Баща ѝ я биеше.
Жестоко я биеше.
Майка ѝ пиеше горчиво.
Затова тя растеше на улицата.
И то в буквалния смисъл на тази дума.
Тя ядеше там, понякога и спеше.
Често ѝ се налагаше да чува подигравки по свой адрес.
И тя се научи да се защитава.
С юмруци.
По-точно, с малки юмручета.
И тя порасна счупен човек.
Така поне казваше нейният лекуващ лекар–психолог, а после – психиатър.
Тя вземаше лекарствата си редовно.
Което, впрочем, не оказваше абсолютно никакво въздействие върху нея.
На срещи тя не ходеше.
Не вярваше, че някой може да се заинтересува от такъв счупен човек.
А значи…
Цялото си време посвещаваше на работа и грижа за бездомните хора по улиците на града.
Тя беше доброволка в една от благотворителните организации.
И така разпределяше времето си, че за нищо друго не оставаше.
Само да се върне у дома и да се потопи в съня на уморен човек.
Апартаментът ѝ беше останал от родителите.
И ѝ напомняше за преживените мъчения.
Затова тя искаше да се премести.
Но нямаше пари за това.
Така ѝ се налагаше да ляга да спи на място, където стените напомняха за издевателствата в детството.
И това много я измъчваше.
Не ѝ се искаше да се връща в този апартамент.
И тя се опитваше да отложи този момент, колкото можеше.
Затова обикаляше по двора и пушеше цигара след цигара.
Докато не ѝ станеше лошо и тревожните мисли не изчезнеха.
Съседите, които разхождаха кучета или изнасяха боклука, се стараеха да не се срещат с нея.
Репутацията ѝ беше на човек, да кажем така, не много нормален.
И в този вечер беше точно същото.
Тя обикаляше по двора и се опитваше да убеди себе си да отиде у дома, когато се блъсна в гърба на висок, едър мъж.
Той стоеше, леко приведен напред, и яростно псуваше.
Точно пред него на земята седеше малко сиво котенце.
Мъжът се наведе и, изричайки поредната ругатня, замахна към малкото.
Тя внезапно усети остър прилив на омраза.
Спомените нахлуха върху нея като силна вълна, заляха всичко в главата ѝ и сякаш целият свят изчезна.
Как се озова точно пред лицето на мъжа, тя така и не разбра.
Но забеляза как нейният малък и стегнат юмрук изхвърча напред.
И уцели точно челото на здравия мъж, който искаше да удари котенцето.
Той охна, извика и се опита да вдигне дясната си ръка, но…
Не успя.
Точен ляв удар в челюстта го свали на земята.
Мъжът рухна като подкосен, издавайки такъв стон, че се събраха всички, които бяха в двора.
Тя се наведе и вдигна малкото сиво котенце.
Събралите се гледаха с нямо удивление огромния мъж и малката девойка с котенцето в ръце.
– Той искаше да го удари – обясни тя на събралите се.
След което се обърна и тръгна към дома си.
Останалите не се опитаха да свестят лежащия на земята.
Напротив.
Те много се радваха на случилото се.
Мъжът беше известен в двора със своята омраза и агресивност.
И скоро върху него бяха изсипани десет кофи боклук, които иначе щяха да бъдат изхвърлени другаде.
– Почакайте.
Почакайте! – извика след девойката младеж с малко смешно кученце на повод.
Той грабна своята космата любимка и хукна след нея.
– Възхитен съм! Много! От вашата… благородна постъпка – каза той.
– Но как не се уплашихте?
И изведнъж, за пръв път в живота си, на момичето ѝ се прииска да разкаже на този мъж защо е постъпила така.
И те седнаха на пейка до самия вход на блока.
– Моят лекар ме нарича „Счупен човек“ – каза тя на мъжа.
След час и половина се оказа, че той пише дисертация за насилието в семейството.
Те седяха и разговаряха дълго.
И накрая той ѝ каза:
– Знаете ли, счупените хора, странно или не, са най-приспособените към живота.
Ако имат смелост да отвърнат.
Да преодолеят себе си.
И тогава те вече не са счупени.
Защото им е присъщо особено чувство за справедливост.
Те са защитници на всички обидени и угнетени.
Котенцето отдавна беше заспало, удобно сгушено в скута на девойката.
А съседите с кофите и кучетата се бяха разотишли.
А те…
Все седяха, седяха, седяха и… говореха, говореха, говореха…
И момичето вече не се чувстваше счупен човек.
Тя се чувстваше защитница и интересна жена.
Това го прочете в очите на мъжа с малкото смешно кученце.
Тази нощ, за пръв път от много-много години, тя не се чувстваше сама и уплашена в тези стени.
Първо, до нея спеше, сладко похърквайки, малко сиво котенце.
И второ, пред нея стояха очите на мъж, пълни с възхищение, удивление и още нещо такова…
Което ѝ беше непознато.
Повече тя не се страхуваше да спи сама в този апартамент.
Защото младият мъж скоро се премести при нея.
И малкото смешно кученце се сприятели със сивото котенце.
Ето такава е историята за един счупен човек…
