Кира не върна листа.
Тя го притисна към коленете си и за първи път през целия ден почувства, че в ръцете си държи не просто доказателство за уволнението си, а причината, поради която всичко беше започнало.
Лука не каза нищо повече.
Виктор също не поиска документът да му бъде върнат.
Колата се движеше по обикновени градски улици, а Кира през цялото време гледаше последния ред на съобщението.
23:31.
Часът на оформянето.
До аварията в асансьора оставаха шестнадесет минути.
Тя още веднъж провери фамилията.
Нейната.
Номерът на смяната съвпадаше.
Служебният пропуск също беше нейният.
— Кой е имал достъп до системата в 23:31? — попита тя.
Виктор обърна глава.
— Зададох същия въпрос.
— И какво ви отговориха?
— Нищо, което да ме убеди.
Кира стисна листа.
Вече не я плашеше това, че до нея седи мъжът, от когото още вчера се страхуваше.
Сега по-страшно беше друго: някой предварително беше решил, че тя не трябва да бъде в сградата.
А после асансьорът спря.
Именно след това всичко трябваше да изглежда като последица от аварията.
Виктор мълча няколко секунди, а после каза:
— Вчера вечерта в офисната кула трябваше да се състои среща, за която знаеха само няколко души.
— И какво общо имам аз с това?
— Все още не знам.
— Тогава защо ме взехте от дома ми?
— Защото вече знам, че човекът, който е подписал заповедта, не е искал просто да те уволни.
Кира го погледна.
— А какво е искал?
Виктор не отговори веднага.
— Да не бъдеш в сградата в определен момент.
Този отговор промени всичко.
Кира си спомни вечерната смяна.
Обикновените коридори.
Затворените кабинети.
Чувалите с боклук край конферентната зала.
Стаята, която беше чистила по-дълго от обикновено, защото някой беше оставил там кашони с документи.
Тогава тя не им обърна внимание.
Сега си спомни една подробност.
Преди да влезе в асансьора, беше видяла как през странична врата излиза мъж с тъмно яке.
Той носеше плоска черна папка.
Кира не го познаваше, но помнеше, че два пъти се беше обърнал към коридора.
Тя разказа за това на Виктор.
Той веднага помоли Лука да спре колата.
— Познавате ли го? — попита Кира.
— Може би.
— Това не е отговор.
— И не трябва да бъде.
Не и преди да проверя.
Лука се обърна от предната седалка.
— Вече проверихме камерите.
Виктор рязко го погледна.
— Казах ти да мълчиш.
Лука замълча.
Кира бавно вдигна очи.
— Камерите?
— В коридора пред асансьора — каза Лука.
— И какво има на записите?
Той не успя да отговори.
Виктор взе телефона от него и отвори кратък запис.
На екрана се виждаше същата зона до асансьора.
Кира видя себе си.
23:28.
Тя вървеше по коридора с кофа и чувал за боклук.
След няколко секунди в кадъра се появи мъжът с черната папка.
Той мина покрай нея.
После спря.
Обърна се.
И я проследи с поглед.
Кира се наведе по-близо.
— Спрете.
Лука постави видеото на пауза.
— Тук.
Кира посочи ръката му.
На папката имаше малък стикер с номер.
Тя не можеше да го прочете целия, но беше запомнила първите две цифри.
— Виждала съм тази папка.
Виктор я погледна.
— Къде?
— До конферентната зала.
— Какво прави с нея?
— Нищо.
Лежеше на масата.
— Отвори ли я?
— Не.
Той помълча.
— Тогава защо са те отстранили?
Кира погледна екрана.
— Може би някой е мислел, че ще я отворя.
Този път Виктор не възрази.
Колата отново потегли.
Пристигнаха до обикновена офисна сграда.
Без охрана на входа.
Без хора в униформи.
Само стъклени врати, фоайе и няколко кабинета.
Кира не слезе от колата.
— Няма да тръгна с вас, докато не разбера какво се случва.
Виктор отвори своята врата.
— Тогава остани тук.
Той слезе.
Кира се изненада.
Очакваше заповед.
Но такава нямаше.
След няколко минути Лука се върна и остави още един лист на седалката.
— Това е копие от регистъра за достъп.
Кира го взе.
В регистъра бяха отбелязани часовете на влизане в служебните помещения.
23:12.
23:19.
23:26.
23:31.
23:39.
Кира познаваше само един от тези часове.
23:31 — заповедта за отстраняването ѝ.
Тя прокара пръст по реда за 23:26.
Срещу него стоеше номер на служебен вход.
— Какво е това?
— Достъп до техническия коридор — отговори Лука.
— Кой е влязъл?
Лука не отговори.
Кира го погледна.
— Вие знаете.
— Знам.
— Тогава кажете.
Той сведе очи към регистъра.
— Аз.
Кира замръзна.
— Били сте там пет минути преди заповедта?
— Да.
— Защо?
— Получих нареждане.
— От кого?
Лука мълчеше.
И тогава Кира разбра защо в колата беше казал повече, отколкото трябва.
Той е знаел, че заповедта е грешка, още преди Виктор да види документа.
Но защо?
Вратата на офиса се отвори.
Виктор се върна.
В ръцете си държеше същата черна папка, която Кира беше видяла на камерите.
— Намерих я.
Кира погледна папката.
— Къде?
— В стаята, която си чистила.
— Беше ли там вчера?
— Да.
Виктор постави папката на седалката между тях, но не я отвори.
— Някой я е взел оттам, след като си си тръгнала.
— А после я е върнал?
— Изглежда така.
Кира почувства как отделните части започват да се подреждат в главата ѝ.
Заповедта в 23:31.
Асансьорът в 23:47.
Охраната вече е чакала край вратите.
Черната папка.
Камерите.
Нейният пропуск, който по някаква причина се беше озовал у Виктор.
— Някой е искал аварията да изглежда случайна — каза тя.
— Възможно е.
— А аз е трябвало да изглеждам виновна.
— Точно така изглежда.
Кира отново го погледна.
— И вие ли ме подозирахте?
Виктор не отговори веднага.
— Отначало мислех, че просто си се оказала на неподходящото място.
— А сега?
— Сега мисля, че някой умишлено те е поставил там.
Тази фраза беше по-страшна от заплахите в асансьора.
Кира си спомни как той беше докоснал косата ѝ, как тя беше отблъснала ръката му и беше казала, че властта не му дава право да я докосва.
Тогава мислеше само как да излезе от асансьора.
Сега седеше до него и разбираше, че животът ѝ вече се е променил.
Но едно нещо оставаше непроменено.
Тя нямаше да му позволи да решава вместо нея.
— Ще се прибера у дома — каза Кира.
Виктор я погледна.
— След това, което се случи?
— Да.
— Край дома ти все още може да има хора.
— Тогава сама ще реша какво да правя.
Той мълча няколко секунди.
После кимна.
— Добре.
Кира слезе от колата.
Лука отвори пред нея вратата на сградата.
Тя спря.
— И още нещо.
Виктор чакаше.
— Аз не съм ваша служителка.
— Знам.
— И не съм ваша подчинена.
— Знам.
— Тогава повече не ми заповядвайте.
Виктор кимна.
Този път без усмивка.
Кира влезе вътре.
След няколко минути вече седеше на маса срещу Виктор, но този път вратата остана отворена.
На масата лежаха два документа.
Заповедта за нейното отстраняване.
И регистърът за достъп.
Кира сравни часовете.
23:26 — служебният вход.
23:31 — заповедта.
23:47 — тя влезе в асансьора.
Виктор се наведе над регистъра.
— Тук има още нещо.
Той посочи последния ред.
23:39.
Срещу него стоеше номер за достъп, който Кира не познаваше.
— Кой е това? — попита тя.
— Точно това ще разберем сега.
Лука извади телефона си.
— Номерът принадлежи на вътрешен пропуск.
— Чий? — попита Виктор.
Лука погледна екрана.
Изражението му се промени.
— Вашия.
Кира премести поглед към Виктор.
— Но вие сте били в друга част на сградата.
— Да.
— Значи някой е използвал вашия пропуск.
Виктор взе телефона.
— Или някой много е искал да мислим така.
Кира отново почувства същото напрежение като в асансьора.
Само че сега между тях нямаше заключени врати.
Тя взе листа със заповедта.
И изведнъж забеляза още една подробност.
Под подписа имаше дата.
Но подписът не беше направен с черно мастило като основния текст.
Беше син.
Кира се наведе по-близо.
— Това не е ли същата химикалка, с която подписват такива документи във вашия офис?
Виктор я погледна.
— Откъде знаеш?
— Всеки ден чистех конферентната зала.
Там имаше такива химикалки.
Лука се приближи.
— Тя е права.
Виктор вдигна очи.
— Защо каза, че е било грешка?
Лука разбра, че повече няма накъде да отстъпва.
— Защото ми казаха да оформя отстраняването ѝ още преди аварията.
Кира го гледаше.
— Кой каза?
Лука не отговори.
Виктор повтори въпроса.
— Кой?
Охранителят бавно издиша.
— Човекът, който има достъп до кабинета ви.
В стаята отново се възцари напрежение.
Но този път Кира не отстъпи.
Тя постави документа на масата.
— Искам да чуя името.
Лука погледна Виктор.
После Кира.
— Вашият заместник.
Виктор не отговори.
Само взе документа и го обърна.
На гърба имаше малък отпечатък от синьо мастило.
А до него — номер на стая.
На същата конферентна зала, която Кира беше чистила, преди да влезе в асансьора.
Сега стана ясно защо уволнението ѝ беше оформено преди аварията.
Искаха да я отстранят не заради това, което се беше случило в асансьора.
Искаха да я отстранят, преди да успее да разкаже какво е видяла край конферентната зала.
Но оставаше най-важният въпрос.
Какво точно имаше в черната папка?
Виктор я отвори.
Вътре имаше документи.
Кира се наведе над масата.
На първата страница имаше списък с фамилии.
Тя видя своята.
А под нея — още една.
Фамилията на човека, който беше наредил да блокират нейния пропуск.
Виктор обърна страницата.
Там имаше схема на достъпа до сградата през последните няколко дни.
И една дата беше оградена с химикалка.
Днес.
Кира разбра, че аварията в асансьора е била само част от това, което е трябвало да се случи.
Уволнението ѝ не беше краят.
То беше начин да я принудят да изчезне от сградата до определен момент.
А когато този план не проработи, край дома ѝ се появи кола.
Сега Кира имаше избор.
Да се прибере у дома и да се преструва, че нищо не се е случило.
Или да остане и да помогне да разберат защо името ѝ е било в списъка още преди аварията.
Тя погледна листа, който все още държеше в ръцете си.
Виктор не ѝ го отнемаше.
Напротив, плъзна към нея още едно копие.
— Задръж го.
Кира го погледна изненадано.
— Защо?
— Защото, ако някой се е опитал да заличи тази следа, по-добре е да не е само у мен.
Тя взе копието.
Този път доброволно.
И го постави до първия документ.
За първи път през последното денонощие Кира почувства, че ситуацията вече не я контролира напълно.
Тя все още не знаеше на кого може да вярва.
Не знаеше какво е имало в папката.
Не знаеше защо някой предварително е наредил да бъде отстранена от работа.
Но сега имаше време.
Имаше документ.
Имаше регистъра за достъп.
И имаше името на човека, който можеше да обясни всичко.
Виктор затвори папката.
— Утре ще говорим с него.
Кира вдигна очи.
— Не.
Виктор спря.
— Ще дойда с вас.
Тя взе и двата документа от масата.
— Но аз ще говоря.
Този път той не възрази.
