.
Тамара Ивановна отстъпи назад, сякаш някой я беше блъснал.
— Ти… вие! — търсеше думи, но не ги намираше. — Юлия поне е умна! Отказа се! Ще изплатят ипотеката — тогава ще мислят!
— Аха. На шестдесет. Свежа идея.
Тя се обърна и тръгна надолу по стълбите, шумно и обидено изброявайки виновниците: тъщата и съпругът ѝ, които се бяха намесили с парите си, синът, който беше изгубил разсъдъка си, и снахата, която сега щяла да седне и повече да не стане.
Гласът ѝ се чуваше още от третия етаж.
А по същото време в живота на любимата ѝ, правилна и разумна дъщеря всичко се разпадаше.
Денис остави чантата си до вратата и каза кратко:
— Юлия, развеждам се. Няма смисъл. Десет години чакахме разрешение. Повече няма да чакам.
Артём затвори вратата и завъртя ключа.
Облегна се с гръб на нея и издиша.
Вера се приближи и го прегърна така, че той ахна.
— Ти си рицар, каза тя. — Само че без кон и с домашна тениска.
— Рицар с ипотека. Нов жанр.
— Ще бъдеш най-добрият татко на света. Знам го. Аз проверявам текстове, имам усет към точността.
Той се усмихна, сложи длан върху почти плоския ѝ корем и я задържа там — голяма, топла и леко трепереща.
— Слушай сега, малчо, каза той към корема ѝ. — Ще имаш стая с прозорец на юг. И ще имаш роднини — такива, които обичат, а не такива, които броят.
— А ако не е малчо, а малка?
— Още повече. Тогава изобщо няма да позволя на нито един човек да ѝ обяснява кога трябва да живее живота си.
Вера се притисна към гърдите му и най-сетне заплака — леко, без отчаяние, както плаче човек, когато страшното вече е останало зад гърба му.
— Ще се справим ли?
— Ние вече се справяме, каза Артём. — Просто още не всички торби са надписани.
