Игор стоеше до кухненската маса и въртеше телефона между пръстите си.
Таня седеше срещу него, подпряла бузата си с длан, и го гледаше без изражение.
Четири години.
Четири години беше чакала някой ден той да каже нещо важно, и ето че дочака.
— Отивам си при друга — каза Игор.
Произнесе го така, сякаш съобщаваше, че се е записал на фитнес.
Гласът му беше равен, погледът — леко встрани, към хладилника.
Таня мълчеше.
Не от болка, просто пресмяташе наум колко стаи ще ѝ бъдат достатъчни сега и дали изобщо ѝ трябва този диван.
— Чу ли? — попита той.
— Чух.
— И това ли е всичко?
— А какво очакваше?
Да падна на пода?
Игор примигна.
Явно беше очаквал точно това.
Или сълзи.
Или поне въпроса: „Коя е тя?“
Но Таня нямаше намерение да му подарява нито едно от тези удоволствия.
— Мислех, че ще искаш да поговорим — каза той.
— Ти току-що ми каза всичко.
За какво има да говорим?
— За апартамента.
За вещите.
Все пак живяхме заедно четири години.
— Апартаментът е на баба — спокойно отговори Таня.
Знаеше го, когато се нанесе тук.
Знаеше го, когато се оженихме.
Игор отмести поглед.
Таня забеляза как прокара палец по екрана на телефона, познат жест, когато му беше неудобно.
Отдавна се беше научила да разчита тези жестове.
Сега вече не ѝ бяха нужни.
— Не искам апартамента — каза той.
Не съм глупак.
— Добре.
— Но мебелите.
Мебелите са мои.
Таня го погледна внимателно.
Той не се шегуваше.
Лицето му беше сериозно, дори малко тържествено, като на човек, който дълго е подготвял реч и най-сетне я е произнесъл на глас.
— За кои мебели говориш? — попита тя.
— За тези, които аз купих.
Гардероба с плъзгащи врати.
Кухненското обзавеждане.
Скрина.
Креслата.
Холната масичка.
Дивана.
Той свиваше пръсти, а Таня изведнъж си помисли, че е репетирал.
Не този разговор, а именно този списък.
Пръстите вървяха един след друг без запъване.
Шест точки.
Научени наизуст.
— Помниш ли, че те молех да не купуваш нищо? — каза тя тихо.
— Това няма значение.
— Молех те.
Мебелите на баба бяха хубави.
Здрави.
Бяха на двайсет години и стояха стабилно.
— Бяха стари.
— Бяха цели.
Игор сви рамо.
Това беше вторият жест — раздразнение.
Таня го познаваше също.
Но сега той не предизвикваше нищо.
Нито тревога, нито желание да изглади нещата.
Празнота.
— Ти изнесе мебелите на баба и купи свои — продължи Таня.
Не съм те молила.
Молех те за обратното.
Ти не слушаше.
— Исках да живеем нормално.
— Живеехме нормално.
— В чужд апартамент, върху чужди мебели?
— В моя апартамент — поправи го Таня.
Върху мебелите на баба.
Чуждо тук беше само едно — твоето решение да промениш всичко.
Игор си тръгна вечерта, като взе спортната си чанта.
Не взе нищо друго.
Таня затвори вратата след него и мина през апартамента.
Гардеробът с плъзгащи врати беше полиран, тъмен, с огледална врата.
Кухненското обзавеждане беше бежово, с плавно затварящи се чекмеджета.
Скринът стоеше до входа.
Две кресла в хола.
Холна масичка със стъклен плот.
И диванът.
Голям, сив, ъглов, на който вечер не си говореха.
Телефонът звънна след час.
— Таня, здравей.
— Здравей, Марина.
— Как си?
— Нормално.
Игор си тръгна.
— Завинаги?
— При друга.
Настъпи пауза.
Таня чуваше как на заден план тихо бучи пералнята и как някой, вероятно мъжът на Марина, казва на кучето: „Не пипай.“
— Да дойда ли? — попита Марина.
— Не трябва.
Току-що роди.
— Преди две седмици.
Вече ходя.
Даже тичам — за мляко.
— Сериозно говоря.
Всичко е наред.
Апартаментът е мой, той го знае.
— А какво иска?
— Мебелите.
— Какви мебели?
— Тези, които сам купи.
Гардеробите, скрина, креслата, масичката.
Дивана.
— Чакай.
Той ти е изневерявал, отива си и още иска да му платиш мебелите?
— Именно.
— Таня…
— Не съм разстроена.
Мисля.
— За какво?
— За това дали ми трябва този диван.
Марина замълча за няколко секунди.
После каза:
— Ние с Костя и Дружок живеем в една стая при леля ми.
Осемнайсет квадратни метра.
Количката стои настрани в коридора, иначе не може да се мине.
Имаме един стол за двама и легло, в което спим трима, ако броим кучето.
И знаеш ли какво?
Нито веднъж не сме говорили за това кое на кого принадлежи.
Защото ние живеем, а не делим.
— Знам.
— Този диван е просто вещ.
Решавай бързо и не се обръщай назад.
— Ще реша.
Таня затвори телефона и седна на дивана.
Сива тапицерия, меки възглавници.
Удобен.
Красив.
Ненужен.
Тя взе телефона и отвори контактите.
Превъртя до буквата „А“.
Алина, сестрата на Игор.
Те никога не бяха приятелки.
Но Алина винаги говореше направо, и Таня ценеше това.
Натисна бутона за повикване.
— Алина, здравей.
Таня е.
— Знам.
Той ми звъня.
— Значи си в течение.
— В течение съм.
Как си?
— Спокойно.
Трябва да разбера едно нещо.
— Питай.
— Той сериозно ли иска пари за мебелите?
— Да.
Вчера говори с Руслан и той му го подсказа.
Руслан при нас е голям специалист по чуждите портфейли.
— Руслан негов приятел ли е?
— Приятел.
Работи в мебелен салон.
Той му подбираше всичко това.
Гардероба, скрина, дивана.
Всичко мина през него, с добра отстъпка.
Но отстъпката не означава безплатно.
— Алина, на мен тези мебели не ми трябват.
Не съм ги искала.
— Знам.
Той ми разказваше, че си се съпротивлявала.
Тогава още си помислих защо го прави.
— И до какъв извод стигна?
Алина помълча.
— В нашето семейство има една… особеност.
Бившият ми мъж беше същият тип.
Взема, без да пита.
Решава за двама.
А после представя сметката — не непременно в рубли, понякога в упреци, понякога в чувство за вина.
Аз се разведох.
Чичо ми се разведе.
Леля ми се разведе.
И ето сега Игор.
Отдавна спрях да смятам това за съвпадение.
— Смяташ, че е проклятие?
— Смятам, че е навик.
Предава се като акцент.
Не го забелязваш, докато някой отвън не ти го посочи.
— Алина, няма да плащам.
— Правилно.
— Но ми трябва съвет.
Да му върна тези мебели или да ги оставя?
— Таня, слушай.
Юридически той няма какво да ти предяви.
Мебелите стоят в твоя апартамент и са купени по време на брака.
Но той ще те притиска.
Ще звъни.
Ще се оплаква.
На мен, на майка си, на общи познати.
Ще говори, че си взела неговите вещи.
— Значи трябва да се отърва от тях.
— Бързо.
На сутринта се обади Игор.
Гласът му беше друг — уверен, настойчив.
Явно беше прекарал нощта при онази, другата, беше се наспал и беше събрал сили.
— Таня, искам да взема мебелите.
— Вземай.
— Какво?
— Вземай.
Казах го.
Пауза.
Той не очакваше това.
— Мислех, че ще се пазариш.
— За какво?
Мебелите са твои, вземай ги.
— Трябва ми време.
Трябва да организирам превоз.
Руслан обеща да помогне, но е зает до края на седмицата.
— Имаш време до пет вечерта.
— Какво?
Таня, това е невъзможно.
Това е гардероб с плъзгащи врати, трябва да се разглоби.
Там има цяла кухня.
— До пет вечерта.
След това ще реша въпроса сама.
— Как ще го решиш?
— Това вече не е твоя грижа.
Той започна да казва нещо, но Таня прекъсна разговора.
Погледна часовника.
Девет сутринта.
Осем часа бяха повече от достатъчни.
Тя набра номер на транспортна фирма.
Уговори се бързо: двама хамали, бус, товарене и разтоварване.
Адресът за доставка беше домът, в който живееше майката на Игор, Галина Сергеевна.
Не апартаментът.
Входът.
Площадката пред входа.
В единайсет се обади Марина.
— Какво правиш?
— Чакам хамалите.
— Сериозно ли?
— Абсолютно.
— Таня, ти си героиня.
— Не.
Просто не искам тези вещи да стоят у мен още един ден.
— А диванът?
— Още мисля.
— Остави го за себе си.
Напук.
— Не правя нищо напук.
Правя го за себе си.
В дванайсет пристигнаха хамалите.
Двама здрави момчета, делови и мълчаливи.
Таня показа: гардероба, кухненското обзавеждане, скрина, креслата, холната масичка.
Те кимнаха и извадиха инструменти.
Към два часа апартаментът беше празен.
Оставаше само диванът.
— А този? — попита един от хамалите, като кимна към сивия ъглов диван.
— Изчакайте долу.
Трябват ми десет минути.
Таня седна на дивана.
Прокара ръка по тапицерията.
Спомни си как Игор го докара в съботна сутрин, доволен, зачервен от усилие.
Как разопаковаше опаковката и повтаряше: „Ето това е, ето това е вещ.“
Как тя мълчаливо стоеше на прага и мислеше за стария диван на баба — твърд, скърцащ, но толкова познат, който вече бяха откарали на вилата.
Телефонът звънна.
Игор.
— Таня, какво правиш?
— Махам излишното.
— Какво излишно?
Ти извика хамали?
— Да.
Мебелите ще бъдат при майка ти.
До входа.
— Ти… ти сериозно ли?
Разтоварваш мебелите на улицата?
— Разтоварвам твоите мебели на твоя адрес.
Искаше да ги вземеш, аз помогнах.
— Аз помолих до края на седмицата!
— А аз ти дадох до пет.
Ти нямаше намерение да ги вземеш.
— Руслан чак в събота…
— Руслан е твой проблем.
Мебелите също.
Аз свърших моята част.
— На теб съвсем ли не ти пука?
— Не е вярно, че не ми пука.
Важно ми е в моя апартамент да не стоят вещи на чужд човек.
Той започна да диша често и накъсано.
— Ти го правиш нарочно.
За да види майка ми.
За да видят съседите.
— Игор, не мисля за твоите съседи.
Мисля за себе си.
Тръгваш си — тръгвай си.
Но не оставяй вещите си в моя дом и не искай пари за тях.
— Не съм искал пари!
Аз помолих…
— Ти представи сметка.
Дословно: „Мебелите струваха четиристотин хиляди, нека решим честно.“
Това са твоите думи.
— Руслан каза, че така е правилно.
— Руслан не ти е нито жена, нито съвест.
И „правилно“ не е, когато купуваш нещо, за което не са те молили, а после искаш възстановяване.
— Аз се стараех за нас!
— Стараеше се за себе си.
Молех те да не купуваш.
Ти не чуваше.
Четири години не чуваше.
Той замълча.
Таня чакаше.
Не от жестокост, а по навик.
Винаги му даваше време да помисли.
Но сега това време беше последно.
— Дивана също ли ще изнесеш? — попита той накрая.
— Мисля.
— Остави поне дивана.
Няма да има на какво да седиш.
— В килера на баба има походно легло.
Ще ми стигне.
В четири следобед се обади свекървата.
Гласът ѝ беше сух, равен.
Таня познаваше този тон — майката на Игор говореше така винаги, когато беше недоволна, но смяташе, че да крещи е под достойнството ѝ.
— Татяна, пред входа ми стоят мебели.
— Добър ден, Галина Сергеевна.
Да, това са мебелите на вашия син.
— Разбираш ли как изглежда това?
— Изглежда като мебели пред вход.
Вашият син искаше да ги вземе, аз ги доставих.
— Можеше да се обадиш и да предупредиш.
— Можех.
Но се обадих на вашия син.
Той беше в течение.
Къде точно да се закарат — това е негова отговорност.
— Съседите вече звънят.
Питат.
— Галина Сергеевна, аз не отговарям за вашите съседи.
И не отговарям за решенията на вашия син.
Той си тръгна, мебелите тръгнаха след него.
— Можеше да се държиш иначе.
— Можех.
Но четири години се държах иначе.
Търпеливо, меко, с надежда.
Стига.
Свекървата помълча.
После каза:
— Игор ми разказа.
За вас.
Знаех, че има някого.
Казвах му да направи всичко както трябва, без бързане.
Той не послуша.
Както винаги.
— Знаели сте и не сте ми казали?
— Това не беше моя работа.
— Значи и мебелите не са моя работа.
Квит сме.
Таня затвори телефона.
Ръцете ѝ бяха топли.
Главата — ясна.
Никакъв гняв, никаква обида.
Само чиста, остра определеност: всичко излишно — зад вратата.
След половин час се обади Алина.
— Таня, видях снимката.
Брат ми е клоун.
— Алина, не исках да те въвличам.
— Ти не ме въвлече.
Той ме въвлече.
Той винаги въвлича.
Когато аз се развеждах, ми казваше: „Сама си виновна, трябвало е да търпиш.“
А сега самият той не издържа и година с новата си играчка.
— Тя не е играчка.
Тя е жив човек.
— Не говоря за онази жена.
Говоря за мебелите.
Той винаги е така — купува вещи, за да се почувства господар.
Гардеробът не е гардероб.
Това е неговото знаме.
Все едно казва: аз живея тук, аз решавам тук.
— Знам.
— Браво на теб.
Аз не бих могла така.
Два месеца събирах смелост да си тръгна, а ти за един ден оправи всичко.
— Няма защо да протакам.
Той каза, че си тръгва.
Аз казах, че вратата е отворена.
— А диванът?
— Всички питат за дивана.
— Защото това е главният въпрос.
Таня се засмя.
Кратко, тихо.
— Ще го дам.
— На него?
— Не.
На Марина.
Тя има стая от осемнайсет квадрата, дете и куче.
На нея диванът ѝ трябва повече.
— Това е идеално.
— Това е справедливо.
Около шест вечерта Таня набра номера на Марина.
Тя вдигна веднага, с гласа на човек, свикнал да грабва телефона между кърменията.
— Таня, е?
— Диванът.
Искаш ли го?
— Какъв диван?
— Сив, ъглов, почти нов.
На мен не ми трябва.
На теб ще ти послужи.
— Шегуваш се.
— Не.
Ако кажеш „да“, ще го докарат веднага.
— Таня, той е скъп.
— Не е скъп.
Безплатен е.
Защото никой не ми го е подарил — купен е без моето съгласие.
А това, което е купено без съгласие, не струва нищо.
— Костя! — извика Марина настрани.
Костя, махни количката от коридора!
Ще ни докарат диван!
Таня чу приглушен мъжки глас: „Какъв диван?“
И кучешки лай.
И кой знае защо точно този лай — весел, безсмислен — ѝ се стори най-правилният отговор на всички въпроси от последните четири години.
Вечерта апартаментът беше празен.
Не мъртъв, а именно празен.
Свободен.
Бабиният бюфет, който Таня беше запазила в килера, сега стоеше в кухнята.
Стар, с изтъркани дръжки.
Върху него — чаша, чиния, лъжица.
Достатъчно.
Телефонът звънна около девет.
Руслан.
Таня го беше виждала два пъти за всичките четири години, и двата пъти беше идвал с Игор, и двата пъти говореше високо и съветваше да се купи нещо.
— Татяна, вие направихте грешка.
— Добър вечер, Руслан.
— Мебелите струваха сериозни пари.
Четиристотин и дванайсет хиляди, ако трябва да сме точни.
Мога да извадя касовите бележки.
— Извадете ги.
Мебелите са пред входа на Галина Сергеевна.
Бележките — на Игор.
— Разбирате ли, че това не е правилно?
— Неправилно е, когато човек купува вещи за чужд апартамент, без да пита собственичката.
Неправилно е, когато си тръгва и представя сметка.
А аз просто върнах.
Бързо, чисто, без разговори.
— Игор вложи средства във вашия апартамент.
— В моя апартамент.
Не в своя.
Аз не съм го молила.
Мебелите на баба стояха тук двайсет години и щяха да стоят още толкова.
Той ги смени, защото на него му се искаше.
Не на мен.
На него.
— Можехте поне да обсъдите.
— Обсъждах.
Преди четири години, когато донесе първия гардероб.
Казах: „Не трябва.“
Той не чу.
След месец пристигна кухненското обзавеждане.
След още два — скринът.
Всеки път казвах.
Всеки път той решаваше за двама.
— Това все пак беше за дома…
— Това беше за самолюбието му, Руслан.
И вие го знаете по-добре от мен.
Вие му подбирахте, вие му правехте отстъпки, вие му казвахте, че така е правилно.
А сега звъните на мен.
— Звъня, защото той е разстроен.
— Разстроен е, че мебелите стоят пред входа на майка му?
Или е разстроен, че не платих?
— И едното, и другото.
— Предайте му следното.
Апартаментът е на баба.
Аз живея в него с нейното съгласие.
Мебелите той ги купуваше сам, против волята ми.
Върнах всичко до последното кресло.
Ако иска — да ги вземе и да ги сложи при новата си.
Ако не иска — да ги изхвърли.
Няма какво да му връщам, защото той нищо не ми е давал.
Той е давал на себе си.
— Това е жестоко.
— Това е честно.
— А диванът?
— Дивана подарих на приятелка.
Тя има дете, мъж и куче в една стая.
На нея ще ѝ послужи.
— Подарихте диван за сто и двайсет хиляди?
— Подарих диван, който не ми трябва.
Цената му е проблем на онзи, който го е купил без да пита.
Руслан замълча.
Таня чакаше.
Нямаше какво да добави.
Всичко вече стоеше на мястото си: бюфетът в кухнята, походното легло в спалнята, чашата на масата.
Чисто, тихо, правилно.
— Ще предадете ли на Игор? — попита тя.
— Ще предам.
— Благодаря.
И, Руслан?
— Да?
— Не ми звънете повече.
Вие сте негов приятел, така че си бъдете приятел с него.
А моя номер изтрийте.
Тя затвори телефона.
След половин час дойде съобщение от Алина:
„Той е бесен.
Майка също.
Мебелите още са пред входа.
Никой не може да се разбере с хамалите, защото никой не иска да плаща.
Съседите започнаха да снимат.
Руслан пристигна и стои с такава физиономия, сякаш са му продали дефектна стока.
Таня, ти си паметник на здравия разум.“
Таня отговори: „Благодаря.
Пази се.“
После изключи телефона.
Мина през празния апартамент.
Стаите изглеждаха огромни — такива, каквито бяха в детството, когато идваше при баба за лятната ваканция.
Голи стени, високи тавани, звук от стъпки.
Нищо излишно.
Нищо чуждо.
Утре щеше да се обади на баща си и да го помоли да донесе от вилата бабиния диван.
Същия онзи — твърд, скърцащ, с избеляла тапицерия.
Той беше стоял в този апартамент четирийсет години.
И щеше да стои още.
А на Игор тя пожела късмет.
Мислено, кратко, без продължение.
Късмет и сбогом.
Защото единственото, което му дължеше, беше врата.
Тя я отвори.
Той излезе.
Тя я затвори.
Ключалката щракна равномерно, без усилие.
Всичко свърши.
