Автобусът рязко подскочи няколко пъти и спря.
Шофьорът скочи от кабината, сви рамене и обяви:
— Пристигнахме! Машината не върви.
Пътниците започнаха да шумят, да се възмущават. Шофьорът вдигна ръце, призовавайки към спокойствие:
— Уважаеми, сега ще извикам друг автобус.
Който може — да върви пеша, до селото са само шест километра.
А който остане — предупреждавам: отоплението не работи.
Жена с незабележим вид извика високо:
— Защо се карате? Казаха — който може, да тръгва. На когото му е трудно — остава.
Тя метна износена раница на гърба си и излезе навън. Навън се въртеше лек сняг, студът не беше силен.
Рита — така се казваше жената — решително тръгна по пътя.
„Ще вървя час“, — помисли си тя, като погледна стария си телефон.
Но скоро всичко се промени. Завя силен вятър, започна снежна буря.
Снегът плющеше на едри парцали, пътят изчезна — не можеш да различиш асфалта от банкета.
Рита спря, огледа се. Автобусът вече се беше скрил зад бялата стена на виелицата.
Посоката беше неизвестна. Краката ѝ потъваха в снежни преспи до коленете.
„Какво да правя?“ — изгуби се тя в мислите си.
Смрачаваше се бързо. Жената включи фенерчето на телефона, но то почти веднага угасна.
Отчаяна, тя забеляза в далечината светлина.
„Село!“ — зарадва се Рита и събра последните си сили.
Стигна до малка къщичка в края на селото.
Стоеше самостоятелно, прозорците бяха затворени с капаци.
С мъка стигна до верандата и почука на вратата:
— Моля ви, пуснете ме… — прошепна със замръзнали устни.
Отговор нямаше. Тя натисна дръжката — вратата поддаде. Вътре миришеше на студ и влага.
„Само да няма течение“, — помисли си тя и влезе.
Запали намерената газена лампа и се огледа. В стаята имаше печка, до нея — кофа с подпалки и дърва.
Рита запали огъня и започна да си топли ръцете.
„Слава Богу, няма да измръзна“, — въздъхна с облекчение.
Рита беше сираче, израснало в дом за деца. После стана мазач-шпакловчик, омъжи се за момче от село.
Живееха добре, работеха, отглеждаха сина си.
Когато синът им отиде в армията, Рита се премести в града — искаше да изкара пари за сватбата му, тъй като си беше намерил годеница.
Но щастието не се сбъдна.
Един ден се обадиха от селския съвет — къщата изгоряла, съпругът ѝ и синът ѝ се задушили от дима.
Рита пристигна — бяха останали само обгорели въглища.
Извика така, че помни този вик цял живот.
Съседите ѝ предложиха подслон, председателят — временно жилище.
Но жената сякаш полудя: всеки ден ходеше на гробовете, бродеше из пепелището.
Накрая замина за града.
Не можа да си намери работа — бяха дошли работници от други места, а и здравето ѝ се влоши — сърцето я тормозеше, измъчваше я задух.
Така започна да скита — просеше, нощуваше където свари. Годините минаха неусетно.
И ето — реши да се върне в родното село на съпруга си — може би някой ще ѝ помогне.
Така попадна в счупения автобус.
Когато в къщата стана топло, Рита се настани на нарaта до печката и веднага заспа.
Сутринта я събуди слънчев лъч между капаците.
Огънят отдавна беше угаснал, в стаята беше станало студено.
Рита извади хляб и сок от раницата си и закуси.
Излезе от къщата и забеляза следи на верандата — детски, явно от валенки.
На стъпалото лежеше яркочервена ръкавичка с шарка на снежинка.
„Странно, някой е бил тук преди мен“, — помисли си Рита.
Следите водеха зад къщата, но прекъсваха.
Тогава тя тръгна по прясната следа от автомобил.
След няколко минути се озова пред църковната порта.
В двора стоеше стар автобус, вратата на храма беше леко открехната.
Рита влезе вътре. Вътре имаше скелета, двама мъже шпакловаха стената.
От пода се излъчваше приятна топлина.
— Не така, отче, ето така трябва! — казваше единият.
Свещеникът се опита да повтори, но мазилката с трясък падна на пода.
— Ех, не е за мен това — въздъхна той.
— Недейте да се отказвате, отче! — успокои го помощникът му.
Свещеникът забеляза Рита:
— Здравейте. Какво ви води насам?
— Добър ден. Може ли да ми кажете чия е тази ръкавичка? Намерих я пред къща, където пренощувах.
Свещеникът сви рамене и извика:
— Лиза!
По стълбата слезе млада жена с кърпа на главата.
— Не е ваша? — попита свещеникът, показвайки ръкавичката.
— Може би — отговори Лиза.
— Мисля, че е на Кати. Днес тичаше до онази къща, казваше, че видяла дим.
— Наистина ли? — учуди се свещеникът.
— И кого намери?
— Никого.
Капаците били затворени, и следи нямало — макар че виелицата можеше да ги е затрупала.
Лиза погледна към Рита:
— Къде я намерихте?
— На стълбите.
Отидох там, след като автобусът се счупи.
Мислех, че ще измръзна, но там имаше дърва — успях да се постопля малко.
— А накъде се бяхте запътили?
— Към Сувий Яр.
— О, съвсем не сте на прав път! — възкликнаха и тримата.
— Това е село Ленск. До Сувий Яр има още десет километра.
Рита разтвори ръце в безсилие.
– Значи съдбата ме доведе при вас.
Тя погледна към свещеника:
– Аз съм бояджия, мазач и майстор на плочки. Мога да помогна с ремонта.
– Наистина? – зарадва се отецът.
– Това е направо подарък! Аз съм като ученик – съвсем безнадежден съм, нищо не ми се получава.
Отец Андрей се приближи до Рита с усмивка:
– Хайде да се запознаем. Аз съм настоятелят на храма, отец Андрей. А това е жена ми Лиза, попадията.
В момента точно търсим майстори – никой не иска да идва в нашата пустош.
– Маргарита – представи се жената.
– Може ли да започна веднага?
Тя вече нетърпеливо стискаше шпаклата в ръце.
– Не, не – спря я свещеникът.
– Сигурно идвате от път, вероятно дори не сте закусвали. Първо ще хапнете, после ще работим.
Той кимна на жена си, а тя отиде до малката сграда до църквата.
Там се намираше трапезарията, където няколко жени вече подреждаха масата.
На Рита ѝ донесоха топла рибена супа, салата, чай и пирожка.
Тя отдавна не беше яла домашна храна и се стараеше да яде бавно, за да не издаде колко е гладна.
Изведнъж една от жените попита:
– Рит, да не си от Сови Яр?
– Точно така – отговори тя и позна бившата си съседка Валентина.
– О, Вале, ти ли си! Аз мислех, че вече нямаме църква там.
– Сега идвам тук. А ти как си? Нали председателят ти беше дал къщичка?
– Продадох я – каза Рита тихо.
– После я дадоха на семейство преселници.
– А сега къде живееш?
Рита само вдигна рамене. Забеляза как Валентина се наведе към Лиза и ѝ прошепна нещо на ухото.
Лиза изненадано повдигна вежди.
– Любопитно! – каза попадията.
– Батюшката тъкмо питаше къде можем да намерим жилище за майстора.
А защо да не се настаните в същата къща, в която пренощувахте? Ще я поправим, ще донесем дърва – и ще си живеете спокойно!
Рита се усмихна. Такова просто решение ѝ се струваше почти невъзможно.
Тя поиска инструментите и огледа стените. Работата започна.
Отец Андрей и помощникът му се чуваха от другата страна на стената – пееха тропари, подготвяйки се за службата.
На Рита ѝ беше леко и радостно – вършеше любимата си работа.
Не ѝ беше важно колко ще ѝ платят или къде ще живее.
За нея наградата беше просто това, че можеше да подрежда такива красиви стени.
Привечер батюшката внимателно ѝ взе шпаклата:
– Е, Маргарита, достатъчно за днес! Юрий Николаевич е доволен от работата ви. Сега – време за почивка.
Той ѝ предложи да вечеря у тях. Рита първоначално се възпротиви:
– Моля ви се, как ще дойда у вас? Вижте ме как съм облечена.
– Няма страшно – отвърна Лиза.
– Горе-долу сме еднаква фигура. Ще намерим халат, кърпа, всичко необходимо. Ще се изкъпете, ще си починете на топло.
Тогава в стаята влетя къдрава момиченце, около четиригодишно, с очи пълни със смях.
Рита неочаквано се съгласи – как можеш да откажеш на такъв поглед?
– Вие ли намерихте ръкавичката ми? – попита малката.
– Много ви благодаря! Толкова плаках, мислех, че съм я загубила.
В къщата на свещеника имаше три родни деца и три осиновени – такива, които бяха останали без родители.
– Сашко сам дойде при нас – разказваше Лиза.
– Видяхме го преди пет години, точно преди Рождество – стоеше в ъгъла и се молеше. Нашите енориашки започнаха да го разпитват: оказа се, че е сирак.
Погребал майка си, вторият му баща бил вкаран в затвора, и него го чакаше дом за сираци. Той избягал и някак си стигнал до нас. Осиновихме го.
Лиза погледна с топлота дванадесетгодишното момче, което си играеше в ъгъла.
– Вика я видяхме в сиропиталището, когато носехме подаръци. Всички деца се смееха, а тя седеше замислена.
– Мамо, мога ли да взема мечето в училище утре? – попита момичето.
– Вземи го, само го пази.
– Ще го закача с карабинерче – обеща Вика и изтича.
– А Катюша е специална – продължи Лиза.
– Дойде при нас една млада жена, търсеше младоженик на един адрес. Намери само пепелище. Така закрещя, че започнаха контракциите.
Откараха я в болница, но след раждането изчезна. Само успя да каже, че детето е от Володя Шмельов.
Взехме момиченцето и го отглеждаме като свое. Кърмеше и моя новороден Славик.
Рита се разтрепери, хвана се за сърцето:
– Господи… това е внучката на моя син!
– Маргарита Ефимовна! – извика Валя.
– Значи вие сте ѝ баба! Ние я записахме като Екатерина Владимировна Шмельова, надявахме се, че ще се намерят роднини.
– Нима това е възможно? – разплака се Рита.
– Вече не вярвах, че в живота може да ми се случи нещо добро.
Лиза я прегърна, а приближил се свещеник каза:
– Значи, Маргарита Ефимовна, от днес вие ще живеете с нас – като бабата на Катя.
Тя ни е като родна, но вие сте ѝ по кръв – така че няма да ви пуснем! – пошегува се той.
– А място има – енориашите помагат.
– Деца! – повика той.
– Днес на гости ни е новата ви баба Рита. Отсега нататък ще живее с нас.
Децата я обградиха.
– Можете ли да разказвате приказки? – попита Катя.
– Разбира се, внучке. В дома за сираци четяхме много приказки.
– Значи и вие сте била в дом! – зарадваха се Вика и Саша.
– Ние мислехме, че в домовете живеят само малки деца.
– Аз също бях малка, когато живеех там. После пораснах и започнах да работя.
– Какво работите? – попитаха в хор.
– Ваксаджийка съм – отвърна Рита и видя как децата се разсмяха:
– А тате не може! Всяка вечер казва на мама, че нищо не му се получава!
От неочакваното щастие краката на Рита се подгънаха.
Тя не знаеше на кого да благодари – на Бога, на съдбата или на тези добри хора.
На следващия ден децата, които още не ходеха на училище, дойдоха с отеца в храма, за да видят как работи „тяхната“ баба.
Гледаха с интерес как шпакловката се нанася равномерно, без мехурчета и неравности.
И казваха на всеки срещнат:
– Това е нашата баба! Тя може да боядисва, да лепи плочки и скоро всичко тук ще бъде преобразено!
До пролетта всички вътрешни ремонти бяха завършени. Енориашите се подготвяха за Великден.
Няколко дни преди празника Лиза получи писмо от Острогожск.
В него се съобщаваше, че дядото на Катя по майчина линия ѝ е завещал къща в старинното градче.
Пишеше, че не могъл да прости на дъщеря си, че е родила дете извън брак, и се скарали.
Когато разбрал, че има внучка, много страдал.
Искал да ѝ остави завещание, но дълго не се осмелявал да повери това на никого.
Едва преди смъртта си помолил съседката да намери момичето.
– Ето така – каза Лиза.
– Нашата Катюша вече си има дом. След Великден ще отидем да го видим.
Семейството наистина замина за Острогожск с автобуса на отец Андрей – за да уредят наследството и да отдадат къщата под наем на добри хора.
Това пътуване стана едно от най-светлите събития в техния необикновен и изпълнен с изпитания живот.
