Николай така и не изпусна карамфилите от ръцете си.
Стоеше във фоайето на родилното отделение, държеше ги с цветовете надолу и гледаше през прозореца, зад който се сипеше сняг.
— Няма да я заведа у дома.
— Как така — няма да я заведеш? — не разбра Люся.
— Такси е поръчано за дванайсет часа.
— Ти изобщо виждала ли си какво има на лицето ѝ?
— Виждала съм.
— Втори ден го виждам.
— Това е хемангиом.
— Лекарят каза, че се случва и с времето може да избледнее.
— „Може да избледнее“ — подигравателно повтори той.
— А може и да не избледнее.
— Люс, разбери ме правилно.
— Имам мъже в гаража, имам хора.
— Какво, на всеки ли трябва да обяснявам?
— Няма да ти се налага да обясняваш — каза Люся.
— Нали няма да я заведеш.
И той не я заведе.
Взе ги съседката от третия етаж, Валентина Петровна — с такси, платено от самата нея.
Дойде с палто с яка от каракул и с плик мандарини и първо разгърна одеялцето.
— Ох, че хубаво момиченце.
— Бузки, очи.
— А петното — то не е написано на челото ти кой си.
— То почти е на челото, Валя.
— Е, и какво от това.
— Важното е да не е в главата.
Разведоха се след половин година.
Николай плащаше издръжка до около осемгодишната ѝ възраст, после спря и Люся не започна да го търси.
Петното заемаше половината от лявата буза и се качваше към слепоочието.
Беше тъмновишнево, сякаш някой беше плиснал компот и не го беше избърсал.
В поликлиниката само вдигаха ръце и съветваха да го наблюдават.
През деветдесет и осма година се намери лекар, който каза, че има вносен лазер и шанс да се премахне около седемдесет процента, но процедурата е платена и трябва да се прави повече от веднъж.
— И колко струва? — попита Люся.
Лекарят назова сумата.
Люся пресметна наум заплатата си като библиотекарка, умножи, раздели и резултатът беше — никога.
— Мамо, ами ако не обядвам в училище? — предложи Нина.
— Ще обядваш в училище — каза майката по начин, който затвори въпроса завинаги.
Дворът беше типичен за Кузминки: пететажни блокове, тополи, пясъчник, който постоянно беше разкопан.
— Ето я Петната!
— Не Петната, а Далматинецът!
— Соколова, ти сама ли се миеш, или мама те пере?
Отначало Нина плачеше, после спря.
Забеляза, че от сълзите петното се зачервява и става още по-забележимо.
До осемгодишна възраст се научи да върви през двора така, че лявата ѝ буза да е откъм стената.
До десетгодишна възраст се научи да отговаря:
— Перат ме.
— Заедно с твоето яке.
— Затова е такова.
Роднините от страната на баща ѝ се появиха веднъж.
Баба Тамара дойде да види внучката си, поседя в кухнята, пи чай и произнесе присъдата си:
— Не е от нашата порода.
— В нашия род такива не е имало.
— Във вашия род и мъже не е имало — отвърна Люся.
— Само гаражи.
След това баба Тамара повече не идваше.
В училище беше по-зле, отколкото в двора, защото в училище всичко се случваше по разписание и пред свидетели.
Особено снимането.
— Соколова, застани на последния ред — казваше Раиса Андреевна.
— И в края.
— Отдясно, казах.
Фотографът добавяше:
— Момиче, обърни се на другата страна.
— Да, и малко наклони главата.
— Ето така, не мърдай.
На снимката на девети „Б“ Нина стои полуобърната, сякаш се е отвърнала по свои причини.
Снимката и до днес лежи в кутия от обувки заедно с грамотата за районната олимпиада по литература.
— Нин, не се обиждай — каза ѝ веднъж съученичката Света, най-добрата, между другото.
— Просто не си имала късмет с външността.
— Значи трябва да разчиташ на характера си.
— Аз и разчитам — каза Нина.
— Вече почти успях.
Валентина Петровна Лужина живееше на номер тридесет и седем през целия живот на Нина.
През целия си живот работеше и в ателието към Дома на услугите на Волгоградка, а когато ателието затвори — шиеше вкъщи.
Жената беше шумна, ръцете ѝ бяха осеяни с малки точици от игли и говореше с всички по един и същи начин: било то с дете или с директор.
Веднъж Нина, на около седем години, седеше на пейката пред входа и плачеше, защото момчетата бяха хвърлили ластика ѝ за скачане върху козирката.
Валентина Петровна излезе с кофата за боклук, погледна, остави кофата.
— Така.
— Защо плачеш?
— Хвърлиха ми ластика.
— Ластикът е нищо.
— Аз имам три метра такива.
— А защо всъщност плачеш?
Нина подсмръкна:
— Казват, че никой няма да се ожени за мен.
— Ела у нас.
— Ще ти покажа нещо.
Нещото стоеше в кухнята до прозореца и се казваше „Чайка“.
Валентина Петровна настани Нина, сложи ръцете ѝ върху маховика и я накара да прокара шев по парче памучен плат.
— Криво е — разстрои се Нина.
— Криво е — съгласи се Валентина Петровна.
— Първият път винаги е криво.
— Погледни си ръцете.
— Пръстите са дълги, китката е тънка, ноктите са здрави.
— Това, Нинка, са шивашки ръце.
— Такива ги познавам отдалеч.
— И запомни, веднъж ще ти го кажа: човек гледа лицето на другия три секунди.
— Е, пет.
— А после гледа работата ти цял живот.
От този ден Нина ходеше на номер тридесет и седем като на работа.
На девет години уши първата си престилка.
На дванайсет прекрои старата рокля на майка си по себе си и майка ѝ ахна.
На петнайсет половината девети „Б“ ходеше с поли, които „Соколова шие за двеста рубли и кутия бонбони“.
— Ще учиш при мен — казваше Люся.
— Ще отидеш в университет.
— Имаш глава на раменете.
— Мамо, аз и така уча.
— Ти шиеш.
— Това е едно и също.
— Просто ти имаш лоши асоциации.
Нина не отиде в университет.
По-точно, подаде документи за филологическия факултет, върна се вкъщи доволна — а майка ѝ лежеше на пода в коридора.
Инсулт.
Нина беше на седемнайсет.
След това — шестнайсет години.
Ставане в шест, защото трябваше да я обръща.
Пелени, памперси, „мамо, ще те повдигна, дръж се за врата“.
Рани от залежаване, с които тя воюваше като с враг на народа.
Две вливания седмично, медицинска сестра Оля срещу заплащане в брой, опашки в поликлиниката за рецепта, където задължително се намираше някой бодър човек:
— Момиче, имате ли записан час?
— Тук все пак има хора!
— И аз съм тук.
— А на вас за какво ви е?
— Вие сте млада.
Първите години Люся говореше трудно, после малко по-добре.
Дясната ръка така и не възвърна функцията си.
Не можеше да ходи — седеше в кресло до прозореца и гледаше към двора.
— Нин — каза тя веднъж.
— Излез някъде поне.
— При приятелките си.
— При кои?
— Ами… при Света.
— Света се омъжи в Митино и роди две деца.
— Поздравяваме се с есемеси за Нова година.
— Тогава просто се разходи.
— Мамо, аз се разхождам.
— Вчера отидох до „Пятёрочка“ по един път, а се върнах по друг.
— Практически круиз.
Всъщност имаше Артьом.
Запознаха се на курс по кроене, на който Нина ходеше в съботите, докато при майка ѝ стоеше гледачка.
Той беше на двайсет и три, учеше за технолог, имаше смешни уши и беше единственият от цялата група, който нито веднъж не попита за петното.
Два месеца пиеха кафе в малкото кафене на ъгъла, три пъти я изпрати до входа, а веднъж я целуна.
После Нина го покани у дома.
Да се запознае с майка ѝ.
Той остана четирийсет минути.
Учтиво.
Дори помогна да преместят креслото.
— Слушай — каза той във входа.
— Не си мисли, че имам нещо против.
— Но това… това за дълго ли е?
— Какво „това“?
— Ами, майка ти.
— За дълго е — каза Нина.
— Много се надявам да е за дълго.
След седмица му се обади майка му.
Нина и до днес помни, че стоеше в кухнята, а на котлона се вареше елда.
— Ниночка, ще ти кажа като жена на жена, без да се обиждаш.
— На кого си нужна такава?
— С петно и с лежащо болна майка.
— Ти си възрастна, разбираш.
— Пусни момчето.
— Той при вас вързан ли е? — попита Нина.
— Отвържете го сами, моите ръце са в елдата.
Затвори телефона и половин час гледаше как зърната излизат изпод капака.
Никъде не я вземаха на работа.
— Ще ви се обадим — казваха в магазина за козметика.
— Извинете, но ние сме лицето на компанията — казваха в салона.
— Не сте ли пробвали да го прикриете? — попита служителката по човешки ресурси в туристическата агенция.
— Пробвала съм.
— С театрален фон дьо тен.
— Издържа четири часа, после изглеждам като мазилка по време на ремонт.
И тя започна да шие.
От вкъщи, защото не можеше да излиза за повече от два часа.
Отначало подшиваше панталони на съседите.
После съседите започнаха да водят своите съседи.
После някой качи в интернет снимка на рокля, която Нина беше ушила от старата завеса на майка си, и написа:
„Момичета, това е Кузминки, майсторката шие вкъщи, ръцете ѝ са златни.“
И всичко тръгна.
Тя шиеше нощем, спеше по четири часа между прането и инжекциите.
Купи промишлена шевна машина, после оверлог, после сложи втора маса направо в стаята.
Майка ѝ седеше в креслото и командваше:
— Нин, там шевът ти криволичи.
— Мамо, оттук не виждаш.
— Аз съм майка.
— Аз виждам всичко.
Когато Нина беше на двайсет и една, се преместиха в друго жилище.
Не защото им беше лесно: четвърти етаж без асансьор, а веднъж месечно трябваше да водят майка ѝ на прегледи.
Нина и съседът я носеха на ръце — шест стълбища надолу, шест нагоре.
Намериха вариант: първи етаж в Марьино, с рампа.
Валентина Петровна дойде да ги изпрати.
Донесе един вързоп.
— Дръж.
— Ножици.
— Не за парцали, а за работа.
— Хубавите ножици са като мъж: веднъж за цял живот и да не ги даваш на никого.
— Нали сте имали само един мъж?
— Един.
— Двайсет и две години.
— Беше добър човек, само че пушеше като локомотив.
— Между другото, ножиците издържат по-дълго.
Прегърнаха се.
Валентина Петровна пъхна в джоба ѝ и напръстник — стар, изтъркан, с вдлъбнатина.
— Обаждай се.
— Помниш ли телефона?
Нина помнеше телефона.
Черен, с шайба, в коридора върху шкафче под дантелена салфетка.
И се обаждаше.
Първата година често, втората по-рядко.
После домашният телефон беше спрян, а Валентина Петровна принципно не използваше мобилен:
„Няма да крещя в тази кутийка.“
Нина няколко пъти идва, но не я завари.
Остави бележка на вратата.
Бележката изчезна, но отговор нямаше.
А после майка ѝ получи втори инсулт и вече нямаше време за това.
Така си казваше: нямаше време.
Майка ѝ почина преди две години, през февруари, тихо, в съня си.
Седмица преди това каза:
— Нин.
— Прости ми, че ти отнех живота.
— Ти ми го даде — отвърна Нина.
— Това са различни глаголи, мамо.
След погребението тя спа три дни.
Ставаше само да пие вода и отново лягаше.
На четвъртия ден изми апартамента, изхвърли кутиите с лекарства и разбра, че за първи път от шестнайсет години няма за къде да бърза.
И, ако трябваше да бъде честна, нямаше и към кого.
Беше на трийсет и три.
До трийсет и пет имаше ателие на Автозаводска, второ в Люблино, двайсет и две шивачки в цеха, записвания за шиене два месеца напред и поръчки за костюми за два театъра.
Клиентките, които идваха за първи път, гледаха бузата ѝ три секунди, а после — как стои дрехата.
През април Нина отиде да огледа помещение за трето ателие.
Брокерът Марат през целия път разказваше за трафика и местоположението и едва когато колата зави от Волгоградка, Нина вдигна очи.
— Спрете.
— Това Кузминки ли е?
— Точно така.
— Районът е перспективен, има реновация, нови сгради…
— Спрете тук, моля.
Тя позна двора по тополите.
Нямаше друго, по което да го познае.
На мястото на пететажния блок стоеше зелена ограда с изображение на щастливо семейство и надпис:
„Тук ще има нов квартал.“
Зад оградата работеше багер.
Нямаше нито пясъчник, нито пейка, нито козирка, върху която беше отлетял ластикът.
— Соколова? — чу се зад нея.
От съседната къща, която още не беше освободена, идваше възрастна жена с малко куче в гащеризон.
— Зинаида Марковна?
— Аз съм.
— А теб бих те познала навсякъде…
— Старухата млъкна и махна с ръка.
— Ох, прости ми, стара глупачка съм.
— Гледам, забогатяла си?
— Ето, имаш и кола.
— Не се оплаквам.
— А вие как сте?
— Аз съм за изселване през август.
— Дават ми четиринайсети етаж, представяш ли си?
— На осемдесет и една съм.
— Страх ме е от асансьори, а те ме пращат на четиринайсетия.
Постояха и поговориха за цените, за внуците и за това, че преди дворът се метял всеки ден.
И Нина попита:
— Зинаида Марковна, а Валентина Петровна?
— Лужина, от номер тридесет и седем?
Старухата придърпа кучето по-близо.
— Валя ли?
— Валя, Нин, е зле.
— Починала ли е?
— По-лошо.
И разказа.
Сергей, синът ѝ, починал преди три години — инфаркт направо на работа, на четирийсет и девет.
След погребението Валентина Петровна лежала един месец, после станала.
След това паднала в банята и счупила шийката на бедрената кост.
Оперировали я, но повече не проходила.
Не започнала да оформя наследството след сина си — написала при нотариус отказ в полза на снаха си Инна:
„За да остане всичко на внука, за да не го делят.“
По реновацията дали нов апартамент, едностаен, Валентина Петровна била регистрирана там.
А през декември я отвели.
— Къде?
— В пансион.
— Някъде край Клин.
— Инна на всички казвала: за рехабилитация, временно, там имало грижи, лекари.
— Половин година вече е временно.
— А апартамента, чух, го дават под наем.
— Идвала ли е при вас да се сбогува?
— Изнесоха я, Нин.
— Двама младежи на носилка.
— По халат, знаеш, ватиран, зелен.
— И ето какво ще ти кажа: тя дори не плачеше.
— Гледаше тавана и мълчеше.
— Аз се прибрах и изпих валериан, та чак кучето се изплаши.
Нина седна в колата.
Марат бодро съобщи, че помещението ще бъде свободно от първи юни.
— Марат.
— Намерете ми пансионите край Клин.
— Още сега, в телефона.
— Колко са там?
— Петнайсетина…
— Значи ще звъним на петнайсет.
Намериха го на шестото обаждане.
„Брезова горичка“, частен пансион за възрастни хора, „домашна атмосфера, пет хранения дневно, денонощни грижи“.
На сайта се усмихваха баби, които очевидно не бяха снимани там.
— Валентина Петровна Лужина при вас ли е?
— А вие каква сте ѝ? — попита мил глас.
— Съседка.
— Пътуването беше два часа.
— Двуетажна къща зад глуха ограда, боядисани радиатори, миризма на хлор и варено зеле — същата, която Нина беше намразила през шестнайсетте години по болниците.
Администраторката Алла Сергеевна дълго разглеждаше паспорта ѝ.
— Фамилиите ви са различни.
— Аз не съм казвала, че съм роднина.
— Разберете, при нас всичко е по договор.
— Договорът го е сключила Инна Виталиевна.
— Посещенията са само с предварително записване.
— Записвам се.
— За сега.
— Това не е позволено…
— Алла Сергеевна.
— Нина сложи визитката си на рецепцията.
— Не съм проверяваща и не съм журналист.
— Ще остана два часа.
— И ще платя един месец предварително, ако това ще ускори процедурата.
Стаята беше за четирима.
До прозореца, с гръб към вратата, в инвалидна количка седеше дребна старица и гледаше брезите.
— Валентина Петровна, при вас има посетител.
Тя не се обърна.
— Лельо Валя.
— Аз съм.
Количката бавно се завъртя.
Осемдесет и четири години, ръце върху коленете, изгризани нокти, коса, подстригана късо и накриво — очевидно не от фризьор.
Очите гледаха и не разбираха.
А после погледът се плъзна по лицето на Нина, спря се на лявата буза и замръзна.
— Нинка — каза Валентина Петровна.
— Защо си дошла… да подгъваш нещо?
— Дошла съм да ви взема.
— Къде?
— У дома.
Старицата мълча дълго.
После се обърна към прозореца.
— Нямам дом, Нинка.
— Аз сама го дадох.
— Отидох при нотариуса и подписах.
— Аз имам.
— Първи етаж, рампа, кухня дванайсет квадратни метра, прозорци към двора.
— Там се грижех за майка си шестнайсет години.
— Знам как се прави.
— Не е нужно да се грижиш за мен.
— Тогава няма да ви взема — каза Нина.
— Ще ви наема.
— Имам двайсет и две шивачки и половината не умеят да вградят ръкав така, че да не крещя.
И точно тогава Валентина Петровна се разплака.
Некрасиво, свивайки лицето си и бършейки го с опакото на ръката.
Нина клекна до количката и просто държеше ръката ѝ.
В шкафчето до леглото имаше очила, счупен гребен и изтъркан напръстник.
Вторият, чифтът му.
Своя Нина носеше в несесера си от четиринайсет години.
Разговорът с Инна Виталиевна беше кратък и по телефона.
— А вие изобщо коя сте?
— Съседка.
— Ох, моля ви се.
— Съседка.
— Знаете ли колко струва издръжката?
— Петдесет и осем хиляди на месец!
— Между другото, ние не сме зверове.
— Настанихме я в добър пансионат, там има лекари, процедури, а не като в държавните, където хората лежат по коридорите.
— Пенсията ѝ е около трийсет хиляди.
— Апартамента го давате под наем за около шейсет хиляди.
— Поинтересувах се от обявите.
Пауза.
— Това изобщо не е ваша работа.
— И изобщо тя сама се съгласи!
— Подписа пред мен!
— Значи сама ще прекрати договора.
— Тя не е била лишавана от дееспособност, нали?
— Какво?
— Валентина Петровна е дееспособна — повтори Нина.
— Никой не я е обявявал за недееспособна.
— Значи тя сама решава къде да живее.
— И къде да бъде регистрирана.
— Вие юрист ли сте?
— Не.
— Аз съм шивачка.
— Но имам юрист и му плащам за това.
— Вземайте я! — избухна Инна.
— Вземайте я, само после не ми се обаждайте, когато ви омръзне!
— И имайте предвид: няма какво да се дели, всичко е оформено!
— Досетих се.
Между другото, юристът каза, че може да се преборят.
Валентина Петровна имаше право на ползване, имаше регистрация, а настаняването чрез съд беше реалистично — за около осем-десет месеца, с експертиза и няколко заседания.
— Няма да съдя — каза Валентина Петровна.
— Там е внукът ми.
— На двайсет и две е.
— Изпрати ми електронна картичка за рождения ден.
— Какво, да воювам с него ли?
— Шест месеца не ви е посещавал.
— Учи в Петербург.
Тя замълча.
— Няма да го правя, Нин.
— Не настоявай.
Договорът беше прекратен за една седмица.
Изнасянето беше в сряда, под дъжда.
Валентина Петровна седеше в колата, стискаше чантата си и мълчеше през целия път.
А на влизане в Москва изведнъж каза:
— Коланът ти за безопасност скърца.
— Трябва да го смажеш.
— Задължително.
— Първата работа.
След това започна онова, което Нина умееше най-добре на света.
Лекар-гериатър.
Рехабилитатор два пъти седмично.
Проходилка, която Валентина Петровна нарече „конструкция“ и през първата седмица отказваше да докосне.
Витамин D, желязо, нормална храна и режим, защото на възрастния човек режимът му е нужен не по-малко, отколкото на малкото дете.
След месец тя се изправи.
След два месеца измина разстоянието от леглото до кухнята, държейки се за стената, седна на табуретка и си пое дъх.
— Е? — каза Нина.
— Какво „е“?
— Кухнята е нормална.
— А пердетата са криви.
— Не може да бъде.
— Може.
— Подгъвът е направен на око, виждам го.
— Забрави ли всичко, на което те учих?
— Забравих — каза Нина.
— Ще трябва отначало.
През септември Валентина Петровна за първи път дойде в цеха.
Доведоха я с инвалидна количка и я настаниха до масата за кроене.
Двайсет и две шивачки погледнаха малката старица с интерес, но без особен възторг.
След четирийсет минути възторгът се появи.
— Къде слагаш кройката?
— По нишката я сложи!
— Погледни плата, ще ти се измести след две пранета и клиентката ще дойде и ще е напълно права!
— Така.
— А коя сложи този шев?
— Признайте си, няма да ви се карам, ще плача!
— Валентина Петровна — предпазливо каза бригадирката Люда, на четирийсет и осем години и с двайсет години стаж.
— Покажете ми как вмятате ръкава.
— Двайсет години вметвам и двайсет години се мъча.
— Дай насам.
— Гледай.
— И не ми дишай в ухото.
Оттогава тя започна да идва всеки ден.
До пролетта вече ходеше с бастун и сама се изкачваше по стъпалата, като ругаеше цялото човечество, че не се е сетило да направи нормални перила.
А през февруари дойде Кристина.
Осемнайсет години, шапка, нахлупена до очите, яке, неподходящо за времето.
По обява: „Търси се ученичка по кроене, опит не се изисква, обучаваме.“
Седна на стола в приемната и през цялото време държеше ръцете си в ръкавите.
— Шивашки колеж, втори курс — четеше анкетата Нина.
— Добре.
— Имате ли опит?
— Нямам.
Пауза.
— Тоест имах.
— Ходих на три места.
— И?
Момичето замълча.
После извади ръцете си от ръкавите и ги сложи на масата.
От китките до пръстите кожата беше на неравномерни бели петна.
Същите петна се изкачваха по врата и стигаха зад ухото.
— Витилиго — каза Кристина.
— Не е заразно.
— Казвам го веднага, за да не питате после.
— На две места обещаха да ми се обадят.
— А на третото администраторката направо каза: имаме клиентки на проби, разбирате.
— И ме попита дали не мога да работя с ръкавици.
Нина погледна ръцете ѝ, после своята лява буза в отражението на шкафа и отвори уста да отговори.
Не успя.
Вратата се отвори рязко и влезе Валентина Петровна с бастун, очила и сантиметър около врата.
— Нин, къде беше бортовката, цялата полица я пре…
Тя замълча.
Погледна масата.
Погледна ръцете.
Приближи се, хвана тези ръце в своите — сухи, с малки точици от игли — и обърна дланите им нагоре.
— Ох, ти да видиш.
— Ох, какви ръце.
— Виждала ли си колко са ти дълги пръстите?
— На теб, момиче, ти трябва дантела.
— И украса.
— Тук трябва търпение и пръсти.
— А пръсти или имаш, или нямаш.
Кристина седеше зачервена и не дишаше.
— Слушай ме добре — каза Валентина Петровна и седна срещу нея, като пъшкаше.
— Веднъж ще го кажа и ти го запомни.
— Човек гледа лицето на другия три секунди.
— Е, пет, ако е много любопитен.
— А после гледа работата ти цял живот.
— Разбра ли?
— Р-разбрах.
— Нищо още не си разбрала.
— Но ще разбереш.
Тя се обърна към Нина:
— Взимаме ли я?
— Взимаме я.
— Тогава аз ще я обучавам.
— И не спори.
— Ти имаш цех, имаш тези… преговори.
— А аз съм стара и няма за къде да бързам.
След две години Кристина стана кроячка.
А още година и половина по-късно доведе в цеха момиче на име Алиса, на деветнайсет години, което заекваше толкова силно, че се страхуваше от телефонната слушалка до сълзи и никъде не я вземаха, защото „как ще работи с клиентите“.
— Нин Николавна — каза Кристина.
— Погледнете ѝ ръцете.
— Просто погледнете ръцете ѝ.
Нина погледна ръцете.
После погледна Кристина.
— Ти поне разбираш ли чий е този текст?
— Разбирам.
— Валентина Петровна каза да го предаваме нататък.
— Аз го предавам.
По това време Валентина Петровна седеше в ъгъла на цеха и разпаряше нечий криво вметнат ръкав.
Без да вдига глава, тя каза:
— Алиса, значи?
— Ела тук, Алиса.
— Покажи си ръцете.
