Светлината заля стаята толкова рязко, че Назар инстинктивно затвори очи и обърна глава от прозореца.
Очаквах да видя само белези, стари травми или следи от живот, изпълнен с опасности.
Но вместо това видях стена, която той беше крил от целия свят в продължение на години.
Там нямаше скъпи картини, златни рамки или снимки с влиятелни хора.
Там имаше детски рисунки, стари снимки и малки вещи, които хората обикновено пазят само след загуба.
На първата снимка Назар стоеше край езеро заедно с малко момче в синьо яке.
Лицето му беше съвсем различно.
Не беше студено.
Не беше сурово.
На тази снимка той изглеждаше като човек, който умееше да се смее.
На втората снимка до него стоеше тъмнокоса жена с топла усмивка.
Тя държеше дете на ръце, а Назар ги гледаше така, сякаш целият му свят се намираше именно там.
Бавно върнах погледа си към него.
Мъжът, когото всички наричаха безмилостен, не гледаше към мен.
Гледаше към светлината.
Сякаш не се страхуваше от мен.
А от това, което щях да видя.
— Затвори ги — каза тихо той.
Гласът му вече не беше заповеднически.
В него имаше умора.
— Кои са те? — попитах.
Назар мълчеше.
Пръстите му стиснаха ръба на одеялото.
За първи път през всички дни, които прекарах в тази къща, той не изглеждаше опасен.
Изглеждаше сломен.
— Моето семейство — отговори най-накрая.
Чаках да продължи.
Но той мълча дълго.
— Те загинаха заради мен.
Тези думи прозвучаха толкова тихо, че почти не можех да повярвам, че ги беше казал.
Приближих се.
— Какво се случи?
Очите му останаха приковани към снимката.
— Преди две години мислех, че контролирам всичко.
Той направи пауза.
— Бизнеса.
— Хората.
— Опасностите.
Той се усмихна горчиво.
— Грешах.
Поставих медицинската си чанта на масата.
— Назар…
— Те се прибираха вкъщи без мен.
Гласът му стана по-тежък.
— Аз останах на една среща.
Стаята се изпълни с тишина.
— Колата им беше избутана от пътя на магистралата.
Замръзнах.
— Беше ли инцидент?
Назар ме погледна.
И аз разбрах отговора още преди да го изрече.
— Това искаха всички да си мислят.
По кожата ми преминаха тръпки.
— Някой го е направил нарочно?
Той не отговори веднага.
После кимна.
— Жена ми и синът ми не бяха целта.
Намръщих се.
— А кой беше?
Погледът му потъмня.
— Аз.
В стаята стана по-студено.
— Искаха да ме пречупят.
Той погледна към снимката.
— И намериха начин.
Мълчах.
Защото изведнъж разбрах, че през всички тези месеци хората бяха виждали само външната страна на Назар.
Богат мъж.
Опасен бизнесмен.
Човек с охрана и врагове.
Но никой не виждаше мъжа, който всеки ден се събуждаше със спомена, че не е успял да спаси най-скъпите си хора.
— Защо държахте стаята тъмна? — попитах тихо.
Той сведе очи.
— Защото светлината ми напомняше за онзи ден.
Не разбрах.
— Кой ден?
— Деня на погребението.
Той преглътна.
— Слънцето светеше по същия начин.
Пауза.
— Хората идваха с черни костюми, казваха правилните думи и носеха цветя.
Гласът му стана по-студен.
— А на следващия ден всички се върнаха към живота си.
Той ме погледна.
— А аз останах там.
Не знаех какво да кажа.
Затова направих това, което умеех.
Върнах се към работата си.
Проверих температурата му.
Прегледах раната.
Смених превръзката.
Но този път Назар не отмести поглед.
Просто ме наблюдаваше.
— Защо не избягахте? — попита внезапно.
Вдигнах очи.
— Какво?
— Всички останали избягаха.
Продължих да превързвам раната му.
— Имам нужда от пари.
Той едва забележимо се усмихна.
— Всички казваха същото.
— Но те си тръгнаха.
Завързах превръзката.
— А аз останах.
— Защо?
Замълчах.
Защото отговорът не беше толкова прост.
Оставах заради парите.
Но не само заради тях.
— Защото сте човек, а не чудовище.
Назар ме погледна така, сякаш отдавна никой не беше говорил с него толкова директно.
— Вие не знаете какво съм направил.
— Не.
Събрах инструментите.
— Но знам, че в момента сте болен човек, който има нужда от помощ.
Той не каза нищо.
През следващите няколко дни нещата се промениха почти незабележимо.
Назар спря да хвърля предмети.
Спря да отказва лекарствата си.
Дори започна да отговаря на въпросите ми.
— Болката от едно до десет?
— Шест.
— Честен отговор?
— Не свиквайте с това.
Усмихнах се.
— Вече е късно.
Той ме погледна.
И за първи път видях нещо, което приличаше на истинска усмивка.
Но спокойствието не продължи дълго.
На седмия ден влязох в стаята и видях Лев до прозореца.
Лицето му беше напрегнато.
Назар веднага забеляза това.
— Какво се е случило?
Лев го погледна.
— Намерихме един човек.
В стаята настъпи тишина.
— Кой човек? — попитах.
Лев не отговори.
Назар бавно се изправи.
— Говори.
— Този, който е наредил да следят семейството ви преди катастрофата.
Сърцето ми започна да бие по-бързо.
— Знаете ли кой е?
Лев извади телефона си.
— Намерихме записи.
Той го постави на масата.
На екрана имаше снимка на автомобил.
Стар автомобил.
Тъмен.
Същият, който беше видян край магистралата в деня на трагедията.
Назар гледаше екрана няколко секунди.
После лицето му се промени.
Не беше страх.
Не беше изненада.
Беше гняв.
— Не.
Лев наклони глава.
— Какво?
Назар бавно вдигна очи.
— Този човек не би трябвало да е жив.
Замръзнах.
— За кого говорите?
Той ме погледна.
И каза:
— За човека, когото погребах преди две години.
В този момент телефонът на Лев звънна.
Той отговори.
Няколко секунди слушаше мълчаливо.
После лицето му пребледня.
— Назар…
— Какво?
Лев бавно свали телефона.
— Бившата ви охрана е открила още нещо.
Пауза.
— Видеозапис от онзи ден.
Назар замръзна.
— Какъв запис?
Лев погледна към мен.
После към него.
— Запис, който показва, че още преди катастрофата съпругата ви е знаела, че е в опасност.
И за първи път през цялото това време Назар Гнатенко изглеждаше истински уплашен.
