Елена Николаевна спря пред позната врата, извади ключовете и влезе в апартамента на сина си.
В антрето я посрещна женски смях и мирис на парфюм.
Тя влезе в дневната и се спря — на дивана седеше непозната жена в халат, явно току-що станала от леглото.
— Артур! — повика тя сина си, опитвайки се да запази достойнството си.
Той се появи от кухнята с чаша в ръка, видя майка си и се напрегна.
— Мамо, можеше да ме предупредиш… — започна раздразнено той.
— Имаш съпруга Ирина и дъщеря Светлана, — прекъсна го Елена Николаевна, без да обръща внимание на непознатата жена.
— Или паметта ти е толкова избирателна, колкото съвестта?
— Точно за това ще говоря днес със съпругата си, — спокойно отговори Артур, демонстрирайки показна безразличие.
Жената в халата стана и демонстративно го прегърна, сякаш маркираше територия.
— Запознай ни, скъпи, — промърмори тя с отровна усмивка.
— Въпреки че, предполагам, представянето е излишно.
— Аз съм Олга.
— А аз съм разочарованата майка, — студено отговори Елена Николаевна.
— Надявам се да разбирате, че се намесвате в чуждо семейство?
— О, но разве семейството не е за любов? — язвително отбеляза Олга.
— А тук виждам само… навик.
— Нямам работа тук, — каза Елена Николаевна на сина си и се обърна към изхода.
— Но помни, Артур, каквото посееш, това ще пожънеш.
По пътя към дома тя си спомняше как преди двадесет и пет години тя и съпругът ѝ Николай се нанасяха в този апартамент.
Тогава тя продаде бабината вила, той също вложи спестяванията си — купуваха заедно, мечтаеха за щастливо семейство.
Но животът се разви по друг начин.
Постоянни скандали, взаимни упреци, студенина.
Не смееха да се разведат — навикът и страхът да не загубят апартамента ги държаха по-силно от чувствата.
Малкият Артур растеше сред конфликти и го смяташе за нормално.
«Лош знак е да възпитаваш деца върху руините на брак, — мислеше тя горчиво.
— После те строят същите руини, само по-красиви».
Когато синът ѝ стана на седем, Николай с приятели организира малък кооператив.
Делата тръгнаха нагоре и сега, след петнадесет години, тяхната компания се превърна в голям строителен холдинг с Николай начело.
Парите дойдоха, но щастие не донесоха — само нови поводи за раздори.
В просторния четиристенен апартамент я посрещнаха снаха Ирина с внучката Света на ръце.
Момичето се протегна радостно към баба си и сърцето на Елена Николаевна за миг омекна.
— Как е Артур? — попита Ирина, люлеейки детето.
— Изглеждате разстроена.
Елена Николаевна я погледна мрачно.
Ирина беше добра съпруга и майка, но синът явно беше решил да разруши семейството.
Тя прекрасно знаеше коя е жената в халата — Олга от банката, където работеше Артур.
— Ирочка, милата моя, — започна внимателно тя, — животът понякога ни дава болезнени уроци.
Ще видиш сама, когато той дойде.
— Стана ли нещо? — обезпокои се Ирина.
— Стана това, което се случва с мъжете, когато им се струва, че тревата е по-зелена на другата страна на оградата, — язвително отбеляза Елена Николаевна.
— Въпреки че често е просто изкуствена морава.
Междувременно Артур прегръщаше Олга на същия диван, наслаждавайки се на илюзията за свобода.
— Всичко върви както трябва, — каза той самодоволно.
— Скоро ще бъда свободен и ще живеем истински.
— Най-сетне, — Олга заигра с пръст по гърдите му.
— Вече започвах да мисля, че си от онези мъже, които цял живот планират да напуснат съпругата си, но умират женени.
— Не е смешно, — намръщи се Артур.
— Просто трябва да се направи правилно.
— Имам репутация.
— Каква репутация? — засмя се Олга.
— Тайният любовник на банков служител? Много солидно.
Артур мислеше за това как баща му някога е искал да стане юрист — «за компанията е изгодно».
Но той избра програмирането и не съжаляваше.
Конфликтът с баща му достигна връхната точка, когато Артур обяви желанието си да се ожени за Ирина.
— Нямам време, имам събрание, — каза тогава Николай, дори не вдигайки очи от документите.
Майката застана на страната на съпруга си, както винаги.
Артур се ожени за Ирина тайно, без да уведоми родителите.
«Нека да разберат от свършен факт», — реши той тогава.
След раждането на Светлана Елена Николаевна реши да подобри отношенията и покани снаха с внучката да живеят при нея.
Оттогава Ирина живееше при свекървата, а Артур все по-често нощуваше в своя ергенски апартамент, оправдавайки се с работа.
Именно затова майката реши да го посети.
Към вечерта Артур дойде в къщата на майка си, все още летейки в облаците от срещата с Олга.
Елена Николаевна не беше вкъщи.
Ирина го посрещна с мрачно лице и червени от сълзи очи.
— Твоят баща почина днес, — каза тя без предисловие, гласът ѝ трепереше.
— Обаждала съм ти се няколко пъти, но не отговаряше.
— Какво?.
Артур седна на стол и цялата самодоволна увереност мигновено изчезна от лицето му.
— Сърдечен удар.
— В офиса, — Ирина го гледаше с болка.
— А най-лошото? Не намери смелост да се сдобрите.
— А сега никога няма да намериш.
— Аз… не знаех… — промърмори Артур, но в сърцето си вече изчисляваше какво ще стане с бащината компания.
Наследството можеше да промени всичко.
— Разбира се, това е страшно, — каза той, изобразявайки скръб.
— Татко беше… сложен човек, но постигна много.
Ирина го погледна с пренебрежение — фалшът беше очевиден дори за дете, да не говорим за жена, живяла с него години.
— Мислиш за пари, нали? — тихо попита тя.
— В такъв момент мислиш за наследство?
— Не говори глупости, — отвърна Артур.
— Просто трябва да бъдем практични.
— Животът продължава.
— Да, животът продължава, — съгласи се Ирина с горчива усмивка.
— Особено твоят.
С тази… Олга.
След като се обади на майка си, Артур разбра, че тя е получила новината за смъртта на съпруга си едва по обяд и сега е в моргата, занимавайки се с документи.
Следващо обаждане — на юриста на компанията.
— Артур, съболезнования, — каза юристът.
— Съветът на директорите вече се е събрал и е избрал временен управител.
— Относно наследството — всичко зависи от завещанието.
— Трябва да бъде обявено.
— Кога може да стане това? — побърза Артур.
— След погребението.
— Но разбираш, че основният наследник най-вероятно ще бъдеш ти?
— Разбира се, — самодоволно се усмихна Артур.
— А кой друг?
Когато се върна в стаята, Ирина седеше в креслото, люлеейки заспалата дъщеря си.
Света спеше спокойно, без да подозира, че дядо ѝ вече го няма.
— Майка ми разказа за твоята любовница, — тихо каза Ирина.
— Какво ще правиш сега?
— Ще подам за развод, — честно отговори той, решавайки, че е безсмислено да крие повече.
— Няма смисъл да продължаваме тази комедия.
— Отлично, — Ирина го погледна, и в погледа ѝ нямаше болка.
— И ще се откажеш от дъщерята?
Артур се учуди на такова предложение — очакваше сълзи, молби, опити да го задържат.
— Ако не си против… — предпазливо продължи тя.
— По-малко проблеми с издръжка и срещи…
— Не съм против, — кимна Артур.
— Освен това настоявам.
— Договорено, — облекчено въздъхна Ирина.
«Колко просто се оказа всичко», — мислеше той, без да подозира, че е попаднал в капан.
Погребението премина скромно — Николай приживе не обичаше помпозността.
Разводът на Артур бе уреден бързо, по взаимно съгласие.
Той се отказа от родителски права, съгласявайки се само на издръжка.
Елена Николаевна беше в ярост от такова решение.
— Изчисти тази… особа! — изискваше тя, когато Олга се премести при сина.
— Тя разруши семейството ти!
— Не се намесвай в живота ми! — отвърна синът.
— Аз съм възрастен и знам какво правя!
— Възрастен? — язвително попита майката.
— Възрастни хора не оставят децата си за първата срещната красавица!
— Олга не е първата срещната! Обичаме се!
— Любов… — горчиво се усмихна Елена Николаевна.
— Ще видим колко ще продължи тази любов.
Разбрала, че Артур е наследил бащината упоритост, Елена Николаевна реши да подкрепи сина си.
«Внуци може да има много, а син е един», — разсъждаваше тя.
— Ирина, трябва да се изнесеш, — обяви тя на бившата снаха седмица след развода.
— Първоначално ще платя наем за теб, за да се стабилизираш.
— Дайте четири месеца, — спокойно помоли Ирина.
— Това ще стигне, за да решим всичко.
— Добре, — снизходително се съгласи Елена Николаевна.
— Но после сама ще събера нещата ти и ще те откарам, където кажеш.
— Не искам да се бавиш.
— Не се притеснявайте, — усмихна се Ирина.
— Не съм от тези, които се дърпат за миналото.
Времето минаваше бавно и неумолимо.
Николай, осъзнавайки, че примирие със сина няма да има, реши да прехвърли всички активи на внучката Светлана — и дял от апартамента, и спестовната сметка, и акции от компанията.
Когато документите бяха уредени, Ирина посети свекървата за учтивост.
— Елена Николаевна, сега трябва да освободите моя апартамент, — каза Ирина с хладна учтивост.
— Как така — твоя? — учудено попита свекървата.
— Беше някога, — спокойно поправи Ирина.
— Сега апартаментът е изцяло собственост на Светлана, а аз съм законният ѝ представител до пълнолетието.
— Впрочем, готова съм да изкупя бившия ви дял на справедлива цена.
Елена Николаевна мигаше объркано — откъде тази сива мишка има толкова наглост и пари? Но наистина нямаше избор.
— Ти… разбираш ли, че постъпваш нечестно? — опита се да натисне съвестта.
— Постъпвам разумно, — спокойно отговори Ирина.
— Впрочем, винаги казвахте, че съм недостатъчно практична.
— Явно ученето не е било напразно.
При нотариуса Елена Николаевна получи истински шок — нито тя, нито Артур получиха нещо по завещанието.
Всичко отиде при малката Светлана.
— Как така?! — крещя тя на сина си.
— Обеща, че ще уредиш всичко! Казваше, че баща ти ще те прости!
— Мислех… — промърмори Артур, прелиствaйки документи.
— Той не можеше да постъпи така с мен!
— Можеше и постъпи, — сухо отбеляза нотариусът.
— Завещанието е изготвено по всички правила.
— Ще опитаме! — ядоса се Елена Николаевна.
— Ще намерим начин!
— С какви средства? — попита юристът.
— Съдебните разноски няма да са евтини.
След като разбра, че Артур остана почти ни с нищо, Олга устрои грандиозен скандал с чупене на съдове и крясъци.
— Обеща ми осигурен живот, красив и безгрижен! — крещеше тя, събирайки нещата си.
— Разказваше за наследство, за апартамента! А се оказа нищожен неудачник и бедняк!
— Олга, чакай, ще оправя всичко! — опитваше се да я задържи Артур.
— Ще измислим нещо!
— Какво ще оправиш, жалък човек? — презрително фърчи тя.
— Дори баща си не успя да убедиш! И колата си взимам — на мен е регистрирана!
— А нашите планове? Сватба?
— Каква сватба с банкрут? — зло се засмя Олга.
— Намери първо работа нормална, тогава ще говорим.
— А засега — сбогом, неудачник!
Елена Николаевна се върна с кашони с нещата си в двустайния апартамент на сина — същия, който те купиха с покойния ѝ съпруг преди двадесет и пет години.
Парите от продадения дял реши да не ги харчи напразно — кой знае, синът ѝ може да я изгони в пристъп на гняв.
— Мамо, това е временно, — опита да я успокои Артур, освобождавайки място в гардероба.
— Ще намеря по-добра работа, ще спестя пари…
— Каква работа? — горчиво се усмихна тя.
— Никакъв управленски опит.
— На кого си нужен?
— Нещо ще измислим, — неуверено мърмори синът.
— Да, умееш да измисляш, — отровно отбеляза майката.
— Вече измисли такъв живот за нас…
А в просторния четиристенен апартамент Ирина подписваше договор като изпълнителен директор на строителния холдинг.
Малката Светлана весело тичаше из стаите с лабрадорско кученце, което силно лаеше от радост.
— Мамо, виж колко е забавен! — радостно крещеше момичето.
— Вече знае името си! Барсик, ела при мен!
Ирина се усмихваше, наблюдавайки дъщеря си.
Колко прекрасно, че всичко се нареди.
Никакви изневери, никакви ежедневни унижения от свекървата, никакви скандали и упреци.
— Мамо, защо татко вече не живее с нас? — попита Светлана, седнала до кученцето.
— Защото възрастните понякога не могат да се разберат, слънчице, — обясни нежно Ирина.
— Но с теб и мен е добре, нали?
— Разбира се! — засмя се момичето.
— Сега имаме Барсик и вече не плачеш вечер!
В съседната стая на бюрото лежаха документи на компанията — сега всичко това принадлежеше на дъщеря ѝ.
А това значи, че изискваше умело управление до пълнолетието на Светлана.
Телефонът звъня мелодично — обаждаше се новата секретарка.
— Ирина Сергевна, утре е важно събрание с инвеститори за новия жилищен комплекс, — докладва тя.
— Документите вече са подготвени.
— Отлично, ще бъда готова, — уверено отговори Ирина.
Тя остави слушалката и погледна през голямото прозорец в дневната.
Някъде там, в тесния двустайния апартамент, Артур и майка му броят издръжка за Светлана.
А тук е нейният нов живот, който изгради със собствени ръце и ум.
— Мамо, дядо беше много умен? — попита Светлана, приближавайки се до майка си.
— Много умен и справедлив човек, скъпа, — топло отговори Ирина, прегръщайки дъщеря си.
— Той разбираше добре хората.
— Значи е знаел, че ще се грижиш добре за неговата работа?
— Точно така, моя малка мъдра.
Междувременно в стария апартамент Артур безуспешно разглеждаше сайтове за работа, а Елена Николаевна коментираше всяко негово действие зло.
— Виждаш ли — изискват опит! — ехидно отбелязваше тя.
— А ти какво умееш? Само да харчиш пари и да сменяш жени!
— Майко, не е нужно, — уморено просеше синът.
— И така е тежко.
— А според теб, забавно ли ми е? — избухна тя.
— Мислех, че в старостта ще живея като човек, а сега отново в тази бърлога! И всичко заради твоята глупост!
— Ще се поправя, ще намеря работа…
— Какво ще оправиш, неудачнико любовник? — презрително фърчи майката.
— По-добре беше да станеш юрист, както баща ти съветваше, а сега ще ремонтираш само компютри, прекрасна перспектива!
А Ирина по това време изучаваше финансовите отчети на компанията, учудвайки се на прозорливостта на тестя.
Старият действително създаде печеливш бизнес, който сега щеше да бъде надеждна основа за бъдещето на Светлана.
— Мамо, ние богати ли сме? — изведнъж попита дъщерята, заглеждайки се през рамото към цифрите в документите.
— Осигурени сме, слънчице, — внимателно отговори Ирина.
— Но главното богатство е умът и трудолюбието.
— Парите са само инструмент.
— Как чук?
— Приблизително така, — засмя се майката.
— С чук може да построиш къща, а може и да разрушиш.
— Всичко зависи в чиито ръце е.
— Ясно! — кимна момичето.
— А татко не умееше ли да ползва този чук?
— За съжаление, не, скъпа.
— Не умееше.
И това беше чистата истина.
Съвсем различна истина от тази, която знаеха преди.
