Кирил каза това в сряда вечерта, когато Анастасия вече затопляше супата.
— Мама и Ксения ще дойдат днес. След около три часа, може би малко по-късно.
Анастасия остави лъжицата на печката и се обърна.
— Днес? Сериозно ли говориш?
— Е, и какво толкова? — Той сви рамене, без да откъсва поглед от телефона. — Те вече са на път. Забравих да ти кажа по-рано.
Тя погледна съпруга си за няколко секунди, после отново се обърна към печката.
Супата завираше.
Тя намали огъня, макар че това не подобри настроението ѝ.
Забравил да каже.
Майка му и сестра му идваха, а той беше забравил да каже.
Анастасия не направи сцена.
Съблече пуловера си, смени спалното бельо в далечната стая и избърса праха от нощното шкафче.
Направи всичко, което прави една нормална домакиня, когато очаква гости.
Макар че правилната дума тук не беше „очаква“, а „ѝ съобщават“.
Защото никой не я беше попитал за нищо.
Апартаментът беше неин.
Това беше тристаен апартамент в хубав квартал, който тя беше купила две години преди да се запознае с Кирил.
Тогава работеше на две места, пестеше от всичко и всеки месец заделяше пари.
Родителите ѝ бяха помогнали малко за първоначалната вноска, но основната част тя беше поела сама.
Апартаментът беше на нейно име и преди, и след сватбата.
Нищо не се беше променило.
Те живееха заедно тук от три години.
Живееха нормално, макар че разбираха думата „семейство“ по различен начин.
За Анастасия семейството бяха те двамата.
За Кирил семейството включваше още майка му, сестра му, чичо му, братовчед му и всички останали, които имаха нужда от помощ.
Това се беше случвало и преди — не в голям мащаб и не скандално, но достатъчно забележимо.
Преди година и половина Кирил беше обещал на майка си, че ще дойдат през уикенда да помагат в градината, без да попита Анастасия, въпреки че имаха билети за театър.
Тогава Анастасия не каза нищо.
Върна билетите и отиде.
Друг път Ксения помоли за помощ при преместването.
Кирил се съгласи и от името на двамата, въпреки че Анастасия имаше важен срок в работата.
Тя си взе почивен ден.
Не защото искаше.
А защото Кирил вече беше обещал.
Дреболии.
Всяка поотделно беше дреболия.
Но заедно се превръщаха в навик: когато ставаше дума за роднините, Кирил решаваше, а Анастасия се съобразяваше.
Роднините пристигнаха в десет и половина вечерта.
Лидия Павловна влезе първа.
Огледа антрето с такъв вид, сякаш беше дошла да приеме обект.
Чантата ѝ беше голяма, сякаш тръгваше на дълга командировка.
— Е, тук човек няма много място да се развихри, — каза тя, развивайки шала си.
Ксения влезе след нея, хвърли раницата си направо на пода в коридора и продължи навътре, без да си събуе обувките.
— Къде ще спя?
Анастасия ѝ показа далечната стая.
Ксения надникна и се намръщи.
— Диванът е малък.
И без това ме боли гърбът.
— Друг няма, — спокойно каза Анастасия.
Лидия Павловна се настани на разтегателния диван в голямата стая, там, където обикновено стоеше телевизорът.
Анастасия ѝ постла и донесе възглавница.
Свекървата огледа дивана и нищо не каза, но сви устни.
Кирил стоеше наблизо и мълчеше.
Той умееше да мълчи по такъв начин, сякаш всичко случващо се изобщо не го засяга, сякаш просто беше дошъл да погледа.
Анастасия сложи чайника, наряза колбас и извади хляб.
Беше почти единадесет и тя едва беше успяла да се преоблече след работа.
Лидия Павловна седна на масата и започна да оглежда кухнята.
— Хладилникът е стар, — отбеляза тя. — Ние вече сменихме нашия.
— Нашият хладилник е напълно нормален, — каза Анастасия.
— Е, зависи как ще го погледнеш. — Свекървата сви рамене. — Нашият просто е по-нов.
Пиха чай.
После се разотидоха по стаите.
Анастасия легна до Кирил и дълго гледа тавана.
— За колко време са дошли?
— Ами, за три-четири дни.
Ксения иска да обикаля по магазините, а мама отдавна не е била в града.
— Добре.
Тя затвори очи.
Три-четири дни можеше да изтърпи.
На следващия ден Анастасия отиде на работа в осем сутринта.
Върна се около седем.
Вкъщи беше шумно.
Лидия Павловна приготвяше нещо в кухнята.
Ксения гледаше телевизия в голямата стая, сложила краката си върху дивана.
— О, вече си се прибрала. — Свекървата я погледна набързо. — Ние сами си приготвихме вечеря, така че не се притеснявай.
— Добре, — каза Анастасия.
Тя се преоблече и отиде в кухнята.
Тиганът беше мръсен, на печката беше засъхнало нещо.
Олиото стоеше отворено.
Тя мълчаливо почисти всичко и изми.
— А къде е другата ти дъска за рязане? — попита Лидия Павловна. — Прибрах малката, неудобна е.
— Тя е удобна.
Аз я използвам.
— Е, ти си знаеш.
Просто съм свикнала с по-големи.
Анастасия намери дъската си на долния рафт, където никой никога не я беше слагал.
Върна я на мястото ѝ.
Нищо не каза.
Ксения се появи на вратата на кухнята.
— Настя, пералнята ви добре ли центрофугира?
Извадих някакви дрехи, които бяха още влажни.
— Пералнята си е нормална.
Може би си избрала неправилна програма.
— Не, избрах както обикновено.
Сигурно програмата нещо се е повредила.
Пералнята беше купена преди година.
Анастасия се сдържа.
— Ще погледна.
По време на вечерята Лидия Павловна разказваше за съседите, за градината и за това как Ксения миналата година е сменила работата си и сега всичко при нея върви добре.
Анастасия слушаше и кимаше.
После стана да разтреби масата.
— Чакай, още не сме свършили да ядем, — каза Ксения.
— Извинявай, — каза Анастасия. — Ще почистя после.
Кирил срещна погледа ѝ и се усмихна успокояващо.
Тя се обърна настрани.
Минаха три дни.
После четири.
После седмица.
Никой не заговори за заминаване.
Лидия Павловна се беше настанила в кухнята дотолкова, че премести подправките от един рафт на друг и премести хлебницата до прозореца, защото „така е по-удобно“.
Ксения поиска да ѝ освободят едно чекмедже в шкафа в коридора — „само да си сложа нещата, то е празно“.
Чекмеджето не беше празно.
В него имаше документи.
Анастасия ги премести в спалнята.
Вечерта след работа тя поговори с Кирил в спалнята, като затвори вратата.
— Кирил, кога ще си тръгнат?
— Скоро. — Той гледаше телефона.
— А „скоро“ кога е?
Те вече са тук повече от седмица.
— Ама те не пречат. — Най-накрая той вдигна очи. — Мама отдавна не е била тук, Ксения иска да остане още няколко дни.
И какво от това?
— Аз не си почивам вкъщи.
Разбираш ли?
Прибирам се от работа, чистя след тях в кухнята, освобождавам им чекмеджета и слушам, че хладилникът ми е стар, а диванът неудобен.
Това е моят апартамент, Кирил.
— Преувеличаваш.
Те просто така говорят, не го правят нарочно.
— Когато „просто така“ говорят всеки ден, вече не е просто така.
Той замълча.
— Настя, потърпи още малко.
Заради мен.
Скоро ще си тръгнат.
Тя излезе от спалнята.
В кухнята Лидия Павловна миеше чинии и тихо си тананикаше.
Като у дома си.
Още една седмица по-късно, в четвъртък, Анастасия се прибра вкъщи в седем и половина.
Беше останала по-дълго на работа, защото предишния ден бяха предали тримесечния отчет.
Боляше я главата и искаше тишина и горещ чай.
В апартамента беше шумно.
Лидия Павловна и Ксения гледаха някакво предаване и се смееха.
Кирил седеше до тях.
Анастасия отиде в кухнята.
Сложи чайника.
Отвори хладилника.
Беше почти празен.
Направи си сандвич.
Хапна.
После извади продуктите, които беше купила по пътя, и започна да приготвя вечеря за всички.
Режеше, пържеше и слагаше вода.
В осем и половина извика:
— Вечерята е готова.
Те дойдоха.
Седнаха.
Анастасия разпредели храната в чиниите.
Лидия Павловна опита и сви устни.
— Пилешките ти гърди винаги са малко сухи.
Аз ги правя със сметана — съвсем друго е.
— На мен ми харесват, — каза Кирил.
— На теб всичко ти харесва, — каза майка му.
— Не си претенциозен.
Ксения остави вилицата.
— Настя, пак ме боли гърбът.
Може ли да смените матрака на този диван?
Или да сложите друг?
Вече трета седмица не спя нормално.
Трета седмица.
Значи вече бяха там от три седмици.
— Друг диван няма, — каза Анастасия.
— Е, тогава поне матрака.
Може да купите тънък, не е скъп.
— Ксения, ти си гост.
На гостите не им се купуват дивани.
— Е, това е някак негостоприемно. — Ксения се обиди. — Не искам луксозен апартамент.
— Точно така. — Лидия Павловна погледна Анастасия. — Човекът вече три седмици се мъчи, можеше поне да се погрижиш.
Кирил ядеше и мълчеше.
Нещо тежко, което дълго се беше трупало в нея, изведнъж се надигна някъде изпод ребрата ѝ.
Анастасия усети как лицето ѝ се зачервява.
Не от срам, а от гняв.
— Апартаментът им е тесен, вечерята е безвкусна, диванът е неудобен… — Гласът ѝ беше равен, почти спокоен.
Тя гледаше съпруга си.
— Да не би да трябва и хотел на твоите роднини да им наема за моя сметка?
На масата настъпи тишина.
Кирил остави вилицата.
— Настя, не говори така.
— Как?
— Не се дръж грубо с мама и сестра ми.
Те са гости.
— Гости. — Тя кимна. — Гости, които вече три седмици местят нещата ми в кухнята, искат да им освободя чекмеджета, обясняват ми, че готвя лошо и ме молят да им купя матрак.
Това ли наричаш гости?
— Преувеличаваш!
— Нито малко.
Лидия Павловна се изправи.
— Значи така.
Ние сме излишни тук.
— Аз не съм казала това.
— Трябвало е да го кажеш. — Свекървата сви устни. — Нормалната съпруга би се гордяла да приеме семейството на мъжа си.
А ти говориш за хотел.
— Лидия Павловна, — каза Анастасия бавно, — вие дойдохте без предупреждение.
Никой не ви е канил да живеете тук три седмици.
Този апартамент е мой.
Не на Кирил, не ваш.
Мой.
Купих го преди брака.
— А, ето каква била работата! — Свекървата удари с длан по масата. — Значи мъжът ти в твоя дом е никой?
Тя го е купила, тя командва!
— Аз не командвам.
Говоря за това, което се случва.
Ксения стана.
— Между другото, нормалната съпруга се радва, когато роднините на мъжа ѝ идват на гости.
А ти още от първия ден ни гледаш като чужди.
— Защото не знаех, че ще дойдете.
Кирил не ми каза.
— Казах ти! — изръмжа Кирил. — Три часа преди това!
— Три часа преди това не е предупреждение.
Това е да поставиш някого пред свършен факт.
Той също стана.
Лицето му беше зачервено.
— Слушай, стига.
Мама и Ксения са моето семейство.
Докато искат да са тук, ще бъдат тук.
Анастасия го погледна.
— Не, — каза тя.
— Няма да бъдат.
Тя го каза тихо, без да крещи.
Но в тона ѝ имаше нещо, което накара и тримата да замълчат.
— Лидия Павловна, Ксения. — Анастасия говореше спокойно, гледайки свекърва си. — Утре сутринта си събирате багажа и си тръгвате.
Не ви моля.
Казвам го като собственик на апартамента.
— Не можеш да ни изгониш, — каза Ксения.
— Мога.
Това е моя собственост.
Ако се наложи, ще извикам полиция.
Надявам се да не се стигне дотам.
Кирил пристъпи към нея.
— Разбираш ли какво правиш?
— Да.
Много добре разбирам.
— Ако ги изгониш, аз си тръгвам с тях.
Да знаеш.
Анастасия замълча за секунда.
После се обърна и влезе в спалнята.
Отвори гардероба.
Извади голяма тъмносиня пътна чанта, която бяха взели със себе си на почивка преди две години.
Изнесе я в коридора и я постави до вратата.
— Твоя е, — каза на съпруга си.
Кирил погледна чантата.
После нея.
В очите му проблесна нещо — изненада, може би дори объркване.
Явно не беше очаквал тя да не започне да го убеждава.
— Настя. — Гласът му стана по-тих. — Нека поговорим нормално.
— Току-що поговорихме.
Ти каза, че твоето семейство ще бъде тук, докато иска.
Аз казах, че няма.
Нямам какво повече да добавя.
Лидия Павловна излезе от кухнята с изправен гръб.
— Кирил, събирай си багажа.
Няма да останем там, където не ни искат.
Ксения вече отиваше в стаята за вещите си.
Кирил остана още минута.
Гледаше жена си.
После също отиде да си събира багажа.
Те си тръгнаха около единадесет вечерта.
Кирил взе чантата, палтото и зарядното за телефона си.
На прага се спря.
— Ще съжаляваш.
Анастасия не отговори.
Затвори вратата.
Бравата щракна.
Тя постоя известно време в коридора.
Беше тихо.
За първи път от три седмици вкъщи наистина беше тихо.
Тя отиде в кухнята.
Прибра вечерята и изми съдовете.
Върна дъската за рязане на мястото ѝ.
Премести хлебницата обратно там, където беше стояла преди.
Върна подправките обратно до печката.
После си направи чай и дълго седя на масата.
Не мислеше за случилото се тази вечер.
Мислеше за това, което беше станало преди.
Три години брак.
За това колко пъти беше отстъпвала мълчаливо.
Колко пъти си беше обяснявала, че това са дреболии, че така се случва във всяко семейство и че трябва да бъде по-мека.
Билетите за театъра, които беше върнала.
Почивният ден от работа заради преместването на Ксения.
Всеки път Кирил казваше: „Потърпи малко“, — и тя търпеше.
Не умееше по друг начин.
Но тази вечер тя изведнъж разбра едно много просто нещо.
Тя не търпеше гостите.
Тя търпеше съпруг, който смяташе за нормално да се разпорежда с дома ѝ, без да я пита.
Съпруг, който не виждаше разликата между „моето семейство“ и „нашия живот“.
Съпруг, който и този път избра удобството на майка си и сестра си пред нейните граници.
Гостите бяха последната капка.
Но капката не беше причината.
Кирил се обади на следващия ден по обяд.
— Успокои ли се?
— Да.
— Добре.
Тогава да поговорим.
Мама и Ксения могат да дойдат по-късно.
Не сега.
Нека мине малко време.
— Кирил, не искам да идват.
Изобщо.
След начина, по който се държаха — не.
— Те са моето семейство, Настя. — Гласът му стана твърд. — Не можеш да ми забраняваш.
— Не ти забранявам да общуваш с тях.
Но в моя дом няма да влязат.
Той замълча.
— Разбираш ли какво означава това за нас?
— Разбирам.
Точно затова искам да се разведем.
Настъпи дълго мълчание.
— Шегуваш се.
— Не.
Той се обади още веднъж вечерта.
После и на следващия ден.
Говореше по различни начини — ту твърдо, ту меко, ту обещаваше, че мама и Ксения „ще разберат и ще се държат по различен начин“.
Анастасия слушаше.
Отговаряше кратко.
Гласът ѝ беше равен.
Тя не се ядосваше.
Гневът отдавна беше изчезнал — още онази нощ, докато пиеше чай и местеше хлебницата.
Остана само яснотата.
Неприятна, но честна.
Те официално се разведоха.
Всичко мина без скандали — нямаха голямо общо имущество, а за битовите въпроси се разбраха без спорове.
Апартаментът беше неин още преди брака.
Кирил си взе вещите на два пъти.
Подредено, без разговори.
Последния път се обади и помоли да му върне зимното яке, което беше останало на балкона.
Тя му го даде.
Той отиде да живее при майка си.
Доколкото Анастасия знаеше, така и остана да живее там.
Шест месеца след развода Анастасия пренареди мебелите в далечната стая.
Купи си нова подова лампа.
Взе си котка — рижа, нахална, която още през първата седмица реши, че диванът е нейна лична територия.
Тя нямаше нищо против.
В крайна сметка диванът беше удобен.
Тя винаги беше смятала така.
В работата всичко вървеше нормално.
Вечер понякога четеше, понякога се обаждаше на приятелка, а понякога просто седеше в кухнята с чаша чай и слушаше тишината.
Тишината вече не ѝ се струваше празна.
