— Оглуша ли, или какво? Повтарям за трети път: ставай!
Гласът на Виталик не просто звучеше в стаята — той се забиваше във възпаления мозък на Олга като тъпо, ръждясало свредло.
Всяка дума отекваше в слепоочията ѝ с пулсираща болка, а светлината, която се процеждаше през процепа между плътните завеси, ѝ се струваше непоносимо ярка, сякаш изгаряше ретината ѝ.
Олга се опита да преглътне, но гърлото ѝ беше сякаш натъпкано с натрошено стъкло, примесено с пясък.
С мъка разлепи клепачи.
Виталик вече стоеше до леглото, напълно готов.
Беше облякъл старите си камуфлажни панталони, увиснали на коленете, които носеше само за ходене до „родовото имение“ — вилата на майка си — и фланелена риза на едро каре, миришеща на застояло от антрето/мецанина.
Изглеждаше бодър, ядосан и решителен, като пълководец пред решаваща битка с колорадския бръмбар.
— Витал… — изхриптя Олга и собственият ѝ глас ѝ се стори чужд, някак грачещ.
— Лошо ми е.
Цялата горя.
Термометърът… виж…
Тя кимна към нощното шкафче, където лежеше електронният термометър, който беше изпищял, струваше ѝ се, преди цяла вечност.
Виталик дори не погледна уреда.
Раздразнено дръпна рамо, оправяйки презрамката на раницата, която вече беше метнал на едното си рамо.
— Изобщо не ме интересува, че имаш трийсет и девет температура! Мама каза, че картофите трябва да се изкопаят днес, значи ставай, изпий хапче и тръгвай, или ще ти устроя такъв сладък живот, че ще съжаляваш!
Олга затвори очи.
Струваше ѝ се, че леглото под нея бавно се върти, като въртележка с отказали спирачки.
Треската я разтърсваше така, че зъбите ѝ тракаха ситно, въпреки двете вълнени одеяла.
— Не ме ли чуваш? — попита тя шепнешком, без да отваря очи.
— Не мога да стана.
Краката ми са като памук.
Гади ми се.
Какви картофи, Витал?
Казаха дъжд…
— Точно така! — изрева той и от вика му Олга неволно се сви на кълбо.
— Казаха дъжд!
Затова трябва да успеем преди дъжда!
Ти изобщо мислиш ли с главата си, или мозъкът ти се е разтопил?
Ако не изкопаем сега, всичко ще изгние по дяволите.
Искаш майка ми да гладува зимата?
Да си купува картофи от „Пятерочка“ с пенсията си, тая химическа гадост?
Започна да крачи из стаята — три крачки натам, три обратно.
Подът глухо вибрираше под тежките му ботуши и всяка вибрация отекваше в тила на Олга.
— Виталик, имаме пари — опита се тя да се обърне към остатъците от разума му.
— Можем да ѝ купим дори тон фермерски картофи.
Най-хубавите.
Ще дам пари, само ме остави на мира.
Остави ме да полежа.
Виталик рязко спря и се надвеси над нея.
Лицето му беше почервеняло, на челото му беше набъбнала вена.
Мразеше, когато Олга му напомняше, че печели повече от него.
Това винаги беше болното му място, а сега тя, без да иска, беше настъпила точно там с цялата си тежест.
— Не ми навирай подаянията си! — изрева той, пръскайки слюнка.
— Не става дума за пари, става дума за уважение!
Човекът е садил, гърбил се е цяло лято, поливал е, събирал е бръмбари!
А ти сега лежиш тук, принцесо, и си вириш носа?
„Ще купим“!
Трябва да се работи, Оля, да се работи!
А не да си топлиш задника под одеялото, докато другите работят.
Отиде до прозореца и дръпна с все сила пердето.
Сивата, унила есенна светлина заля спалнята, без да донесе нито уют, нито топлина.
Навън вятърът огъваше голите клони на тополата, небето беше оловно, тежко, готово всеки момент да се разплаче с леден дъжд.
Идеално време за пневмония, но не и за агрофитнес.
— Ставай, казах! — Виталик се върна до леглото и ритна крака му.
— Стига си се правила на актриса.
Знам я аз твоята „грип“.
Снощи вечерта си седеше нормално, гледаше сериал, хихикаше се.
А като трябва да се работи — веднага „ой, умирам“.
Изпила си Терафлу, глътни аспирин — и напред.
На чист въздух всичко ще ти мине.
Ще се изпотиш с лопатата — и като с ръка ще ти го вземат.
Олга се опита да седне.
Главата ѝ беше като чугунена, налята с олово.
Стаята се залюля наляво, после надясно.
Гаденето се вдигна до самото ѝ гърло.
Тя хвана главата си с ръце, опитвайки се да я задържи на раменете си.
— Не симулирам — каза тихо.
— Пипни ми челото, ако не вярваш.
— Нямам си друга работа, освен да хвана заразата ти — отвърна Виталик с погнуса, отстъпвайки крачка назад.
— На мен ми е отговорността.
Аз, за разлика от някои, не мога да подведа мама.
Аз, Оля, имам съвест.
Грабна от стола дънките, които Олга снощи, когато още се чувстваше що-годе добре, беше приготвила за пране, и ги запрати в лицето ѝ.
Грубият плат с металното копче я удари болезнено по бузата.
— Обличай се.
Давам ти пет минути.
Ако след пет минути не стоиш в коридора с нещата си, аз сам ще те облека.
И повярвай ми, няма да се церемоня.
Олга бавно смъкна дънките от лицето си.
Бузата ѝ пареше от удара, но този физически дискомфорт беше нищо в сравнение с ледения студ, който се разливаше вътре в нея.
Това не беше треска от температурата.
Това беше осъзнаване.
Ужасяващото, ясно, кристално чисто осъзнаване с кого живее.
Тя гледаше мъжа си и виждаше не близък човек, а злобен, комплексиран надзирател.
На него наистина не му пукаше.
Ако сега започнеше да храчи кръв, вероятно просто щеше да ѝ подаде кърпичка и да ѝ каже да не цапа салона на колата.
Картофите бяха по-важни.
Заповедта на мама беше по-важна.
Собственото му желание да бъде „добър син“ беше по-важно от живота ѝ.
— Витал, а ако припадна там? — попита тя, гледайки го право в очите.
— Ако сърцето ми не издържи?
Имам тахикардия, пулсът ми е над сто и двадесет.
Виталик само се усмихна криво, докато закопчаваше якето си.
— Няма да пукнеш.
Лопатата е най-добрият кардиостимулатор.
Не мрънкай.
Времето тече.
Демонстративно погледна часовника си, обърна се и излезе от спалнята, тропайки силно.
От кухнята се чу дрънчене на съдове — явно беше решил да хапне преди пътя, докато „мързеливата жена“ се събира.
Олга остана сама.
Гледаше сивия правоъгълник на прозореца, дънките върху одеялото, треперещите си ръце.
Вътре в нея, някъде под пластовете треска и слабост, започна да се надига тъмна, гъста вълна.
Това беше ярост.
Не истерична, писклива злоба, а тежка, мълчалива омраза на притиснат звяр, който е разбрал, че вече няма накъде да отстъпва.
Петте минути изтекоха.
Олга разбра това не по часовника — времето за нея сега се беше разтекло в лепкава, гореща субстанция, — а по звука на стъпките.
Виталик се връщаше.
Вървеше по коридора бързо, отсичайки крачките, като конвоир, който идва за затворник.
Вратата се отвори с такава сила, че дръжката удари стената и вероятно остави поредната вдлъбнатина в тапета.
Олга така и не помръдна.
Лежеше свита на кълбо, опитвайки се да запази трохите топлина под двете одеяла.
Трепереше толкова силно, че леглото леко вибрираше.
— Е? — Виталик застана на вратата, подпрял ръце на кръста.
— Гледам, нищо не е мръднало.
Наистина ли си решила да ме докараш до лудост?
Мислиш, че се шегувам?
Той пристъпи в стаята и с него нахлу миризмата на пържена наденица и силно, евтино кафе.
Тази миризма, обикновено толкова домашна, сега предизвика у Олга пристъп на гадене.
Стомахът ѝ се сви в спазъм.
— Витал, не се шегувам — прошепна тя, без да отваря очи.
— Трябва ми лекар.
Или поне покой.
Моля те…
— Покой ѝ трябвал! — изписка той подигравателно.
— А на майка ми помощ не ѝ трябва?
А на картофите покой им трябва, за да изгният в земята?
Егоистка си, Оля.
Истинска, закоравяла егоистка.
Мислиш само за себе си.
„Ой, зле ми е, ой, умирам“.
Пфу!
Приближи се съвсем до леглото.
Олга усети присъствието му — тежко, потискащо.
— Ставай! — изрева той право над ухото ѝ.
И, без да чака реакция, рязко сграбчи края на одеялото и го дръпна с все сила към себе си.
Студеният въздух в стаята удари разгорещеното, влажно от пот тяло на Олга като леден камшик.
Тя извика конвулсивно, инстинктивно опитвайки се да хване отлитащия плат, но слабите, непослушни пръсти уловиха само празнота.
Одеялото отхвърча на топка в ъгъла.
Олга остана да лежи само по тънка пижама, свита на кълбо, прегърнала коленете си с ръце.
Зъбите ѝ тракаха толкова силно, че този звук сякаш изпълни цялата стая.
— Ето така — кимна доволно Виталик.
— Поне малко ще се проветриш.
Че тука си направила парник.
Започна да хвърля по нея дрехи.
Пуловерът падна върху главата ѝ, вълнените чорапи я удариха в корема.
— Обличай се!
Живо!
Я я виж ти нея, излегнала се!
Майка ми с кръвно сто и осемдесет стои на лехите и не се оплаква!
Хапче под езика — и напред!
А тая млада кобила се тръшнала от една температурка.
Не те ли е срам?
Пред хората не те ли е срам?
Олга бавно вдигна глава.
В очите ѝ се двоеше, лицето на мъжа ѝ се размиваше в червено петно, но думите му…
Думите стигаха ясно, всяка — като шамар.
— Кобила… — повтори тя тихо с пресъхнали устни.
— Да, кобила! — Виталик вече беше влязъл в настървение.
Усещаше властта си, безнаказаността си.
— Здрава, мързелива жена!
Аз те храня, аз те издържам, а ти дори елементарна благодарност не можеш да покажеш!
Нещо щракна вътре в Олга.
Някакъв невидим ключ, който дотогава беше на положение „търпение и любов“, със сух пукот се прехвърли в режим „унищожение“.
„Храниш ме? — мина през трескавия ѝ мозък.
Ти?
Издържаш ме?
В моя апартамент?
С моята заплата, която е два пъти по-голяма от твоята?
С моята кола, която ти смяташ за своя?“
Болестта не беше изчезнала.
Главата ѝ продължаваше да се пръска, тялото я болеше, всяка става беше извивана от невидими клещи.
Но през тази мъгла на физическа немощ проби кристално чиста, ледена ярост.
Тя беше по-студена от въздуха, който сега пареше кожата ѝ.
Изведнъж разбра, че вече не обича този човек.
Не просто беше обидена, не просто ядосана — не.
Чувството беше изчезнало, изгорено от презрението му.
Пред нея стоеше чужд, неприятен мъж, който я смяташе за своя собственост, работен инструмент, приставка към лопатата.
Олга спря да трепери.
Или по-точно — треперенето се промени.
Това вече не беше втрисане от температурата, а напрежение на пружина, готова да се разгъне.
Бавно, подпирайки се с ръка на матрака, тя седна.
Стаята се залюля, подът изчезна изпод краката ѝ, но тя се задържа.
— Ето, отдавна така трябваше — ухили се Виталик, като видя, че се надига.
— Чудодеен ритник животворящ.
Веднага се намериха сили, а?
Той самодоволно се ухили, уверен в победата си.
В неговата картина на света току-що беше проявил „мъжки характер“ и беше поставил на място една разпищолила се жена.
— Хайде, размърдай се, — заповяда той, насочвайки се към изхода.
— Аз дотогава ще отида да подгрея колата и да хвърля чувалите в багажника.
— След десет минути да си долу.
— И да не ми правиш номера.
— Сложи си усмивката — и при мама.
Той излезе, подсвирквайки си някаква тъпа мелодийка.
Олга чуваше как дрънчи с ключовете в антрето, как входната врата хлопна.
Тя остана да стои насред стаята, поклащайки се като тръстика на вятъра.
Пуловерът лежеше на пода.
Дънките — също.
Тя ги прекрачи.
— Чували… — прошепна тя в празното пространство.
— Трябват ти чували, Виталик?
— Ще ги получиш.
Тя не се насочи към стола с дрехите, а към скрина, където в долното чекмедже се държаха домакинските принадлежности.
Движенията ѝ бяха бавни, забавени, като на зомби, но целта беше ясна.
Извади пакет големи, плътни чували за строителни отпадъци.
Черният полиетилен изшумоля в тишината на спалнята зловещо и окончателно.
Олга разкъса хартиената опаковка.
Пред очите ѝ притъмняваше, сърцето ѝ биеше някъде в гърлото, готово да изскочи, но тя се накара да направи крачка.
После още една.
Към гардероба.
Към онази половина, където висяха неговите скъпоценни ризи, неговите „изходни“ костюми, неговите рафтове с безкрайни тениски.
Ръката ѝ посегна към закачалките.
Пръстите, още преди минута слаби, сега се свиха в юмрук с такава сила, че кокалчетата ѝ побеляха.
Жътвата започваше.
Само че тя не се канеше да изкопава картофи, а да изскубне този плевел от живота си.
Първият чувал се напълни с плашеща бързина.
Олга действаше като счупен, но все още работещ робот: дръпване — и купчина идеално изгладени тениски полита в черното полиетиленово гърло.
Дръпване — и вътре отиват и чорапи, навити на стегнати охлювчета, смесени със слипове.
Тя не сортираше.
Чисто, мръсно, лятно, зимно — сега това беше просто биомаса, принадлежаща на човек, който току-що се беше зачеркнал от списъка на живите в сърцето ѝ.
Главата ѝ се въртеше толкова силно, че Олга трябваше да се държи с едната ръка за рафта на гардероба, за да не рухне.
Потта се лееше от нея като из ведро, пижамата беше залепнала за гърба ѝ, но тази горещина дори беше приятна — изгаряше последните съмнения.
Тя изгреба всичко.
Пуловерите, които самата тя му беше подарявала по празници.
Дънките, които беше избирала с него с часове по моловете, слушайки мрънкането му, че „всичко е скъпо и неудобно“.
Сега всичко това летеше в чувала за боклук, губейки стойността и статуса си.
— Оля! Колко още?! — гласът на Виталик долетя от антрето, пълен с нетърпение и раздразнение.
— Вече ми писна да чакам!
— Колата ми работи, гори бензин!
Олга не отговори.
Грабна втория чувал, хищно го разтърси, напълвайки го с въздух, и се приближи до рафта със „светините“.
Там лежаха неговите джаджи, зарядни, документи и, най-важното, кутията с риболовни принадлежности — неговата гордост, до която ѝ беше забранено да се докосва под страх от смъртно наказание.
С кутията се наложи да се повози малко — беше тежка, с остри ръбове.
Олга просто я обърна над чувала.
Скъпи воблери, блесни, макари с влакно се изсипаха вътре с весело пластмасово тракане, смесвайки се с кабели и стар таблет.
В коридора се чуха тежки стъпки.
Виталик не издържа.
Нахлу в спалнята, вече отворил уста за поредната порция нравоучения за дисциплина и уважение към по-възрастните, но замръзна на прага.
Картината пред него не се вместваше в неговата схема за света.
Вместо облечена за работа жена той видя разчорлена, мокра от пот фурия, която натъпкваше любимия му спининг, купен за безумни пари, в чувал за боклук, като междувременно чупеше крехкия графитен връх.
— Ти… ти какво правиш? — Виталик се смая дотолкова, че гласът му пресекна.
— Съвсем ли откачи от температурата?
— Защо спининга?!
— Нали отиваме да копаем картофи, не да ловим риба!
Той още не разбираше.
Мозъкът му, настроен за собствените му желания, отказваше да възприеме реалността.
Мислеше, че тя в бълнуване събира неща за пътя.
— Това не е за пътуването, Виталик, — каза Олга дрезгаво.
Тя завърза възел на втория чувал, стягайки го толкова силно, че пръстите ѝ побеляха.
— Това е за полета.
— Какъв полет? Какви ги дрънкаш? — той пристъпи към нея, лицето му се изкриви от гняв.
— Пусни това!
— Ще го счупиш!
— Това е „Шимано“, глупачке!
— Струва колкото бъбрека ти!
Той се хвърли към нея, опитвайки се да ѝ измъкне чувала.
Олга, неочаквано дори за самата себе си, с писък, приличащ на ръмжене на дива котка, дръпна чувала към себе си.
Адреналинът нахлу в кръвта ѝ, временно заглушавайки слабостта.
— Не пипай! — изкрещя тя така, че очите на Виталик едва не изхвръкнаха.
— Да не смееш да пипаш!
— Болна си! — изрева той в отговор, хващайки ръба на чувала.
Чу се пращене — полиетиленът не издържа и се скъса.
От дупката изпадна заряден блок и се търкулна по пода.
— Ти наистина си психично болна!
— Сега ще извикам линейка, да те карат в лудницата!
— Дай вещите!
Виталик дръпна по-силно.
Олга, без да се държи на ватените си крака, се залюля, но не пусна чувала.
В този момент тя го мразеше толкова силно, че беше готова да се впие със зъби в ръката му.
— Махай се! — издиша тя в лицето му, обливаща го с горещината на дъха си.
— Заедно с боклуците си!
— При мама!
— На лехите!
— В ада!
— Където искаш!
Тя го блъсна в гърдите.
Слабо, разбира се, но от изненада Виталик отстъпи.
Той гледаше нея, скъсания чувал, разпилените из стаята вещи и в очите му започна да проблясва осъзнаване.
Не че е виновен, не.
А че бунтът на кораба е отишъл твърде далеч.
— Аха, значи така заговори… — проточи той зловещо, присвивайки очи.
— Гониш ме, значи?
— Аз към нея с цялата си душа, аз я възпитавам, приучавам я към труд, а тя…
— Добре.
— Добре!
— Сега ще взема тези чували, само че не за бунището, а в колата!
— И хич няма да ме изгониш, аз съм тук регистриран… тоест, не съм регистриран, ама живея тук!
— Имам права!
Той се наведе да вдигне падналата макара.
Олга разбра, че няма време за приказки.
Ако сега започне да си отстоява „правата“, ако остане дори минута — тя е загубила.
Просто ще падне без сили и той пак ще победи.
Пак ще я смачка, унижи, накара да се чувства нищожество.
Тя хвана първия, най-тежък чувал за възела и влачейки го, го повлече към балконската врата.
Пластмасата шумолеше по ламината като погребален саван.
— Къде го влачиш това? — Виталик се изправи, държейки макарата като граната.
— Оля, стой!
Олга не слушаше.
Разтвори балконската врата.
Студеният есенен вятър нахлу в задушната стая, развявайки пердетата.
Стана ѝ студено, непоносимо студено, но тя знаеше: това е последният напън.
— Махни се, — каза тихо, но толкова твърдо, че Виталик за секунда застина.
Тя изтегли първия чувал на балкона.
Вторият лежеше до прага.
Виталик се хвърли към нея, опитвайки се да ѝ препречи пътя, но Олга, събрала последните трохи сили, бутна втория чувал с крак и той, плъзгайки се по прага, се изтърколи на бетонния под на балкона.
— Няма да посмееш, — изсъска Виталик, разбирайки какво е намислила.
Стоеше на отвора на балконската врата, страхувайки се да излезе на студа само по риза, но и страхувайки се за имуществото си.
— Там е мръсно!
— Там има локви!
— Оля, престани с тая истерия!
Олга стоеше до парапета.
Тя трепереше.
Вятърът развяваше тънката ѝ пижама, косата ѝ влизаше в лицето.
Долу, под балкона на втория етаж, се простираше мръсна, размита от дъждовете градинка, където съседката баба Нюра вечно садеше някакви храсти.
Сега там имаше само черна, мазна кална каша.
Тя погледна мъжа си.
В очите ѝ нямаше нито страх, нито любов.
Само празнота и умора.
— Майка ти те чака, Виталик, — каза тя.
— И реколтата няма да чака.
Тя хвана първия чувал за дъното и го преобърна през парапета.
Глухият, влажен звук от удара на полиетилена в размекнатата земя прозвуча като изстрел от стартов пистолет.
Чувалът, прелетял през парапета, падна точно в средата на съседската леха, превърната след нощния порой в кална каша.
Чувалът не издържа удара.
Черната му страна се пръсна и навън, право в есенната киша, се изсипаха дънки, ризи и онова същото „изходно“ сако, което Виталик пазеше като зеницата на окото си.
Виталик застина.
Той гледаше надолу, през рамото на жена си, а лицето му пред очите ѝ променяше цвят — от ален гняв до мъртвешка бледност.
Видя как любимата му бяла тениска бавно се напоява с черна кал.
— Ти… ти какво направи? — прошепна той и в гласа му се прокрадна истински, животински ужас.
— Там е мръсно!
— Всичко ще се развали!
Олга не отговори.
Тя вече влачеше втория чувал.
Същият, със спининга и джаджите.
В движенията ѝ вече нямаше съмнение, само механична, безжалостна целеустременост.
Сякаш треската беше изгорила всички предпазители, оставяйки само една програма: „Разчистване на територията“.
— Стой! — изрева Виталик, опомняйки се.
Опита се да хване ръката ѝ, но закъсня с част от секундата.
Вторият чувал описа дъга и полетя след първия.
Чу се противно хрущене — скъпият графит се чупеше в бетонния бордюр долу.
Звукът от чупеща се пластмаса (таблет или макара — вече нямаше значение) сложи мазна точка.
Виталик зави.
Това не беше вик на човек, това беше вой на ранено животно, на което са отнели къс месо.
— Кучка!
— Твар!
— Ще те убия! — той се мяташе по балкона, без да знае за какво да се хване: дали да бие жена си, или да спасява имуществото си.
— Спининга ми!
— Нещата ми!
— Спасявай, — хвърли безразлично Олга, тежко опирайки се на парапета.
Тя трепереше, пред очите ѝ плуваха черни мушици, но се държеше.
— Преди клошарите да ги разнесат.
— Или кучетата да ги опикаят.
— Времето е малко, Виталик.
Тя се наведе, вдигна от пода обувките му, които той така необмислено беше събул в коридора, за да обуе гумени ботуши, и ги хвърли надолу.
Едната обувка падна право в локва, вдигайки фонтан от мръсни пръски.
След нея полетя и якето.
Виталик гледаше това варварство с изцъклени очи.
Алчността и страхът за вещите му надделяха над желанието да устройва разправия тук и сега.
Той разбираше: всяка секунда забавяне му струва пари.
Започна отново да ръми и това стана решаващият фактор.
— Ще съжаляваш!
— С кръв ще си платиш! — изкрещя той, пръскайки слюнка, и изхвърча от балкона като куршум.
Олга чуваше как петите му трещят по ламината, как събаря закачалката в антрето, как разтваря с трясък входната врата и се спуска надолу по стълбите, прескачайки по две стъпала.
Той тичаше да спасява единственото си съкровище — вещите.
Щом шумът от стъпките му заглъхна на стълбището, Олга, залитайки, отиде до антрето.
Краката ѝ бяха като памук, всяка крачка ѝ костваше усилие, сякаш вървеше във вода до кръста.
Тя се приближи до входната врата.
Тежкото метално крило се затвори с мек, плътен звук.
Щрак.
Първо завъртане на ключа.
Щрак.
Второ.
Резе.
Долна ключалка.
Олга опря чело в студения метал на вратата.
Сърцето ѝ биеше някъде в гърлото, отеквайки с болка в ушите.
Край.
Крепостта беше заключена.
Тя бавно се върна на балкона.
Трябваше да се увери.
Трябваше да види финала.
Долу, в градинката, се разиграваше трагикомедия.
Виталик, само по чорапи, подскачаше в калта, опитвайки се да събере разпиленото имущество.
Краката му се хлъзгаха, вече беше успял да падне на колене, оплескал скъпоценните си камуфлажни панталони.
Хващаше мокри, мръсни ризи, опитваше се да ги натъпче обратно в скъсания чувал, но те изпадаха от другата страна.
Спинингът беше безнадеждно счупен на две, влакното се беше оплело в шипковите храсти.
Той вдигна глава и видя Олга.
Тя стоеше горе, загърната в одеяло, което беше успяла да дръпне от креслото.
Отгоре му изглеждаше като недостижима статуя на възмездието.
— Отвори! — изрева той отдолу, размахвайки юмрук, в който стискаше мръсен чорап.
— Отваряй веднага, кучко!
— Ще извикам полиция!
— Ще разбия вратата!
— Нямаш право!
— Това са моите вещи!
Виковете му ехтяха из двора.
По прозорците на съседите започнаха да се появяват любопитни лица, но на Олга ѝ беше абсолютно все едно.
Срам, страх от осъждане, желание да „запазиш лице“ — всичко това беше изгоряло в температурата от тридесет и девет.
— Нямаш права, Виталик, — каза тя.
Гласът ѝ беше тих, но в сутрешната тишина на двора прозвуча отчетливо.
— Апартаментът е мой.
— Ключалките ще ги сменя още днес.
— Ключовете можеш да си ги оставиш за спомен.
— Кой те иска тебе, болна! — пискливо крещеше той, опитвайки се да нахлузи мокра обувка върху кален чорап.
— Ще умреш там сама!
— Никой вода няма да ти подаде!
— Мама беше права, ти си змия!
— Тогава върви при мама, — Олга се надвеси над парапета.
— Имаш пет минути, преди да извикам патрул за хулиганство под прозорците.
— Вземай си парцалите и върви да копаеш картофи.
— Нали толкова искаше да успееш преди дъжда.
— Е, не се разсейвай.
Тя се обърна и излезе от балкона, като плътно затвори вратата след себе си.
Шумът на улицата, виковете на мъжа ѝ, шумът на започващия дъжд — всичко остана там, зад двойния стъклопакет.
Олга влезе в спалнята.
Там цареше хаос: разтворен празен гардероб, разхвърляни закачалки, преобърнат стол.
Но въздухът в стаята беше различен.
Вече не беше тежък и застоял.
Това беше въздухът на свободата, макар и с привкус на прах.
Тя се приближи до леглото и се строполи върху него, без дори да оправи намачкания чаршаф.
Не ѝ беше останала сила за нищо.
Тялото ѝ се тресеше от едри тръпки — адреналинът си отиваше, оставяйки място на болестта.
Но сега това беше просто болест.
Вирус, с който организмът ще се справи.
Главния паразит, който години наред беше изсмуквал живота ѝ, тя току-що беше отстранила хирургически.
Тя издърпа одеялото до самата брадичка.
Зъбите ѝ тракаха, но някъде вътре, в най-дълбокото на душата, се разливаше спокойствие.
— Мама каза… — прошепна Олга във възглавницата, затваряйки очи.
— Мама каза, че картофите трябва да се копаят.
— Е, копай, Виталик.
— Копай оттук до обяд.
— А аз ще спя.
След минута тя вече потъна в тежък, но спасителен сън и дори настойчивото звънене на вратата, което продължи още десетина минути, не успя да я събуди.
Температурата започна да спада…
