Тази нощ Петър Андреевич не можа да заспи – радикулитът отново му напомни за себе си, а пронизващата болка стегна тялото му.
Изпробва всички възможни средства, но нищо не му носеше облекчение, освен едно – чудодейна маз от съседката Агафия Васильевна.
Само благодарение на нея можеше поне малко да се движи.
До сутринта болката леко утихна, позволявайки му да стане от леглото.
Като се приближи до прозореца, не се изненада от гледката зад стъклото: радикулитът винаги го предупреждаваше за лошо време.
Навън валеше дъжд, който все по-усилено размиваше горските пътеки.
Ловецът се отдръпна от прозореца и напълни купа с вода за Камал – своя верен спътник.
Преди година той намери това куче в гората, на границата между живота и смъртта.
В жестока схватка с хищник кучето получи сериозна травма на лапата, поради която почти не можеше да се движи.
Петър Андреевич го взе, полагаше грижи и сега Камал беше не просто домашен любимец, а истински приятел.
Кучето се оказа невероятно умно: умееше да намира всяко животно, изпълняваше безупречно командите на стопанина си и беше единственото живо същество, с което ловецът споделяше самотата си сред безкрайните гори.
Мъжът живееше сам вече много години.
Съпругата му Мария Леонидовна почина преди десет години от инфаркт, а дъщеря му Надя отдавна загуби връзка с родния дом.
Тя винаги мечтаеше да напусне селото и да намери богат живот в града.
Щом навърши осемнадесет, замина, оставяйки родителите си, и повече не се върна.
Мечтата ѝ се сбъдна – омъжи се за заможен човек, но този брак много бързо се разпадна.
След това започна поредица от събития: нови бракове, разводи, бременност, аборт…
Надя не можеше да намери своята съдба и грабваше всяка възможност.
През цялото това време Петър Андреевич и съпругата му се стараеха да ѝ помагат финансово, макар и сами да не бяха богати.
Мария Леонидовна често плачеше, преживявайки за дъщеря си, и сърцето ѝ не издържа.
Когато почина, дъщеря ѝ дори не дойде на погребението, въпреки спешната телеграма.
Не се обади, не изпрати и дума. Това силно нарани Петър Андреевич и той прекрати опитите да възстанови контакта.
Така остана съвсем сам в малката си къщичка, но работата като ловец му носеше радост и смисъл.
Един вечер внезапно почукаха на вратата. Гости много рядко идваха при него, затова мъжът беше учуден.
Отваряйки вратата, видя трима мъже.
Един от тях беше местният участъков полицай Кирил Максимович, до него стоеше представителен мъж на средна възраст – явно градски началник.
Зад гърбовете им се криеше слаб млад мъж с угаснал поглед.
Петър Андреевич веднага разбра, че той е бил наскоро освободен от затвора, но въпросът оставаше: защо са дошли при него?
Ловецът покани гостите на масата и им предложи чай с брусничено сладко.
Участъкът с апетит започна да яде, градският началник любезно отказа, макар че беше ясно, че отказът му е продиктуван само от високомерие.
А младият мъж, смутен от вниманието, така и не се реши да вземе чаша чай.
Първи проговори участъкът:
– Петър Андреевич, имаме специално дело за вас. Решихме да ви изпратим за преобучение Тимур Александрович Колесников – бивш затворник.
Неговото наказание беше свързано с младежка необмисленост по сравнително безобидна статия. Освободен е преди година, но до сега не показва желание да се поправи.
Важният началник добави, че представлява фонд за социална помощ и е назначен за наставник на хора, изгубили житейските си ориентири.
Фондът помагаше на сираци, бездомни и тези, които наскоро излязоха от местата за лишаване от свобода, като им предоставяше възможност да започнат нов живот.
За това ги поставяха под опеката на добросъвестни граждани, извършващи полезна дейност.
Сега дойде ред и на Петър Андреевич. За участието си ловецът ще получи допълнително възнаграждение към пенсията.
Петър Андреевич прие предложението с ентусиазъм: най-накрая самотата му щеше да бъде прекъсната, а Тимур му се стори душевен и искрен човек.
Началото на съвместния им живот обаче не беше гладко.
Тимур беше затворен и малко общителен, а Петър Андреевич не бързаше да задава досадни въпроси.
Времето минаваше и ловецът постепенно въвличаше момчето в работата.
С течение на времето Тимур придоби увереност и намери своето място.
Камал също прие новия обитател – кучето инстинктивно усещаше добрите хора.
Той радостно играеше с Тимур, спеше до краката му и винаги го съпровождаше по време на разходки.
Един студен зимен ден отидоха на обичайния обход на територията. Изведнъж се чу тревожен лай на Камал.
Мъжете се втурнаха към звука и застанаха като вкопчени от видяното: млада вълчица беше хваната в капан.
Състоянието ѝ говореше, че отдавна се е борила за живота си.
– Проклетият Макаров! – изсъска през зъби Петър Андреевич.
– Този бракониер е поставил смъртоносните си капани из цялата гора и колко невинни животни са загинали заради него!
Макаров Дмитрий беше местен бракониер, чието безчинство нямаше граници.
Неговите капани се превърнаха в истинско бедствие за горските обитатели.
– Тимур, стой на разстояние. Тя, макар и слаба, може да нападне. Камал, тихо! – предупреди ловецът.
С внимание Петър Андреевич се приближи до вълчицата, говори ѝ успокояващо и ловко ѝ освободи лапата от капана.
Звярът едва извика от болка, но вече нямаше сили за съпротива.
Ловецът намери две здрави борови клони, сложи върху тях вълчицата и я понесе у дома – беше нужна помощ.
С помощта на Агафия Васильевна, която донесе прочутата си маз, започнаха лечението.
Кръстиха вълчицата Рама и се захванаха с възстановяването ѝ.
Звярът удивително бързо се адаптира към новата среда: държеше се спокойно, не проявяваше агресия и след известно време Петър Андреевич можеше да я храни направо от ръката си.
Рама живя при егеря до края на зимата.
Когато вълчицата започна да проявява признаци на безпокойство – скимтене и вият – Петър Андреевич реши, че е време да я пусне.
– Мисля, че е още рано да я пускаме на свобода, нека кракът ѝ укрепне, – изрази опасения Тимур.
– Не, време ѝ е.
Това е периодът на размножаване и нейното безпокойство е свързано именно с това, – обясни лесникът.
Две седмици по-късно в селото се случи трагедия.
При Макаров, онзи бракониер, изчезна дъщеря му Вероника.
Преди три години тя напусна селото, взе работа в града и срещна заможен мъж.
В редките телефонни разговори тя уверяваше майка си, че скоро ще стане съпруга на богат човек.
Но наскоро Вероника се върна у дома бременна.
Когато бъдещият ѝ мъж разбра за детето, веднага я изгони.
Богатите родители на жениха дори не подозираха за тази връзка – техните планове за сина им бяха съвсем различни.
Когато видя бременната си дъщеря на прага, Макаров се разгневи.
Взе лопата и тръгна след нея.
Изплашеното момиче избяга, и сега изчезването ѝ стана причина за мащабно търсене.
Температурата навън бързо падаше и всички сили бяха хвърлени за спасяването на нещастната.
Сред тези, които участваха в търсенето, бяха и Петър Андреевич с Тимур, както и верният Камал.
Мъжете навлязоха в гората, но търсенето не даваше резултати.
Сумракът вече започваше да пада, когато внезапно пред тях се появи позната фигура – това беше Рама, тяхната бивша опекаема вълчица.
Тя внимателно погледна към Петър Андреевич, после рязко тръгна напред, спирайки и оглеждайки се през няколко метра, сякаш ги зове след себе си.
Егерят мигновено разбра всичко.
– След нея! – извика той на Тимур и те подгониха вълчицата.
Приближавайки се до реката, те чуха пронизителен вик.
Вероника се мъчеше в проруб, опитвайки се да излезе, но безуспешно.
Тимур действаше бързо: хвана голяма пръчка, слезе на тънкия лед и започна внимателно да се приближава към момичето, протягайки ѝ импровизираното спасително средство.
Вероника се хвана за пръчката с всички сили и скоро Тимур успя да я извади на относително безопасно място.
Той бързо събу якето си, зави треперещото от студ момиче в него и, поддържайки я в ръце, се насочи към линейката, която чакаше наблизо.
Момичето беше откарано в болница, а Макаров бе отведен в полицията за разпит.
Тимур беше сериозно загрижен за състоянието на Вероника и постоянно разпитваше майка ѝ за нейното здраве.
Тя го успокои, съобщавайки, че с дъщеря ѝ е всичко наред и скоро ще се върне у дома.
След два дни Тимур вече не можеше да търпи раздялата и отиде в болницата.
Върна се не сам – заедно с Вероника.
– Петър Андреевич, може ли Вероника да живее при нас известно време?
Няма къде да отиде, – помоли той.
Оказа се, че Макаров е освободен – майката убедила Вероника да не подава жалба срещу собствения си баща, обяснявайки това с временна умопомрачение.
Момичето се съгласи, за да не усложнява ситуацията, но сега Макаров продължаваше да живее така, сякаш нищо не се е случило.
Петър Андреевич радостно прие Вероника в дома си.
Вечерта същия ден той реши да посети Макаров.
Срещайки бракониера, егерьо му каза открито, че знае цялата истина: за капаните, за незаконния лов и продажбата на месо от диви животни на ресторанти.
Той предупреди Макаров да остави Вероника на мира и да спре да я заплашва, иначе цялата информация ще попадне в полицията.
Бракониерът само презрително се усмихна в отговор.
Междувременно между Тимур и Вероника се зародиха топли чувства.
Те прекарваха цялото си свободно време заедно и Петър Андреевич веднага разбра, че тяхната романтика скоро ще доведе до сватба.
Така и стана: напролет Вероника роди очарователно момиченце, а скоро след това Тимур ѝ направи предложение.
За Петър Андреевич това беше истински подарък на съдбата – неговият самотен дом се напълни с нов живот: детски смях, разговори и радост.
А на Макаров съдбата поднесе друг урок.
Един ден по време на поредната „лов“ той толкова се увлече в гонене на вълк, че сам попадна в един от собствените си капани, поставени преди месец.
Пронизваща болка прониза крака му и той разбра, че е заседнал.
Няколко часа се опитваше да се освободи, но всички опити бяха напразни.
Вече се подготвяше за най-лошото, когато чу познати стъпки.
Това беше Петър Андреевич, който правеше вечерна обиколка на територията.
Виждайки страдащия мъж, егерьо без колебание му помогна: ловко го освободи от капана и го занесе на ръце до дома, където извика линейка.
Този инцидент коренно промени Макаров.
Той лично обходи цялата гора, демонтира всички свои капани и никога повече не ги поставяше.
След известно време дойде в дома на Петър Андреевич, искрено поиска прошка за своите дела.
Приемаха го с разбиране и дори го запознаха с малката внучка, давайки му шанс да поправи миналото.
Сега Макаров стана друг човек, а животът в горското стопанство продължи хармонично.
