– Зинаида Никитишна, сигурно вече няма гъби! – възкликна с раздразнение Таня, дори разтвори ръце.
– Няма ли – няма! – не се предаваше свекървата.
– Ама може би все пак е останало нещо? Приготвяй се, ще отидем набързо! – Зинаида Никитишна, както винаги, не искаше да
чуе възражения.
Таня тъкмо се беше върнала от градината – болеше я гърбът, краката ѝ омекваха.
А сега пак да върви навън в октомврийския студ…
Господи, защо всичко това? Да се караш със свекървата е все едно да си навредиш сама.
Пак ще започне: „Каква неблагодарна е Таня, друга отдавна щеше да ме изгони, а аз търпя…”
Не, благодаря – не искаше да го чува за стотен път. Таня живееше с тази жена вече три години.
С мъжа си бе живяла само две, и той не беше кой знае какъв съпруг.
Запознаха се, когато Таня, след дома за деца, не знаеше какво да прави с живота си.
Андрей тогава ѝ предложи: „Стани ми жена, ще отидем на село, имам голяма къща.”
Къщата наистина беше голяма. Толкова голяма, че чистенето ѝ отнемаше на Таня половин ден.
Само че тя не принадлежеше на него, а на майка му – жена, която мразеше целия свят, особено Таня.
Андрей не беше умрял, нито изчезнал.
Просто беше заминал при някаква друга жена на края на света. А Таня остана тук.
Не е ясно защо – формално му е съпруга, а по същество – безплатна слугиня.
Първоначално плачеше от обида. Срамуваше се – млада, красива, а животът ѝ се беше обърнал с главата надолу.
После нямаше време за плач: Зинаида Никитишна я затрупваше с работа така, че не ѝ оставаше време за нищо друго.
Старата се разшета сериозно: купи две оранжерии, разшири градината, взе още една крава и две прасета.
Защо да не вземе, щом има безплатна работна ръка?
По-късно Таня разбра, че Зинаида пращала парите на Андрей и на новата му приятелка.
Ето това наистина я заболя – излизаше, че Таня работи, за да им е добре на тях?
Съседките съжаляваха Таня:
– Защо се церемониш с нея! – възмущаваше се Степановна.
– Виж я как се е разпореждала, фермерка уж! Преди с Андрей не си мръдваха и пръста, а сега стопанство въртят!
Таня само тъжно се усмихваше. Беше ѝ непоносимо тежко, но да си тръгне означаваше да остане напълно сама.
Къде да отиде? На улицата?
– Какви бездомници! – изсумтя Степановна.
– Виж колко много работа вършиш! Навсякъде ще се оправиш! А тук можеш да издъхнеш!
Разумът на Таня разбираше, че съседките са прави. Но как да остави старата жена сама?
Толкова години живеят под един покрив… Затова само въздъхна.
Но когато чу, че Зинаида иска да разшири картофеното поле, се замисли: може би наистина е време да си тръгне?
Таня първа се приготви и излезе навън. В ситния, неприятен есенен дъждец.
– Танюш, здравей! Къде си тръгнала в такова време? – повика я Степановна.
– Зинаида Никитишна ме праща за гъби – въздъхна Таня.
Съседката се засмя, а после смаяно се втренчи:
– Сериозно? Какви гъби? Само отровни растат вече!
Слезе от верандата Зинаида Никитишна:
– Това не е твоя работа какви гъби! Ние ще намерим, не си ти единствената!
Степановна изплю се:
– Зино, роди се глупачка – глупачка ще умреш! Все се правиш на важна, а всички знаят каква си!
Още веднъж се изплю и изчезна зад оградата. Зинаида ядно хвърли:
– Какво си се вкаменяла? Хайде, скоро ще се стъмни!
Всъщност тя самата вече съжаляваше, че беше излязла. Но нямаше сили да гледа как Таня бездейства.
Когато Андрей я доведе, беше казал: „Мамо, ползвай я – безплатна работничка!”
Първо Зинаида я наблюдаваше, после разбра – момичето е издръжливо.
Андрей тогава се готвеше да замине, тя дори не го спря. Нека види света. Сега тя си има помощничка.
Стигнаха до гората, и изведнъж Никитишна каза:
– Ох, забравих! Вкъщи оставих тестото! Аз ще се върна, а ти иди, например, към дерето. Васка вчера оттам донесе цял чувал опёнки.
Таня се учуди:
– Ама аз никога не съм била там! Гората ми е чужда, а и е далече.
– Какво си мислиш, че гъбите в градината растат ли? Не! Върви там, където и другите намират – ще намериш и ти! Какъв е проблемът?
И Зинаида се обърна и бързо се отправи към дома.
Таня тръгна след нея, но разбра – по-добре в гората, отколкото у дома.
Стисна зъби и влезе в мрачната просека между дърветата. До дерето стигна почти по здрач.
Искаше ѝ се веднага да се върне, но как без гъби? Опёнките бяха точно пред очите ѝ.
Започна бързо да ги реже, избирайки най-плътните места. После намери още един пън, още един…
Осъзна се, когато кошницата беше пълна, а наоколо почти се беше стъмнило.
– Ох! – изпусна се от нея.
Огледа се. Нямаше представа в коя посока е дерето, от което беше дошла.
Затича се в една посока – нищо. Назад – пак нищо. Всичко изглеждаше познато, сякаш вече е ходила тук.
Страхът я парализира напълно. Нощ, непозната гора… Не можеше дори да помръдне.
– Помощ!
Таня отвори широко очи. Струваше ѝ се, че е задрямала, седейки под голям дъб на мократа трева.
– Помощ!
Не, това не беше тя, която викаше. Някой наблизо молеше за помощ.
Дете? Тя тръгна към гласа, проправяйки си път през клоните.
Кошницата остана назад. Заради нея Зинаида със сигурност ще вдигне скандал… Гласът се приближаваше.
– Ей! Къде си?
– Ти ли си Баба Яга? Дошла си да ме изядеш?
– Не! Аз съм Таня.
И аз се изгубих. Накрая тя видя момиченцето — седеше върху висок пън.
— Уха, много си се качила!
— Там има… жаби… — прошепна детето.
С надежда погледна към Таня: — Ще ме спасиш ли?
— Разбира се! За това съм дошла. Само че нека изчакаме до сутринта — нощем е лесно да се подхлъзнеш или да паднеш в яма.
Таня видя, че момиченцето е плакало. Трябваше да го успокои.
— Няма да си тръгнеш?
— Не. Сега ще измислим как да се настаним удобно.
В тъмното Таня събираше клони, правейки нещо като импровизирано легло. Земята беше влажна, но нямаше друг избор.
Сложи момичето в скута си, покри го с жилетката си — скоро детето спря да трепери.
— Казвам се Маша…
— А защо си дошла тук, Машенка? Да изядеш кашата на мечките и да им разбъркаш леглата?
Маша се захили: — Не! Исках да изплаша татко… и се загубих.
— А защо го плашеше?
— Не ме пусна да се къпя в реката…
— Да се къпеш? Ама сега е есен, студено е!
— Нямаше да се къпя… Но защо не ме пусна?
Момичето говореше все по-бавно, гласът ѝ ставаше все по-тих. Таня се усмихна — детето заспиваше.
Оставаше само малко търпение… Само пет часа до изгрев.
Изглежда, и тя самата задряма — събуди се от светлината.
Утрото се прокрадваше през дърветата, Маша кротко дишаше в скута ѝ, а над гората вече изгряваше слънцето.
— Събуждай се, сънливке! Трябва да намерим баща ти!
Маша потърка очи:
— Защо да го търсим? Той работи тук — горски е.
Таня онемя. Беше го срещала няколко пъти — местния горски — и всеки път се изчервяваше — красив мъж, самоуверен, с особен поглед…
Но никога не си бяха говорили, дори не знаеше името му. Значи има дъщеря… и най-вероятно — жена. Как иначе?
— Добре, хайде натам! — посочи Таня.
— Слънцето изгрява на изток, значи селото ви е в тази посока.
Маша се присвии хитро: — А откъде знаеш кое е моето село?
— Жабите ми казаха! — засмя се Таня.
Машка се разхили: — Хайде по-бързо! Гладна съм!
Таня въздъхна тъжно. Ако само всичко беше толкова лесно…
Може би бе избрала правилната посока, но кой знае какво ги очаква по-нататък?
След около два часа чуха лай на кучета.
Маша, която беше съвсем изтощена, наостри уши: — Ласка! Джой!
От храстите изскочиха две едри кучета.
Таня инстинктивно се вцепени, а момичето се втурна към тях с радост — прегръщаше ги, целуваше ги, а кучетата, почти колкото нея високи, квичаха от щастие и се опитваха да я оближат по лицето.
— Те са нашите! Значи татко е наблизо!
Последва дълъг подсвирк, а кучетата отговориха с лай.
Едното остана с тях, а другото се втурна напред, сякаш да съобщи новината.
След минута се чуха стъпки и от гората излезе висок мъж. Щом видя дъщеря си, я грабна на ръце и я завъртя: — Машка! Колко ме изплаши!
— И аз се уплаших! Няма вече така! Таня ме спаси!
Таня се усмихна слабо. Спаси я… макар че самата тя беше изгубена.
Седна на пън — внезапна умора я обзе. След всичко преживяно, напрежението започна да отминава.
Горският ѝ подаде манерка: — Пийте. Починете малко, после ще тръгнем.
Таня взе няколко глътки от прохладната напитка и послушно стана.
Вървяха почти час. Юра носеше Маша на ръце, кучетата вървяха отпред, разтваряйки внимателно храстите.
Когато се показа селото, Таня разбра — това не е нейният дом.
Оставаха ѝ още почти шест километра. Стенеше тихо.
Юрий сякаш веднага разбра: — Ще починете малко, ще хапнете и ще ви закарам. Имам мотор.
Таня се усмихна. Не знаеше как се казва, но не се осмеляваше да попита.
Той, сякаш четейки мислите ѝ, каза: — Аз съм Юра. А вие сте Таня — Маша вече ми разказа.
Къщата беше в края на селото, почти до гората. Видя се, че домакинът живее сам — вътре беше чисто, мебелите удобни, уютно.
— Настанете се, ще ви приготвя нещо.
Маша кимна: — Ще изям всичко!
Юра се засмя: — Всичко? Това са три лъжици и парченце хляб!
Таня ядеше горещ борш и усещаше как отдавна забравена топлина се разлива вътре в нея. Грижат се за нея, предлагат ѝ хляб, говорят ѝ нежно:
„Не бързай, яж спокойно.“ Никой не крещи, че работата чака. Можеш просто да бъдеш…
Но съвсем скоро трябваше да се върне у дома. В дома, който отдавна беше станал клетка.
Таня се бореше със съня, но Юрий забеляза: — Легнете, починете си. Нищо страшно няма да се случи.
И наистина, какво можеше да стане? Може би тревата в градината ще порасне малко?
Лежейки на мекото канапе, Таня внезапно разбра — време е да си тръгва. Щом се върне, ще си събере нещата и ще замине.
Дори никой да не я чака — ще си намери занимание.
Събуди се вечерта: — Ох! Защо не ме събудихте?!
Юра се усмихна: — Не можах. Усмихвахте се насън.
— А Маша?
— Спи като заклана.
Таня въздъхна: — Сега Зинаида със сигурност ще ме убие заради кошницата…
Юрий се учуди: — Тоест, заради това, че едва не сте загинала, тя ще ви убие?
Таня смутено кимна, а после неочаквано започна да говори. Така, както не бе могла с никого досега.
Разказа всичко — за трите години живот, за работата без почивка, за това как се беше изгубила сама в себе си.
Юрий поклати глава: — Как можеш толкова малко да цениш себе си?
— Вече реших. Ще се прибера, ще си събера нещата и ще замина в града.
— А кой ви чака там?
— Никой. И нищо. Ще се оправя някак. Ще си намеря работа.
Юрий замълча за момент, после тихо каза: — Останете. Тук винаги ще сте добре дошли.
Дали като помощник, дали като приятел. А ако решите да заминете — ще ви помогна с работа.
Таня го погледна и почувства как нещо вътре в нея започва да се разтапя…
— Е, изпатих ти се! Трябва да те заключа!
— Зинаида Никитишна дори не започна да се кара истински — беше твърде уморена, обикаляйки целия добитък.
— Няма за какво да ме заключвате. А вие изоставихте роднината си в гората!
— Каква ти роднина! Глупавият ми син отдавна щеше да се върне, ако искаше!
— Замълчете! Трябва ли цял живот да съм ви благодарна? — изръмжа Таня.
— Какво става тук?! — намеси се Степановна. — Охо, кой ни е дошъл?
Това беше моторът на Юра. Таня излезе, сбогува се и се насочи към къщата.
Никитишна се стъписа: — Къде си се мъкнала, развейпрахо! Още се наричаш омъжена жена! Къде остави кошницата?
Таня излезе след няколко минути, окончателно решена: — Довиждане!
— Къде отиваш?! Къде?!
— Повече няма да търпя подигравките ви. За вашата добрина какво — планини ли да обещая?
Зинаида Никитишна отвори уста, но не намери какво да каже.
А Степановна доволно добави: — Така ти се пада, звездо!
Вечерта Юра разказа, че след раждането на Маша, жена му била лекувана дълго, а след две години починала.
Оттогава той се преместил с дъщеря си в тази пустош, за да започне всичко отначало.
Уговориха се, че Таня ще започне работа след седмица.
През тази седмица трябваше да си почине — така беше наредил Юра.
А след половин година направиха шумна селска сватба. И заживяха дълго и щастливо — като в приказките.
