Вера успя да се шмугне зад вратата на килера секунда преди ключът да се завърти в ключалката.
Тя притисна гръб към рафта с бурканите, напипа дръжката на вратата отвътре и я дръпна към себе си така, че да остане цепнатина широка колкото пръст, не повече.
Дишаше учестено, с леко хриптене, и запуши устата си с длан, защото в коридора беше абсолютно тихо и всеки звук щеше да се разнесе из целия апартамент.
Входната врата се отвори широко.
Вадик се покашля и пристъпи в антрето.
През тясната ивица на процепа Вера виждаше ръцете му: две бели торби с продукти, натъпкани догоре, чиито въжени дръжки се бяха врязали в пръстите му.
— Мамо! — извика той.
— Вкъщи ли си?
Вера притисна дланта си още по-силно.
—
Преди цялата тази история Вера вече пета година живееше сама.
Коля си отиде внезапно, както често става с онези, които мълчат за болката си: сърцето не издържа, и това беше всичко.
Първата година без него беше най-тежка: не самата скръб я пречупваше, тя умееше да се държи, а тишината в апартамента я довеждаше до ръба.
Коля се смееше на телевизора толкова силно, че в кухнята се чуваше всяка дума.
В банята пееше ужасно, бъркаше и думите, и мелодията, и изобщо не се срамуваше от това.
Сега иззад затворената врата на банята не се чуваше нищо освен бученето на тръбите, а това бучене се струваше на Вера оглушително.
Дъщеря ѝ Света долетя от Екатеринбург още в първите дни.
Остана две седмици: чистеше, готвеше, нощем сядаше до майка си на леглото и просто беше до нея, без да изисква разговори.
Това беше ценно.
Синът обаче не се появи нито тогава, нито по-късно.
Вадик го нямаше вече единадесета година и Вера отдавна беше престанала да обяснява на глас защо, макар вътре в себе си да превърташе всичко това отново и отново като изтъркана плоча.
Историята с неговото заминаване беше болезнена и объркана, както става, когато истината твърде дълго се крие под изтривалката.
Вадик от дете беше труден: рязък, избухлив, с истерии по всякакъв повод.
В училище едва креташе, в шести клас остана да повтаря и го завърши с тройки, с триста зора.
Сестра му Света беше пълната му противоположност: спокойна, примерна, носеше от училище само шестици.
Вадик се ядосваше на сестра си, отвръщаше грубо на забележките, а Коля понякога излизаше от кожата си, макар да се сдържаше с всички сили.
Когато Вадик навърши деветнадесет, Коля го изпрати за лятото при майка си, старата Клавдия, в село край Рязан.
Мислеше си: нека поработи с ръце, нека помирише земята, нека се проветри от градското безделие.
Клавдия беше човек прям до грубост, не умееше да си държи езика зад зъбите и не смяташе това за нужно.
Когато Вадик обърка нещо в градината, тя му подхвърли ядосано:
— Е, какво друго да се очаква от теб, осиновен.
Вадик се върна в Москва същия ден.
Остави чантата в антрето, отиде в кухнята, седна и попита тихо, почти без интонация:
— Вярно ли е?
Вера погледна Коля.
Коля погледна нея.
Отдавна се канеха сами да му кажат, когато дойде подходящият момент, но все отлагаха, убеждавайки се един друг, че още е рано, че нека порасне още малко.
— Вярно е, — каза Вера.
— Взехме те от дом за бебета, когато беше на осем месеца.
— Пищеше ужасно, беше вдигнал цялото отделение на крак, а щом ни видя, млъкна и се втренчи в мен.
Тогава казах на Коля: наш е, повече от това не може.
Вадик стана и отиде в стаята си.
Тя и Коля седяха в кухнята до полунощ, говореха за какво ли не, само не и за това, защото не умееха да говорят за това.
След няколко дни Вадик изчезна.
Взе със себе си парите, които тя и Коля бяха събирали именно за него, за стая в общежитието; искаха да му направят изненада за есента.
Той направи своята изненада пръв.
Коля почти не говореше за него на глас.
Вечерите седеше дълго до прозореца и гледаше към улицата.
Вера виждаше колко страда, но не смееше да го притиска с въпроси: Коля имаше свой начин да се справя с болката, чрез мълчание, и тя уважаваше това.
След няколко години сърцето му спря.
—
Вадик се появи в самото начало на април.
Почука внимателно, не звънна, а именно почука, сякаш не беше сигурен, че ще му отворят.
Вера отвори вратата и няколко секунди просто стоеше и го гледаше: тридесетгодишен мъж с видима набола брада, леко прегърбен, с торба мандарини в ръка.
— Мамо, — каза той.
— Прости ми.
— Тогава постъпих глупаво.
Съвсем по момчешки.
Тя стоеше и не знаеше какво да прави със себе си.
— Искам да наваксам, — добави той.
— Ако ми дадеш шанс.
Тя го прегърна още на прага.
Той отвърна на прегръдката неловко, с колебание, както прегръщат хора, които дълго са живели без прегръдки и са забравили как се прави.
На вечеря разказваше: работил като готвач из цялата страна, от Краснодар до Новосибирск, започнал в евтини закусвални, после стигнал до ресторанти.
И наистина готвеше добре.
Вера гледаше как ловко разфасова пилето и си мислеше, че животът, значи, е устроен странно: човек изчезва за единадесет години, после се връща и ти пържи кюфтета.
Той остана да живее при нея.
Заета старата си стая, подреди вещите си по рафтовете, сутрин вареше каша или правеше яйца.
Вера звънеше на Света всяка вечер.
— Върнал се е, казваш, — Света замълча от другата страна.
— И как се държи?
— Добре.
— Учтив е.
Готви чудесно.
— Мамо, а сигурна ли си, че всичко е наред?
— Все пак са минали единадесет години.
— Света, той е мой син.
— Защо говориш така, сякаш не е от семейството?
Тя звънеше на роднините из цялата страна и разказваше на всички: Вадик се върна, Вадик е у дома.
Братовчедката от Самара охкаше в слушалката и повтаряше, че няма дим без огън и че хората не се връщат току-така, без причина.
Вера отговаряше, че не трябва да грачи, всичко е наред.
—
Около две седмици по-късно Вера забеляза, че е започнала да се изморява много по-силно от преди.
Към вечерта сякаш ѝ пълнеха главата с памук, а от сутринта ѝ се гадеше.
Реши, че пролетта си казва думата: недостиг на витамини, колебания на кръвното, възраст.
На шейсет години здравето само по себе си е ненадеждно нещо, няма за какво конкретно да се оплакваш.
Главното беше, че синът ѝ е до нея.
Вечер Света питаше как е със здравето.
Вера отговаряше, че е нормално, че малко се уморява, но ще мине.
— Може би да отидеш на лекар?
— О, стига, нима за всяка умора ще тичам по поликлиники?
— Там за час се чака две седмици, ще мине от само себе си.
Не минаваше.
Гаденето се засилваше, а към обяд главата ѝ натежаваше.
Вера пиеше витамини, запарваше шипка и се стараеше да не се вглъбява.
—
Онази нощ тя се събуди съвсем рано, още преди шест.
Зад прозореца се простираше сиво априлско небе, на улицата нямаше никого.
Устата ѝ беше толкова пресъхнала, че преглътна с усилие, стана, обу пантофите и отиде в кухнята за вода.
В коридора не запали лампата: познаваше апартамента наизуст, всеки завой.
Преди да стигне до кухнята, тя спря.
Вадик стоеше до печката.
Гореше един котлон, под малка тенджерка с каша.
В ръката си държеше малко целофаново пликче с някакъв прах и внимателно го изсипваше в тенджерката.
После взе лъжица и разбърка старателно.
Вера започна да отстъпва назад по коридора.
Стигна до спалнята, легна на леглото и придърпа одеялото върху себе си.
Лежеше и гледаше тавана с отворени очи.
След няколко минути вратата на спалнята изскърца.
Тя стисна клепачи и задиша равномерно, преструвайки се, че спи.
Усещаше как Вадик я гледа от прага.
Постоя.
Затвори вратата.
Входната врата хлопна.
Вера отвори очи.
Навън се развиделяваше.
Тя лежеше и прехвърляше наум датите: кога точно започна да се чувства зле, кога се появи гаденето, кога я налегна тази оловна умора.
Броеше назад.
Излизаше точно от онези дни, когато Вадик се беше нанесъл тук и беше поел приготвянето на храната.
Тя стана, облече се и реши да отиде при съседката Тамара на третия етаж: тя беше разумен човек, не дърдореше напразно и умееше да се ориентира в ситуация без излишни сълзи.
Вера вече обличаше палтото си в антрето, когато в ключалката се завъртя ключ.
Дори не успя да осъзнае как се озова в килера.
—
През процепа Вера следеше как Вадик изважда телефона и го доближава до ухото си.
— Ало.
— Да, вече съм вкъщи.
— Пауза.
— Не, дъртата някъде е излязла, няма я.
Той се разходи по коридора.
— Не се шашкай, казвам ти.
Не ѝ остава много.
Сигурно си мисли, че е авитаминоза или кръвно.
Той изсумтя.
— Като всичко приключи, бързо ще продадем апартамента, това не е сложно, и веднага идвам при теб.
— Ще си заживеем!
Вера стоеше неподвижно, държеше дланта си пред устата и гледаше сина си през процепа.
— По дяволите, пак забравих да мина през аптеката, — каза той раздразнено.
— Сега пак ще трябва да се влача дотам.
Изруга.
— Добре, скоро ще дойда, чакай ме.
Вратата хлопна.
Стъпките по стълбището заглъхнаха.
Вера излезе от килера и застана насред антрето.
Дълго стоя така, гледаше якето му на закачалката, ботушите му до прага, ключовете от горната брава на поличката.
Долната брава се отваряше само с нейния ключ, а резервен тя не беше правила на никого.
—
Чантата си събра за двадесет минути.
Документи, пенсионерска карта, малка снимка на Коля в рамка.
Позвъни на Света.
— Мамо, защо звъниш толкова рано? — Света се прозя в слушалката.
— Ето какво си мисля, Света.
— Ще взема да дойда при теб.
Липсваш ми.
— Ела, разбира се.
— Кога?
— Днес.
— Днес?!
Света се събуди напълно.
— А Вадик?
— Нека и той да дойде, искам най-накрая да видя брат си.
— Вадик замина на работа, да изкара някой лев.
— Сега го няма.
Ще дойда сама.
— Добре, напиши ми номера на влака, ще те посрещна.
Вера прибра телефона.
Взе вещите на Вадик, които се бяха натрупали за месец: няколко тениски, самобръсначка, овехтяла книга, внимателно ги подреди в неговата чанта и закопча ципа.
Остави чантата на стълбищната площадка пред входа.
Извади от джоба си лист хартия и химикалка.
Писа бавно, четливо:
„Вадик.
Обичам те, винаги съм те обичала и, явно, винаги ще те обичам, макар че не го заслужаваш.
Именно затова няма да отида в полицията.
Но повече не желая да те виждам.
Никога.
Мама.“
Сгъна листа и го постави върху чантата.
Излезе.
Заключи вратата с долната брава със своя ключ.
Прибра го в джоба на палтото.
—
До метростанция „Вихино“ стигна с автобус.
Слезе в метрото, застана във вагона и гледаше не рекламите над вратите, а отражението си в тъмното стъкло.
Влакът се разтресе и потегли.
До Казанската гара не беше далеч, с прекачване на „Таганская“.
На перона беше празно и ехтящо.
Тя си купи билет до Екатеринбург за дневния влак, намери пейка в чакалнята и седна.
До нея някакъв мъж хранеше гълъби с трохи от кифла.
Гълъбите се блъскаха и пристъпваха с лапи.
Вера седеше и мислеше, че все пак ще трябва да разкаже всичко на Света.
Не днес, не още от прага, но ще разкаже.
Света е умна, ще разбере и няма да се вайка напразно.
За Вадик тя се стараеше изобщо да не мисли.
Не ѝ се получаваше особено.
Света я посрещна на перона в Екатеринбург, дотича почти бегом и веднага я прегърна, силно, още преди всякакви думи.
Вера зарови лице в рамото на дъщеря си и затвори очи.
— Мамо, — каза Света тихо.
— Какво се е случило?
— Ще ти разкажа после, — отговори Вера.
— Нека първо се приберем у дома.
Те вървяха заедно по перона, а Света носеше чантата ѝ.
Грееше тихо утринно слънце.
Вера вървеше и мислеше, че там, в Москва, в килера, на горния рафт, стои буркан с вишнево сладко, затворен още миналия август.
Пазеше го за зимата, но така и не го отвори.
Нека си стои.
Щастието не е в сладкото.
