Стаята готова ли е, както и парите за нашите разходи?“
Отговорът на зетя я накара да грабне куфарите.
Андрей стоеше до прозореца и наблюдаваше как таксито спира пред входа.
От колата слязоха две жени: тъща му Алевтина Павловна и по-малката ѝ сестра Зинаида.
Той знаеше, че този ден ще настъпи.
И се беше подготвял за него три седмици.
Зад гърба му Вика нервно мачкаше края на роклята си.
Тя не знаеше какво точно е намислил мъжът ѝ.
Но му се доверяваше безусловно.
Звънецът на вратата разряза тишината в апартамента.
— Отвори, — меко каза Андрей на жена си.
— Всичко ще бъде наред.
Вика кимна и тръгна към вратата.
Ключалката щракна.
— Викуша! — разнесе се силният глас на Алевтина Павловна.
— Ето ни и нас!
Посрещай гостите!
Алевтина влезе в антрето, сякаш беше кралица на прием.
След нея ситнеше Зинаида с два огромни куфара.
— Здравей, мамо, — тихо каза Вика.
— Здравей, здравей, — махна с ръка Алевтина.
— Къде е Андрей?
И защо не помагаш на леля си с багажа?
Андрей излезе от стаята.
На лицето му имаше приветлива усмивка.
— Добър ден, Алевтина Павловна.
Зинаида Павловна.
Радвам се да ви видя.
— Така, — Алевтина го огледа от глава до пети.
— Стаята подготвихте ли?
Писах на Вика още преди седмица.
— Разбира се, — отговори Андрей.
— Елате, ще ви покажа.
Той ги поведе по коридора към стаята за гости.
Отвори вратата.
И отстъпи встрани.
Тъщата застина на прага.
Устата ѝ се отвори, но не излезе никакъв звук.
Стаята беше натъпкана с кашони.
Картонени кули се издигаха чак до тавана.
На пода, в тесния проход между тях, стояха две сгъваеми легла с тънки матраци.
— Какво е това? — най-накрая изцеди Алевтина.
— Вашата стая, — спокойно отговори Андрей.
— Нали искахте да отседнете?
— Подиграваш ли ми се?
— Не.
Дивана го продадох отдавна.
Засега има сгъваеми легла.
Зинаида зад гърба на сестра си тихичко ахна.
— Виктория! — гласът на Алевтина се изви до писък.
— Виждаш ли какво прави мъжът ти?
Какво неуважение е това към родната майка?
Автор: Вика Трел © 4947з
Вика стоеше бледа, гледайки ту майка си, ту Андрей.
Пръстите ѝ нервно мачкаха подгъва на роклята.
— Мамо, не знаех за кашоните…
— Не знаеше? — Алевтина пристъпи към дъщеря си.
— А трябваше да знаеш!
Ти стопанка ли си в този дом, или какво?
— Алевтина Павловна, — меко се намеси Андрей.
— Нека първо хапнем нещо след пътя.
После ще поговорим спокойно.
— Спокойно?
След това? — Алевтина посочи с пръст към стаята.
— Уморени сте.
Хайде в кухнята.
Андрей се обърна и тръгна към кухнята.
Останалите го последваха.
На масата стоеше тенджера.
До нея — четири чинии.
Андрей махна капака.
В тенджерата лежаха слепени макарони, превърнали се в една сива буца.
— Заповядайте, — каза той и сложи по една порция във всяка чиния.
Отгоре — по един кренвирш.
— Почерпете се.
Зинаида мълчаливо седна на масата.
Очите ѝ бяха ококорени от ужас.
— Това… какво е? — Алевтина се втренчи в чинията.
— Макарони с кренвирш.
Домашна храна.
Моя рецепта.
— Това не става за ядене!
— Защо?
Аз така съм ял през цялото си детство.
И нищо, пораснах здрав.
Вика седна до леля си.
Не вдигаше очи.
— Андрей, — гласът на тъщата стана заплашително нисък.
— Искам обяснение.
Веднага.
— С удоволствие, — Андрей седна срещу тъщата.
— Виждам два варианта.
Първият — спите на сгъваемите легла.
Вторият — хотел.
— Какво?
— Има и трети.
Връщате се обратно.
В кухнята увисна мълчание.
Зинаида се втренчи в чинията си с макарони.
— Осмеляваш се да ме гониш от дома на дъщеря ми?
— Не.
Предлагам ви избор.
— Виктория! — Алевтина се обърна към дъщеря си.
— Чуваш ли какво говори той?
Кажи нещо!
Това е твоят дом!
Родната ти майка!
Вика вдигна очи.
Андрей видя как лицето ѝ се зачервява.
Как сълзите напират.
— Вика, — той извади от джоба си сгънат лист.
— Моля те, иди до магазина.
Ето списъка.
— Сега? — гласът ѝ потрепери.
— Да.
Трябват ни продукти за вечеря.
Ще приготвя нещо по-добро от макарони.
Може би ще сваря картофи, има кисело зеле.
Вика взе списъка.
Ръцете ѝ трепереха.
— Да не си посмяла да излезеш! — заповяда Алевтина.
— Аз говоря с теб!
— Мамо, скоро ще се върна.
Вика се измъкна от кухнята.
Входната врата хлопна.
Андрей погледна тъщата си.
После сестра ѝ.
— А сега ще говорим сериозно.
*
Алевтина Павловна се изправи на стола.
Очите ѝ се присвиха.
— Добре тогава, говори.
Обясни защо ме унижаваш пред сестра ми.
— Давам ви шанс, Алевтина Павловна.
Един.
Последен.
— Шанс? — тя се подсмихна.
— За какво?
— Да признаете грешката си.
Да се извините.
И ще започнем разговора отначало.
— Аз?
Да се извиня?
На кого?
— На Вика.
За това, че години наред я използвате като безплатен хотел.
— Използвам?
Аз съм ѝ майка!
Андрей сложи длани на масата.
Гласът му остана равен.
— Отказахме ви.
Преди три седмици.
Вика ви написа, че заминаваме на почивка.
— И какво?
Почивката може да се отложи.
— Не може.
— Може, — тъщата удари с длан по масата.
— Когато идва майката, почивката се отменя.
— Не.
— Да!
Зинаида тихичко се изкашля.
— Може би не си струва да се караме?
Наистина бихме могли да отидем в хотел…
— Мълчи! — прекъсна я Алевтина.
— Това е семейна работа!
— Именно, — Андрей кимна.
— Семейна.
Вчера се обадих на децата ви Игор и Марина.
При тези имена Алевтина трепна.
— Защо?
— Поговорихме.
Научих нещо интересно.
— Какво можеше да научиш от тях?
— Че Игор е въздъхнал с облекчение, когато сте си тръгнали.
Че Марина е плакала от радост, докато е затваряла вратата след вас.
Че и двамата броят дните до следващото ви посещение.
С ужас.
— Лъжа!
— Рискувайте, обадете им се.
Алевтина скочи.
— Настройваш децата ми срещу мен!
— Не.
Те отдавна разбират всичко.
Просто се страхуват да ви го кажат в лицето.
— Страхуват се?
От мен?
— Именно от вас.
Зинаида тихо стана от масата.
Очевидно искаше да изчезне.
— Сядай! — изрева Алевтина на сестра си.
— Ти си свидетел на това безобразие!
— Аз съм свидетел как зет ти се опитва да говори с теб човешки, — изведнъж каза Зинаида.
— А ти крещиш.
Алевтина се обърна към сестра си.
— И ти ли си против мен?
— Не съм против никого.
Но тези макарони няма да ги ям.
И на сгъваемо легло няма да спя.
Да отидем в хотел, Аля.
— Няма да ходя никъде!
Това е домът на дъщеря ми!
Имам право да бъда тук!
Андрей стана.
— Добре.
Направихте своя избор.
— Какъв избор?
Аз нищо не съм избирала!
— Отказахте да признаете грешката си.
Значи повече шанс няма.
Той се обърна и тръгна към стаята за гости.
— Къде отиваш? — извика тъщата.
Андрей не отговори.
Влезе в стаята и започна да сгъва походните легла.
*
Алевтина нахлу в стаята след него.
— Какво правиш?
— Връщам сгъваемите легла на съседката.
Те са нейна собственост.
— Чакай!
— Не.
Той вдигна двете сгънати легла и се промъкна покрай тъщата към изхода.
— Андрей!
Стой!
Дай да поговорим!
— Говорихме.
— Не!
Още не сме приключили!
Той отвори входната врата.
След три крачки беше пред апартамента на съседката.
— Люда! — позвъни.
— Андрей е!
Вратата се отвори.
Съседката, млада жена, надникна на площадката.
— О, вече не ви трябват?
— Да.
Много ти благодаря.
Спаси ме.
— Няма защо.
Какво, гостите заминаха ли?
— Заминават.
Той ѝ предаде сгъваемите легла.
Благодари още веднъж.
И се върна в апартамента си.
Алевтина стоеше в антрето.
Лицето ѝ беше бяло от гняв.
— Ти ме гониш.
— Предоставих ви избор.
Вие избрахте скандала.
— Аз не правя скандал!
— Вече четиридесет минути повишавате тон.
— Защото ми се подиграваш!
— Не.
Защитавам семейството си.
— Семейството?
Аз съм семейството на жена ти!
— Вика е моята жена.
Тя е моето семейство.
А вие сте гостенка.
Гостенка, която пристига без покана.
Всеки път, и не за ден-два, а за месец, и още искате пари за развлеченията си.
Зинаида се появи в коридора с два куфара.
— Аля, да тръгваме.
Намерих хотел близо до гарата.
Не е скъп.
— Няма да ходя никъде!
— Тогава ще отида сама.
Алевтина се обърна към сестра си.
— Зарязваш ме?
— Искам да спя и да ям нормално.
На сгъваемо легло с макарони това е невъзможно.
— Но Вика…
— Вика ще се върне от магазина и ще намери празен апартамент.
Това ще я зарадва.
— Откъде го измисли?
— От това, че мъжът ѝ я защитава от теб.
А не обратното.
Това е рядкост, Аля.
Цени го.
Андрей мълчаливо наблюдаваше препирнята им.
Лицето му не изразяваше нищо.
— Извикай такси, — най-накрая каза Алевтина на сестра си.
— Щом си толкова умна.
— Вече го извиках.
Ще дойде след пет минути.
Тъщата се обърна към Андрей.
В очите ѝ имаше гняв.
И още нещо.
Нещо, приличащо на страх.
— Ще ти го припомня.
— Както желаете.
— Вика ще разбере как си се отнесъл с мен.
— Тя знае.
— Знае? — гласът на Алевтина потрепери.
— Да.
И ми има доверие.
— Дъщеря ми не може…
— Дъщеря ви е възрастна жена.
Години наред търпеше посещенията ви.
Усмихваше се.
Готвеше.
Чистеше.
Даваше пари.
А после плачеше нощем.
Алевтина отстъпи назад.
— Не е вярно.
Лъжеш.
— Вярно е.
Попитайте я сама.
Ако имате смелост.
Телефонът на Зинаида изписука.
— Таксито пристигна.
*Препоръчвам за четене: 👑— Тя сега тук ли е?
Направо в моя апартамент? — Елена не знаеше дали да се смее, или вече е време да убие мъжа си.
Когато Вика се върна от магазина с торбите, в апартамента беше тихо.
Андрей седеше в стаята за гости и разглобяваше кашоните.
Те бяха празни — той ги подреждаше на купчини.
— Къде са всички? — попита Вика от прага.
— Тръгнаха си.
— Тръгнаха си?
— Да.
В хотел.
Вика остави торбите на пода.
Бавно се приближи до мъжа си.
— Какво се случи?
— Поговорихме.
Майка ти предпочете хотела.
— Тя… сама ли избра?
— Да.
Вика седна на пода до кашоните.
Очите ѝ бяха сухи.
— Не разбирам.
— Какво точно?
— Как успя.
Андрей остави един кашон настрани.
Погледна жена си.
— Дадох ѝ избор.
Тя избра грешния ход.
— Грешен?
— Реши, че може да крещи.
Че това ще помогне.
Не помогна.
Телефонът на Вика завибрира.
Тя погледна екрана.
— Тя е.
— Отговори.
Вика натисна бутона.
— Да, мамо?
От слушалката се чу гласът на Алевтина.
Силен, възмутен, но вече не толкова уверен.
— Вика!
Мъжът ти е наглец!
Изгони ме посред нощ!
На улицата!
— Сега е три следобед, мамо.
— Няма значение!
Той ме унижи!
Пред Зина!
Никога не съм изпитвала такова нещо!
— Къде сте сега?
— В хотел!
До гарата!
Ужасно място!
— Чисто ли е там?
— Какво?
— В стаята чисто ли е?
— Да, но… Вика, слушаш ли ме?
— Слушам.
— Ела тук!
Веднага!
Вземи ни обратно!
Вика погледна Андрей.
Той спокойно подреждаше кашоните.
— Не, мамо.
— Какво значи не?
— След седмица заминаваме на почивка.
Всичко ни е планирано.
— И какво?
Отмени я!
— Не.
— Вика!
— Мамо, почини си.
Утре ще обсъдим всичко.
Лека нощ.
— Виктория!
Да не си посмяла да затвориш!
— До утре, мамо.
Вика прекъсна разговора.
Остави телефона на масата.
И прегърна мъжа си.
— Благодаря ти.
— За какво?
— За това, че направи онова, което аз не можех.
Андрей я прегърна в отговор.
— Диванът ще го докарат утре.
Хубав, удобен.
— А кашоните?
— Ще ги изхвърля.
Трябваха само за днешния ден.
Вика тихо се засмя.
— Ти всичко това си го планирал.
— Да.
— И макароните?
— Особено макароните.
Рецепта от училищния стол.
— Това беше жестоко.
— Но аз преди ги ядях и не се отрових.
Телефонът отново завибрира.
Вика погледна екрана.
— Леля Зина.
— Отговори.
Тя натисна бутона.
— Да, лельо Зин?
— Вика, аз съм.
Слушай, не ни се сърди.
Наистина прекалихме.
— Не се сърдя.
— Мъжът ти… той е добър човек.
Наистина.
Алка се ядосва, но ще се успокои.
Утре сутринта ще си тръгнем към вкъщи.
— Толкова бързо?
— Да.
На Алка изведнъж ѝ се появиха спешни дела у дома.
Представяш ли си?
Вика отново погледна Андрей.
Той се усмихна.
— Представям си, лельо Зин.
— Ето така.
Прости ни, ако можеш.
И предай на мъжа си… предай му, че е добър човек.
Твърд.
Такива сега са рядкост.
— Ще му предам.
Вика остави телефона.
Притисна се към мъжа си.
— Заминават утре сутринта.
— Чух.
— Как го направи?
— Просто не ѝ дадох нито един шанс да се захване за нещо.
Нито кашоните, нито макароните — нищо, което може да се нарече гостоприемство.
— А сгъваемите легла?
— Върнах ги на съседката, когато тя отказа да се извини.
— Даде ѝ шанс да се извини?
— Да.
Един.
Тя не го използва.
Вика затвори очи.
— Аз нямаше да мога.
— Знам.
Затова го направих аз.
— А ако дойде пак?
— Тогава пак ще има кашони.
И макарони.
И сгъваеми легла, ако намеря.
— Ти си непоправим.
Вика се засмя.
— Обичам те.
— И аз теб.
Навън слънцето залязваше.
В апартамента беше тихо и спокойно.
За първи път от много дълго време.
