— Не, Серьога, ама какво ще направи тя?
Жена ми е дървена, всичко ѝ е все тая.
Не се притеснявай, вече намерих купувач за апартамента ѝ.
Застинах в коридора с торби в двете ръце.
Ключовете още се люлееха в ключалката — дори не бях успяла да затворя вратата след себе си.
В торбите имаше картофи, лук, пилешки бутчета, елда на промоция и три кисели млека за Костик — той яде само бели и без захар.
Вече наум пресмятах дали ще успея да размразя месото, или пак ще трябва да го хвърля в тигана като ледено парче, та вместо пържено да стане задушено.
Вадик стоеше с гръб към входа, притиснал телефона към ухото си с рамо, и разбъркваше нещо в чаша — своето разтворимо кафе с три лъжички захар.
Съдовете след себе си никога не миеше.
— Тя и без това нищо няма да разбере, — продължи той и сръбна от чашата.
— Ще ѝ кажа: документи за прехвърляне са, подписвай.
Тя ми вярва.
Дървена.
Без емоции, без характер.
Безплатна домашна помощница.
Той се засмя.
Познах този смях — така се хилеше с приятелите си в гаража, докато аз миех чиниите след техните събирания.
По същия начин се смееше, когато Костик като малък падаше от колелото, а аз тичах със зеленка, докато Вадик стоеше и казваше: „Какво си се разкудкудякала като квачка?
Нека сам стане.“
В ушите ми зашумя, както преди скок на кръвното.
Пръстите ми се впиха в дръжките на торбите, целофанът се вряза в дланите ми до бели следи.
Бавно оставих покупките на пода.
Извадих телефона.
Включих диктофона.
От кухнята се носеше мърморене — Вадик вече обсъждаше със Серьога рибарски кукички и утрешното ходене до езерото.
Той винаги беше такъв: първо изплюваше отровата, а после минаваше на глупости.
Сякаш нищо не се беше случило.
Сякаш наистина бях дървена.
Доближих телефона до процепа на открехнатата врата и стоях така, докато той не се сбогува със Серьога и не обеща да „полеят сделката другата седмица“.
После Вадик затвори, изръмжа и зашляпа с чехлите към хладилника.
Изключих записа, пъхнах телефона в джоба си, грабнах торбите и безшумно се промъкнах покрай кухнята към стаята.
Затворих вратата.
Облегнах се с гръб на касата.
Под лъжичката ме притискаше студен огън — искаше ми се или да закрещя, или да завия като куче.
Двадесет и четири години брак.
Костик, училище, институтът, неговите кредити, които изплащах от отпускарските си пари.
Майка му, която карах в болница три пъти седмично до самата ѝ смърт.
Неговите чорапи, кюфтетата, вечното: „Люба, къде ми е синята риза?“
И ето сега бях дървена.
А купувачът вече го имаше.
Седнах на леглото и се втренчих в ръцете си.
По тях се беше набила прах от елдата.
Погледнах брачната халка — тънка, изтъркана.
Той ми я подари, когато още живеехме в общежитие и ядяхме макарони с кетчуп.
Прииска ми се да я издърпам и да я хвърля през прозореца.
Но не го направих.
Поех дълбоко въздух, както ме беше учила мама: „Любаша, ако те обидят, първо преброй до десет, а после реши какво да правиш.“
Преброих до двайсет.
После станах, измих лицето си с ледена вода и извадих от чекмеджето стария тефтер с телефони.
Намерих номера на центъра за услуги — бях го записала, когато уреждах инвалидността на мама.
В слушалката дълго свиреше музика.
Женски глас обясни, че забрана за регистрационни действия може да се наложи през портала, но е по-добре да отида лично.
Казах, че ще дойда.
Веднага.
Беше около три.
Вадик дрънчеше в кухнята — сигурно пържеше яйца.
Излязох в коридора и облякох палтото.
— Къде отиваш?
— попита той, без да се обръща.
Тиганът съскаше.
— За хляб.
За вечеря няма и троха.
— А, добре, вземи ми и цигари.
Излязох.
В асансьора ме тресеше.
Не от страх — от осъзнаването какво правя.
Двадесет и четири години не бях правила нищо без неговото одобрение.
Дори цвета на тапетите избирахме заедно, а после той каза: „Бежовото е скука, трябваше зелено.“
А аз замълчах.
В центъра за услуги беше празно.
Момичето на гишето дълго разглежда документите.
— Сигурна ли сте, че искате да наложите забрана?
Без вашето лично присъствие никой, дори с пълномощно, няма да може да продаде, дари или замени апартамента.
— Сигурна съм.
Тя затрака по клавишите.
След петнадесет минути излязох на улицата с едно листче.
Пъхнах го във вътрешния джоб на палтото, там, където беше телефонът със записа.
Върнах се вкъщи с хляб и пакет от любимите му цигари.
Вадик лежеше на дивана и гледаше екшън.
Минах в кухнята и включих чайника.
В тигана — загорели остатъци от яйца.
Измих го.
По навик.
Около седем на вратата се звънна.
Вадик скочи и опъна тениската си.
— А, това е за мен.
Люба, сложи чайника, ще дойде добър човек.
Кимнах.
В коридора влезе мъж на около петдесет, със скъпо палто и куфарче.
Вадик се засуети и се усмихна широко.
— Запознайте се.
Олег Борисович, брокер на недвижими имоти.
Решаваме въпроса с апартамента.
Излязох от кухнята, избърсвайки ръцете си в кърпа.
Погледнах Вадик — самодоволното му лице.
— Вадик, помниш ли, че днес следобед говори със Серьога?
Той застина.
Усмивката бавно се свлече от лицето му като зле залепен тапет.
— Какво?
Ами… говорих, и какво?
— Нарече ме дървена жена.
И каза, че си намерил купувач за моя апартамент.
И че аз нищо няма да разбера.
Настъпи пауза.
Брокерът пристъпи от крак на крак.
Вадик първо пребледня, после бузите му се покриха с неравни петна.
— Какви ги говориш, Люба?
— започна той, но аз вдигнах ръка.
— Няма нужда.
Чух всичко.
Ето.
Извадих телефона и пуснах записа.
Гласът му изпълни стаята: „Жена ми е дървена… вече намерих купувач за апартамента ѝ… тя ми вярва… безплатна домашна помощница…“
Брокерът отстъпи към вратата.
— Вадим, не ми казахте, че има усложнения.
Вадик ме гледаше като непозната.
— Ти си ме записвала?
Следила си ме?
— изсъска той.
— Стоях зад вратата с торби храна, купена с моята заплата, за да вечеряте ти, Костик и приятелката му.
А ти в това време търгуваше с моя дом.
С моя, Вадик.
Не с нашия.
На мама.
Той пристъпи към мен, но аз продължих спокойно:
— И още нещо.
Днес бях в центъра за услуги.
И наложих забрана за всякакви действия с апартамента без моето лично присъствие.
Така че твоят купувач, — кимнах към брокера, — може да отиде да търси друг вариант.
Този вече не се продава.
Брокерът започна да отстъпва.
— Аз май ще тръгвам.
Вадим, ще се чуем.
Извинете.
Той се измъкна през вратата.
Останахме двамата.
Вадик стоеше насред стаята и ловеше въздух с уста като риба на брега.
— Какво направи?
Ти разруши всичко!
Ние имахме планове!
— Ти имаше планове.
А аз имах доверие.
И днес ти го стъпка.
Нарече ме дървена.
Е, Вадик, дървото гори.
А аз изгорях.
Той седна на дивана и обхвана главата си с ръце.
— Люба, прости ми.
Изпуснах се.
Не исках.
Серьога ме подведе…
— Серьога, — усмихнах се криво.
— Разбира се.
Винаги някой друг е виновен.
Не ти, който двадесет и четири години живя на мой гръб, пи моя чай, спа в моите чаршафи и ме смяташе за част от интериора.
Свалих халката.
Положих я на масичката.
— Утре подавам молба за развод.
Апартаментът остава за мен — това е наследството на майка ми, ти нямаш никакви права върху него.
Ще си събереш нещата до седмица.
На Костик ще обясня сама, той е възрастен.
— Люба…
— Недей.
Не можеш да си представиш колко ми е леко сега.
За първи път от много години не мисля какво трябва да сготвя за вечеря.
Мисля, че имам дом.
И че имам себе си.
Отидох в спалнята и затворих вратата.
Телефонът изписка — съобщение от приятелка: „Е, как мина денят?“
Написах отговор: „Отлично.
Спрях да бъда дървена.“
На сутринта се събудих в седем.
Вместо да тичам да слагам чайника за Вадик, се протегнах, наметнах халата и отидох да си сваря кафе.
За себе си.
Мляно, с канела.
Вадик пиеше само разтворимо.
А аз винаги съм обичала кафе на зърна.
Той излезе от стаята с намачкано лице и погледна джезвето в ръката ми.
— А за мен?
— А за теб, Вадик, е време да си търсиш нова домашна помощница.
Дървените понякога оживяват.
Отпих глътка.
Кафето беше парещо горещо.
Ръцете ми още трепереха и чашата чукна в зъбите ми.
Но това беше най-вкусното кафе в живота ми.
Защото го бях сварила само за себе си.
На вратата се звънна.
Оставих чашата и отидох да отворя.
На прага стоеше Олег Борисович, брокерът.
Без куфарче, със същото палто, но с объркан вид.
— Извинете, че идвам толкова рано.
Всъщност, ето защо.
Вашият съпруг вчера спомена, че апартаментът е ваш, но аз не знаех…
Накратко, бих искал да ви предложа услугите си.
Като собственичка.
Ако някога решите да променяте нещо, да продавате или да купувате — ще помогна.
Честно.
Без усложнения.
Онемях.
Стоях и го гледах.
От кухнята надникна Вадик с изкривено лице.
— Какво правиш тук?
— изрева той.
— Работя, — спокойно отговори Олег Борисович.
— Сега имам нов клиент.
Той ми подаде визитка.
Взех я и я завъртях в ръце.
После погледнах Вадик, неговата безсилна ярост, и брокера с професионалната усмивка.
— Знаете ли, Олег Борисович, ще помисля.
Но не днес.
Днес имам планове — купувам си котка.
И може би нов тиган.
Брокерът кимна, сбогува се и си тръгна.
Вадик измърмори нещо и се скри в стаята.
А аз затворих вратата, облегнах се с гръб на нея и се засмях.
Тихо, почти беззвучно.
За първи път от много години се смеех сутрин в собствения си коридор.
Довърших кафето вече с усмивка.
И си мислех, че ще кръстя котката Марта.
В чест на онази, която живееше при нас в детството ми, докато татко не я даде на съседите — „козина из целия апартамент“.
Сега ще имам своя Марта.
И никой няма да каже, че козината е проблем.
