Самоувереността им приключи бързо.
Наглостта на бившите роднини е постоянна величина.
Тя не подлежи на инфлация и не зависи от фазите на Луната.
Когато в събота сутринта се звънна на вратата, очаквах куриер от химическото чистене.
Но на прага стоеше делегация: бившият ми съпруг Толик, майка му Ирина Генадиевна и зълва ми Света.
Явяването на Христос пред народа, бюджетна версия.
Сюжетът на появата им беше смешно предсказуем.
Преди осем месеца Толик патетично си тръгна при двайсетгодишната Вика за „младост и енергия“.
Остави ми ключовете и се отдалечи към залеза с един куфар, който, между другото, бях купила аз.
А апартаментът първоначално принадлежеше на родителите ми и ми беше прехвърлен с дарение.
И ето че блудният осеменител се върна с щурмова група.
— Ще ни пуснеш ли, или така ще тъпчем изтривалката във входа? — заяви от прага Ирина Генадиевна.
— Хайде, пропускай!
— Влизайте, щом вече сте се домъкнали, — спокойно отговорих аз.
— Само паркирайте метлите в ъгъла и закачете ореолите на закачалката, за да не драскат тавана.
Не започнах да се суетя с чай или да се преструвам на гостоприемна.
Просто се приготвих да слушам.
— Аня, да минем без истерии.
Ние сме възрастни хора, — започна свекървата.
— Ти си самотна жена.
Двустаен апартамент за теб е като седло на крава.
Това е егоизъм.
Седиш тук като куче върху сено!
— А за кого е точно по мярка? — уточних аз.
— За Фонда за защита на изчезващите Толиковци?
Или ще открием тук музей на несъстоялия се личен живот?
— За Толик! — изръмжа Света.
— Вика е бременна.
На тях им трябват квадратни метри, а не наета бърлога.
Имай съвест, госпожо, да се шириш сама в такива палати!
— О, значи вашият генофонд се разширява?
Поздравления.
Тоест Толик ме замени за прясна кръв, а аз сега трябва да спонсорирам неговия инкубатор? — усмихнах се саркастично.
— Гениално.
План надежден като швейцарски часовник от AliExpress.
Жалко, че няма да ви дадат Нобелова награда за икономика.
— Не се подигравай!
Толик преди три години тук с ръцете си реди ламинат!
И первазите заковава! — повиши глас Ирина Генадиевна.
— Ние всичко изчислихме с калкулатор.
Продаваш жилището, половината даваш на Толик за първоначална вноска, а за себе си купуваш гарсониера някъде в края на града.
На теб сама ще ти стигне предостатъчно.
Така или иначе мъж няма да намериш, ще си вземеш четиридесет котки!
— Ирина Генадиевна, Толиковият ламинат, разбира се, е обект на културното наследство на ЮНЕСКО, — кимнах аз.
— Вашата наглост направо изпреварва инфлацията.
В момента ми напомняте на Чуковския Тараканище.
Мърдате с мустачки, искате да ви дам най-скъпото си, а всъщност сте обикновена буболечка с раздуто его.
— Ама ти!..
Затова той избяга от теб!
Седиш тук и умничиш!
На кого си нужна на четиридесет и осем, стара мома с ремарке от книги?!
— Мама говори правилно, — осмели се Толик.
— Аня, бъди човек.
Имам семейство.
Дете.
Аз не съм чужд, дадох ти десетте си най-добри години.
— Ти, Толя, своите „най-добри години“ ги прележа на моя диван толкова плътно, че там остана вдлъбнатина във формата на задника ти.
И тази вдлъбнатина ли ще я отчитаме при делбата на имуществото?
А когато си тръгваше, крещеше, че истинският мъж сам премества планини.
Какво стана, планините се оказаха платени, а ипотеката хапе?
— Къде ще изкара пари при такива цени?!
Жал ти е, нали?! — изпищя Света и плесна на масата разпечатан лист.
— Ще изсъхнеш тук с гордостта си!
Ето, донесохме документ.
Споразумение за компенсация за ремонта!
Подписвай, че ще дадеш на Толик половината стойност на апартамента в пари, иначе ще те влачим по съдилищата за неговите вложения!
Втренчих се в този шедьовър на юридическата мисъл.
„Споразумение“.
Разпечатано, съдейки по бледите ивици, на умиращ принтер в счетоводството на Света.
Започнах да се смея.
Първо тихо, а после на глас, до сълзи, отметнала глава назад.
Смеех се така, че почти не пометох вазата от масата.
— По съдилищата?
За ламината?! — изцедих през смях, бършейки спиралата, която предателски беше потекла от веселие.
— Момичета, поне Гражданския кодекс да бяхте отворили, преди да хабите хартия.
Това е дарение!
— Вие още ми издайте фактура за освежителя за въздух в тоалетната, той нали три години го е дишал!
Толик, пазиш ли касовата бележка за лепилото за тапети, или мама съставяше сметката по памет?
Свекървата почервеня, набирайки въздух в гърдите си за ултразвукова атака, но тогава в антрето звънна звънецът.
Аз, все още подсмихвайки се, отидох да отворя.
На прага не стоеше куриер.
Там се извисяваше Илюха.
Моят приятел, треньор от фитнеса, в който се записах веднага след развода, за да изкарам стреса.
Два метра мускулна маса, юмруци като пудови тежести и добродушна усмивка на човек, който може играейки си да избута от лежанка малолитражка.
— Аня, не си вдигаш телефона, донесох ти протеин, както се бяхме разбрали, — прогърмя с бас Иля и млъкна, гледайки над главата ми към хола.
— А това какво е, събрание на акционерите?
Всички са с такива лица, сякаш са изяли лимон без текила.
— Ами ето, — махнах с ръка аз.
— Благотворителен фонд е дошъл да ме разкулачва.
Искат да ми отнемат апартамента в полза на младото поколение.
Заплашват със съд за три заковани перваза.
Иля прекрачи в апартамента.
Под обувките му номер 46 подът дори не изскърца, затова пък Толик изскърца.
Цялата делегация някак едновременно се спихна и се притисна към дивана.
— Кой е този? — изпищя Света, криейки се зад широкия гръб на майка си.
— Служба за почистване по домовете, — ласкаво се усмихна Иля, изпуквайки кокалчетата на пръстите си.
— Изнасям едрогабаритен боклук.
Безплатно и с вятър в косите.
Той без да бърза се приближи до Толик, който на фона на Иля изведнъж започна да изглежда много малък, крехък и някак прозрачен.
Иля лесно, като непослушно коте за врата, хвана бившия ми съпруг за яката на марковото му яке.
— Ей!
Махни си ръцете!
Сега ще извикам полиция! — изпищя Толик, когато маратонките му се отлепиха от пода на около десет сантиметра.
— Викай, братле.
Заедно с това ще им разкажеш как си изнудвал бившата си жена за квадратни метри.
„Членът за изнудване сега е на мода“, — философски отбеляза Иля и понесе Толик към коридора.
Свекървата и зълвата заситниха след него с охкания и вайкания, напомняйки ято изплашени гъски.
Аз услужливо разтворих входната врата.
Иля внимателно, за да не надраска касите — ремонтът все пак Толик го е правил, трябва да се пази! — изнесе тялото на блудния осеменител на стълбищната площадка.
Приближи се до асансьора и натисна бутона.
Вратите услужливо се разтвориха.
Иля постави Толик в най-далечния ъгъл на кабината, като наказан ученик.
— Дами, багажът ви е натоварен, моля, продължете към качване на борда, — галантно посочих с ръка към асансьора.
Ирина Генадиевна и Света, хвърляйки ми погледи, пълни с проклятия до седмо коляно, се шмугнаха при своя скъпоценен Толик.
— А си вземете и хартийката, — смачках „споразумението за компенсация“ и го метнах право в кабината, като уцелих бившия си мъж точно в гърдите.
— Купете рамка и го закачете над креватчето на наследника.
Като напомняне, че апетитът не е глупав, но трябва да се прибира навреме.
Вратите на асансьора започнаха да се затварят.
— Курва! — успя да изплюе накрая свекървата.
— Но с апартамент! — радостно извиках аз към затварящите се врати.
Глух метален трясък възвести, че циркът е заминал към първия етаж.
Иля отупа ръце и ме погледна с усмивка.
— Е, какво, ще пием протеинов шейк или направо отваряме коняка?
— Илюха, ти си моят личен супергерой, — издишах аз, усещайки как напрежението ме отпуска.
— Давай коняка! — издишах аз.
— За хубавата жилищна площ и личните супергерои!
