Студеният въздух в супермаркета сякаш бе застинал в тежкото мълчание, настъпило след думите на Адриан Морети.
Бръмченето на хладилните витрини изведнъж стана оглушително.
Клиентите, които само преди минута наблюдаваха с любопитство сцената на унижение, сега се стараеха да не поглеждат към групата хора при щанда с млечни продукти и инстинктивно отстъпваха назад.
Никой не искаше да се изпречи на пътя на човек, чието име караше служителите на градския съвет да пребледняват, а собствениците на най-големите корпорации в Чикаго да треперят.
От лицето на Нейтън бе изчезнала цялата му показна надменност.
Скъпият дизайнерски костюм изведнъж сякаш вече не му стоеше добре: изглеждаше нелепо, а самият Нейтън преглътна мъчително, усещайки как по челото му избива пот.
Парите, които само преди секунда държеше високомерно в ръката си, се смачкаха между треперещите му пръсти и се превърнаха в безполезни хартийки.
Новата му годеница се притисна към рамото му и уплашено се взираше в тъмните силуети на охранителите със строги костюми, препречили единствения изход от пътеката.
— Г-господин Морети… — изцеди Нейтън с внезапно пресипнал глас, изгубил всякаква увереност.
— Ние… ние просто разговаряхме.
Това е лично… ние с една стара позната…
Адриан не обърна глава към него.
Топлата му, уверена ръка все още нежно придържаше Клеър за рамото, сякаш я предпазваше и от най-лекия студен полъх, идващ от витрините.
Погледът на Морети обаче бе прикован единствено в Нейтън — сивите му очи бяха студени и пронизващи като стомана.
— Лично? — попита тихо Адриан, но всеки звук проникваше под кожата.
— Да наричаш майка на бъдещото си дете жена, която заслужава нещо по-добро, и да размахваш мръсни банкноти пред онази, чието кутре струва повече от цялата ти компания?
Това ли наричаш разговор?
Един от телохранителите с черен костюм пристъпи напред.
Тежката крачка на едрия мъж накара Нейтън да отскочи назад, едва не блъскайки се в стелажа с млечни продукти.
Няколко кутии сок паднаха с глух тропот върху плочките, но никой дори не се опита да ги вдигне.
— Слушай ме внимателно, момче — продължи Адриан, пристъпвайки към треперещия бивш годеник.
— В този град има правила.
Едно от тях гласи: никога и при никакви обстоятелства не смей да повишаваш тон на Клеър Хейс и не смей да обиждаш човек, който носи нейната фамилия.
Имаш късмет, че тя е прекалено благородна, за да падне до твоето ниво.
Но на мен не ми пука за твоето благородство.
Нейтън отстъпи още една крачка, краката му се оплетоха в кошница за пазаруване и той едва не се строполи на пода, вкопчвайки се в ръката на спътницата си, която вече също беше готова да се разплаче от ужас.
— Махай се оттук — каза Адриан без злоба, но с такава безусловна власт в гласа, че у Нейтън не остана и капка съмнение: ако се забави още секунда, утре сутринта ще го намерят в езерото Мичиган.
— И повече никога да не съм виждал лицето ти в радиус от петдесет мили оттук.
Вън.
Без да каже нито дума, унизеният и сломен Нейтън грабна спътницата си и се втурна към изхода, като едва не събори охранителя при касите.
Телефонът, с който допреди миг снимаха, се изплъзна от ръцете на смаян зяпач и се разби с трясък в плочките, но никой вече не го вдигна.
Когато стъпките на изплашената двойка заглъхнаха при автоматичните врати, Клеър си пое дълбоко дъх.
Раменете ѝ леко трепереха — не от страх пред Морети, а от натрупаното през деня напрежение, което най-сетне бе пробило бента на самообладанието ѝ.
За първи път от няколко месеца тя почувства, че зад гърба ѝ има стена, на която може да се облегне.
Адриан веднага забеляза състоянието ѝ.
Цялата суровост и ледена властност изчезнаха от очите му, заменени от дълбока, почти болезнена загриженост.
Той внимателно взе от ръцете ѝ тежката кошница с мляко и я постави върху най-близкия плот.
— Добре ли си, Клеър? — попита той меко, почти интимно, с глас, с какъвто се говори само на най-скъпия човек на света.
— Търся те из целия град от сутринта.
Хората ми съобщиха, че си излязла от апартамента…
Защо си тръгнала пеша към магазина в това състояние?
Нали знаеш, че лекарите ти забраниха да се натоварваш.
Клеър вдигна към него очи, в които блестяха неканени сълзи.
— Адриан, не мога вечно да приемам помощта ти…
Не си длъжен да ме спасяваш от всеки идиот на улицата.
В сметката ми са останали седемнадесет долара и трябва сама да се науча да се справям с живота си.
Детето… то е моя отговорност.
Адриан леко се усмихна и в тази усмивка се стопи цялата суровост на престъпния бос, от когото се страхуваше цяло Чикаго.
Той внимателно докосна с пръсти бузата ѝ и изтри една самотна сълза.
— Отговорност?
Клеър, послушай ме — каза той, гледайки я право в очите.
— Преди пет месеца ти спаси живота на по-малкия ми брат, когато другите лекари в клиниката му обърнаха гръб.
Рискува кариерата си, за да го изтръгнеш от лапите на корумпирани чиновници.
Мислеше, че ще забравя това?
Мислеше, че ще позволя на жена, която носи бъдещето под сърцето си, да стои на опашка за евтино мляко и да търпи обиди от нищожество като този тип?
Той кимна на охранителите и един от тях веднага се приближи, за да поеме кошницата.
— От днес този супермаркет преминава под управлението на нашата фондация — добави спокойно Адриан, обръщайки се вече към изплашения управител на магазина, който се криеше зад касата.
— А всички сметки на госпожица Хейс в цялата страна отсега нататък ще се плащат от личните ми средства.
И това не подлежи на обсъждане.
Клеър поклати глава, усещайки как абсурдността и същевременно невероятната нежност на тази ситуация я завладяват изцяло.
— Ти си непоправим, Адриан Морети.
— Просто умея да ценя истинското злато, когато го видя — отвърна той, като нежно хвана ръката ѝ.
— Да се прибираме, Клеър.
Очаква те истински дом.
И повярвай ми, повече никой никога няма да посмее да развали деня ти.
Когато излязоха от супермаркета под студеното ноемврийско небе на Чикаго, пред главния вход вече бе спряла луксозна черна бронирана лимузина.
Шофьорът почтително отвори вратата.
Клеър се обърна към светлините на нощния град, усещайки как страхът от утрешния ден окончателно отстъпва място на увереността.
Животът ѝ наистина се бе променил завинаги, но сега тя знаеше, че зад тази промяна стои не безмилостната съдба, а човек, готов да преобърне целия свят заради нея и бъдещото ѝ дете.
