– Е, време е да тръгваме за майка ти – с тъга в гласа каза Виктор – може ли някак без мен?
– Добре, не се напрягай, аз ще я взема – отвърна Ирина, а наум си помисли: „Колко бързо отлетя лятото…“
На следващия ден сутринта тя приготви на мъжа си и сина си храна за два дни и тръгна към селото.
Там всяка пролет Ирина караше майка си за целия летен сезон на вилата.
Олга Петровна прекарваше цялото лято в градината, правеше зимнина, посрещаше семейството на дъщеря си всяка събота и неделя и според възможностите си им осигуряваше почивка.
– Вилата функционира нормално и под непрекъсната денонощна охрана – шегуваше се зетят.
Цяло лято той се наслаждаваше на отсъствието на тъщата в четиристайната им квартира.
Винаги го дразнеха нейните забележки, съвети и дори обикновените ѝ изказвания.
В идеалния случай – тъщата трябваше да мълчи и да бъде благодарна, че живее на готово.
Но Олга Петровна мислеше по друг начин, затова от време на време се случваха конфликти в семейството.
До големи скандали не се стигаше, но напрежението постоянно витаеше във въздуха.
Затова всички с нетърпение чакаха началото на пролетта, за да откарат „нарушителката на спокойствието“ на вилата.
Когато Олга Петровна напускаше семейното гнездо, веднага се дишаше по-леко и домочадието се чувстваше по-свободно.
Поне така им се струваше.
И ето отново…
Есента дойде незабелязано и дойде време да върнат майката в стаята ѝ, в тяхната квартира, в живота им.
Настроението беше съответно.
Ирина караше колата спокойно, без да ускорява.
Тя, както и Виктор, не се радваше особено, че майка ѝ пак ще се появи в квартирата им.
Защо така?
Никога не е била особено вредна, зла или досадна.
Не се налага още да се грижат за нея.
Напротив – приготвя обяд, посреща сина от училище, нахранва го, следи да си прави уроците.
И не се намесва в семейния живот.
А пак пречи.
Със своята неуморимост, гледна точка за живота, реакция на всякакви събития.
И все се учудва:
– Как можете така?
А това доста дразни.
Ех, ако мълчеше…
Ако си спестяваше наставленията…
Ако задържаше мнението си…
Но не!
Не може да търпи нашия начин на живот, критикува навиците ни…
И кога ще свърши това?
Ще трябва да се търпи до април.
Няма как.
Не можеш да изхвърлиш майка си на улицата!
Олга Петровна забеляза колата на дъщеря си отдалеч.
Излезе да я посрещне:
– Здравей, дъще! А аз като че ли усещах, че днес ще дойдеш, та изпекох питки.
– Привет, мамо.
Какви питки? Нямам никакво време.
Събра ли всичко?
– Нищо не съм събирала…
– Е, мамо… Мислех, че ще натоварим и ще тръгнем, а ти…
– Няма да тръгна никъде, Ира.
Реших да остана тук през зимата.
Не искам повече да ви преча.
– Първо – ти на никого не пречиш, и второ – как така ще зимуваш тук? А дървата? Печката е лоша.
За водата – ще трябва по студа.
Не, това е невъзможно.
Ще дойдеш у дома.
– Не, няма да дойда.
Стига съм мъчила вас и себе си.
Или мислиш, че не виждам как чакате пролетта, за да се отървете от мен?
Много е трудно да се чувстваш като товар, разбираш ли?
– А как ще живееш тук? До магазина е далеч, наоколо само старци, болницата е на трийсет километра.
Всичко това ли е нарочно срещу нас? Казвам ти – събирай се.
Ще помогна.
– Оставам и точка.
Не ме уговаряй.
А да ме насилваш – е безсмислено, знаеш това…
– Мамо, помисли! Ако искаш да останеш още малко, ще дойда за теб в края на октомври.
– Не трябва.
Не идвай.
И не се тревожи за мен.
Тук всички заедно решихме да зимуваме.
Няма да пропадна.
– Какво значи „всички“?
– Осем старци сме.
Трима местни, а останалите, като мен, ги карат само за лятото.
После, със свито сърце, ги връщат обратно.
И така.
Решихме от ноември да живеем заедно.
Ще изберем най-топлата къща.
Дърва от осем двора ще стигнат.
Жените ще се грижат за дома, а мъжете – четирима сме – ще ходят за вода и до магазина.
Ще оцелеем, не за първи път преодоляваме трудности.
Още и по-весело ще е заедно.
Така че, дъще, остави уговарянето.
Няма да тръгна.
Зимният план аз го предложих.
А сега какво – да се откажа? Не! Ще го направим, както сме замислили.
Надявам се никой да не избяга.
Ще устоим на натиска на любящите деца.
Ирина разбра, че е безсмислено да настоява.
Поседя малко с майка си на чай с питки, натовари колата със зеленчуци и потегли обратно.
– Само старите могат да измислят такова – мислеше си тя – добре, ще видим какво ще излезе от това.
Едва ли ще издържат до Нова година.
Точно като деца…
През целия път Ирина въртеше в главата си подобни мисли, обмисляше различни варианти на развитие на събитията, но дълбоко в себе си почти се радваше, че майка ѝ няма да седи на съседната седалка…
