Анна Фьодоровна въздъхна тежко, поставяйки поредната тенджера под упоритата струя вода, която се просмукваше през прогнилия покрив.
— Какво нещастие! — прошепна тя, гледайки към тавана, сякаш се опитваше да види самото небе през пукнатините.
— И кога ли ще свърши това?
Дъждът сякаш е полудял — вали без прекъсване!
Да не би дори на небето, при самия Господ, покривът да се е срутил?
Ако преди, при силен дъжд, ѝ стигаха два легена, то сега трябваше да се въоръжи с цял арсенал: четири кофи, котел и дори стара емайлирана купа — всичко беше в употреба.
— Само покривът да не падне, — въздъхна тя, хвърляйки поглед към наклонените греди.
— Ще ме затрупа и никой няма да ме намери под тези руини!
С привичен жест, сякаш прогонваше лоши мисли, бабата се прекръсти широко, когато изведнъж отвън се разнесе оглушителен гръм, от който прозорците затрепериха.
— О, Господи, смили се! — извика тя, стискайки с треперещи ръце кръстчето на гърдите си.
— Каква напаст!
Не си спомням такава буря поне от двадесет години!
Анна Фьодоровна отдавна бе свикнала да води дълги разговори сама със себе си — или по-точно, с котката, която така и не ѝ отговаряше.
Сивият мустакат пазач седеше върху печката, искрящ в полумрака със зелените си очи като два тлеещи въглена.
— Какво, уплаши се, косматко? — каза тя успокояващо.
— Не бой се, от буря няма да загинем.
Преживяла съм и по-лошо…
Но едва бе изрекла тези думи, когато вратата изскърца и на прага се появи висока мъжка фигура, обляна от дъжда.
Бабата извика и отстъпи назад, сърцето ѝ заби лудо.
— Не се плаши, бабо, — разнесе се дрезгав глас.
— Идвам с мир.
Тя се вгледа: пред нея стоеше изнемощял мъж, лицето му бе бледо, а в очите му се четеше дълбока умора.
— Е, щом си с мир — влизай, стопли се, — промърмори тя, отстъпвайки встрани.
Непознатият направи няколко крачки и изведнъж, сякаш подкосен, рухна на стол, дишайки тежко.
— Искам… да пия… — прошепна той.
Тя бързо наля с дървен черпак ябълков квас от дъбовата бъчва и му го подаде.
Мъжът жадно го изпи до дъно, постави черпака и затвори очи, сякаш събираше сили.
— Не се бойте от мен, — заговори най-накрая.
— Наложи се да избягам, за да докажа невинността си.
Но вече не мога да продължа — ранен съм.
Може ли да се укрия при вас?
Дори в мазето или на тавана…
Анна Фьодоровна бавно се приближи до него, вглеждайки се в лицето му.
— Щом казваш истината — остани.
Ако лъжеш — Бог ще те накаже, — каза строго тя и махна с ръка към задната стая.
— Там има свободно място.
Настанявай се.
Непознатият, който се представи като Николай, едва успя да стигне до леглото и се отпусна върху него, усещайки как съзнанието му се замъглява.
Разтвори мократа си роба — целият му хълбок беше облян в тъмна кръв.
— По дяволите… — прошепна през зъби.
С мъка свали грубите си дрехи и се стовари на възглавницата, усещайки, че не заспива, а пада в някаква бездна, опитвайки се да се задържи, но безуспешно.
Щом клепачите му се затвориха, в стаята влезе стопанката с леген топла вода.
Огледа го, поклати глава, внимателно изми раната, увери се, че е пронизваща, и я намаза с гъсто, билково миришещо мазило.
— Спи, миличък, — прошепна тя.
— Сега това ти е най-необходимо.
Николай се събуди от ярък слънчев лъч, който го удряше право в лицето.
Нищо не напомняше за вчерашната буря — отвън пееха птици, въздухът беше чист и свеж.
Дори за миг забрави къде се намира и как е попаднал тук.
Но паметта бързо се върна и той се опита да се надигне.
Остра болка прониза хълбока му, и в същия миг, сякаш по чудо, вратата се отвори и на прага застана Анна Фьодоровна.
— Събуди се!
Слава Богу! — зарадва се тя.
— Не бързай да ставаш, полежи още.
Раната ти е прясна, трябва да заздравее.
— Бабо, колко съм спал?
Осем часа? — попита той с пресипнал глас.
Тя се засмя, а в смеха ѝ се долавяше топлота, почти майчинска.
— Повече от денонощие, милчо!
Е, искаш ли нещо за хапване?
Николай изведнъж осъзна, че е толкова гладен, че би изял всичко.
— И още как!
— Е, тогава — хайде полека.
Той се надигна внимателно и, за своя изненада, установи, че болката не е толкова силна, колкото очаквал.
Бабата сложи масата, постави пред него голяма купа с гореща зелева чорба, гърненце със сметана и отряза дебел резен пресен хляб.
Николай погледна с тъга скромната порция, но стопанката само се усмихна:
— Не бързай, миличък.
Ако имаш сили — имам и картофки, дето се пекат в пещта.
Той започна да яде с лакомия, която не беше усещал отдавна.
Анна Фьодоровна седна срещу него, наблюдавайки го.
— Аз се казвам Анна Фьодоровна, а ти?
— Николай.
— Интересно… — промълви тя, сякаш обмисляйки нещо.
След като изяде половината купа, той усети, че е сит, но по навик продължи да яде.
Бабата междувременно постави пред него чаша с тъмен отвар.
— Изпий го.
Горчиво е, но сега ще ти помогне.
Той го подуши, намръщи се, но отпи — и дори не помисли, че бабата може да иска злото му.
— Е, Николай, сега ми разкажи историята си, — каза тя тихо.
Той побутна купата, въздъхна и започна:
— Няма много за разказване.
Имах всичко: дом, семейство, пари.
Един ден жена ми реши, че не ѝ трябвам, но богатството ми — много дори.
През нощта с любовника си… случайно, надявам се, блъснаха човек и избягаха.
После тя свидетелства, че аз съм бил зад волана.
Любовникът ѝ е журналист, има връзки навсякъде.
Осъдиха ме за един ден, и прекарах три месеца в затвора.
Не можех да остана — трябваше да намеря човек, който може да ми помогне.
Успях да избягам, но как да стигна до него — още не знам.
— Ако всичко е така, както казваш — истината ще възтържествува, — каза уверено бабата.
— Ех, Анна Фьодоровна, иска ми се да имах твоята вяра! — усмихна се горчиво той.
— Мислех си, че ако имаш пари — всички те уважават.
А като дойде бедата — всички се отвръщат.
И не защото си виновен, а просто така…
Стопанката стана, прибра съдовете и изведнъж извади омачкано тесте карти.
Николай наблюдаваше с изненада как тя ги подрежда, шепнейки нещо.
Накрая събра картите и го погледна.
— След три дни трябва да тръгнеш.
Ако излезеш в часа, в който ще ти кажа — ще стигнеш до човека, когото търсиш.
Той никога не бе вярвал в гадаене, но нещо в гласа ѝ го накара да замълчи.
Тя отново подреди картите, още веднъж и още веднъж, след което заговори:
— Роден си далеч оттук, единствено дете в семейството.
Родителите ти са живи, седят там, гледат по пътя и плачат.
Чакат сина си. А той не бърза…
И не защото е в затвора, а защото и преди не бързаше.
Николай почувства как го облива гореща вълна от срам.
Всичко беше точно така — с години пращаше пари на родителите си, но сам ги беше посетил за последно преди три години.
— Жена ти е красива, но само измамница, — продължи старката.
— Винаги е имала много мъже: и преди теб, и с теб.
А още… детето ти не пожела.
Можеше да имаш син, но не било съдба.
Той свали глава.
Изглеждаше, че тази обикновена жена знае за него повече, отколкото той самият.
Той седеше сякаш поразен от мълния.
Мислите му се бъркаха, в главата му звънеше.
А той подозираше!
Тогава Светка казваше, че има „малки женски неразположения“, затова се премести за няколко седмици в гостната.
И ходеше подозрително често в клиниката, дори оставаше там няколко дни.
Всичко беше пред очите му, а той… се отдръпна, предпочете да не копае по-дълбоко.
— А приятелят ти страда, търси те, — продължи бабата, разбърквайки картите.
— Вече са били при него тези, които те търсят.
Но той ще ти помогне, ще те измъкне, дори няма да си спомни обидата, която му нанесъл.
Николай едва не падна от стола.
Добре, нека приемем, че старушката е добър психолог.
Но откъде знае за Лариса?
За това как е оставил сестрата на приятеля си заради Светка?
Как тя тогава замина, разбита?
Те с приятеля тогава се сбиха, едва не си счупиха костите, но после… се сдобреха.
Той винаги е мислел, че Лариса е убедила брат си да му прости.
Бабата събра картите. Той въздъхна:
— Невероятно…
Тя се засмя — звучно, младежки, сякаш не е стара жена, а момиче.
— А ти как си мислеше?
Преди ме познаваха в целия регион — бях най-добрата гадателка!
А сега…
Тя махна с ръка.
— Сега не гадая.
Не искам.
Трудно е да виждаш съдбите на другите, Коля.
Хората рядко идват, когато всичко им е наред.
Само когато вече са в капан, когато са достигнали дъното.
И какво мислиш, какво виждаш в такива случаи?
Често — края.
Навън гръм удари, сякаш за да потвърди думите ѝ.
— Какво е това! — възкликна Анна Фьодоровна, вдигайки ръце.
— Седмица гръмотевици, като проклети!
Кога ще свърши това безобразие?
Котката, сякаш по команда, се промъкна до печката и се сви на топка.
Николай с изумление наблюдаваше как стопанката ловко подрежда легените — точно знае къде капе.
Така и стана: под весело цвърчене на капките, под гръмотевичните тътене, те продължиха вечерта.
— В селото почти няма никого, — въздъхна старушката.
— По-рано, когато градските идваха при мен на гадаене, можех да помоля — пращаха мъже, ремонтираха покрива.
А сега няма на кого да помоля.
Така че се чудя: кое ще стане първо — аз да умра или таванът да ми се срути?
Минали са три дни. Николай укрепна, раната зарасна.
Нови лица в селото не се появяваха — само веднъж мина мобилният магазин.
А на разсъмване на четвъртия ден Анна Фьодоровна го събуди на тъмно:
— Време е, Коля.
Вече идват.
Той се изправи лесно — тялото му слушаше, сякаш не е бил ранен.
Силно прегърна старушката:
— Ще се видим още.
Благодаря ви…
— Иди вече, — мърмореше тя, обръщайки се, — че ще се разплача.
Ще се видим, сигурна съм.
Тя му обясни пътя през градината към гарата, как по-добре да тръгне — с автобус или електричка.
И дълго стоя на прага, взирайки се в предрассветната мъгла, където той се скри.
— Каква напаст… — прошепна тя.
— Какво лято беше…
Трябваше да освобождава кофи — тези, с които носеше вода от кладенеца.
Гледаше как по тавана се разпространяват нови мокри петна.
Да, покривът няма да издържи дълго.
Дъждът спря също толкова внезапно, колкото започна.
Изобщо, това лято времето сякаш се беше развихрило: сутрин — жега, после — потоп, а вечер пак задушно.
Анна Фьодоровна събра легените, изля водата, излезе в двора.
И замръзна.
Към къщата приближаваше… не просто автомобил — цяла махина!
Камион, но отгоре някаква кошница.
А зад него — голям черен лек автомобил.
— Не е ли война? — прошепна тя, треперейки и кръстейки се.
Колите спряха.
Сега се виждаше: в каросерията — дъски, пакети, нещо червено, приличащо на шифер, но не е той.
От лекият автомобил излезе…
— Николай!
Кофата с грохот падна.
Тя се затичва към него, не вярвайки на очите си.
— Здравейте, Анна Фьодоровна! — усмихваше се широко.
— Казах, че скоро ще се видим!
— Скоро, казваш… — въздъхна тя.
— Три месеца — това ли е за теб „скоро“?
— Малко зависи от мен.
Отново ме взеха, докато приятелят ми оправяше всичко.
Само за месец — докато траят съдилищата и разследването.
Не съм дошъл сам!
Отвори вратата на колата.
От нея излезе млада жена, срамежливо се усмихна:
— Здравейте.
Вечеряха навън.
Лариса, Анна Фьодоровна и Николай приготвиха за цялата бригада — три огромни тенджери.
Докато Лариса сервират, бабата разстилаше картите.
Коля седна до нея:
— Какво казват?
— Казват, че правилно си постъпил, като се върна в миналото и оправи грешката.
— Тя присви очи.
— Точно заради твоята жестокост всичко тогава тръгна наопаки.
Но… — Николай се напрегна.
— Ще се ожениш ли?
— Да, и веднага!
Само ме е страх, че тя ще откаже.
— Няма да откаже. — Анна Фьодоровна хитро се усмихна.
— Бебето не трябва да се ражда без баща.
Коля застина, гледайки Лариса.
Тя се изчерви, но усмивката не слизаше от устните ѝ.
Късно вечерта, когато бабата вече спеше, а работниците си легнаха, Лариса и Николай се устроиха в колата.
— Лар… — изведнъж заговори, гледайки в тавана.
— Какво ще кажеш да свържеш живота си с бивш затворник?
Тя се обърна изненадано, но той продължи да изучава звездното небе.
— Това… какво, предложение? — прошепна тя.
— Да.
— Хм… — Лариса се намръщи престорено.
— Перспективата е тъпа: мъж в затвора, а аз с куп деца.
— Въздъхна и се обърна към прозореца.
Николай се мръдна, удари си главата в покрива.
Лариса се засмя:
— Да, глупчо, разбира се, че да!
Толкова години чаках тези думи.
Въпреки че… — направи тъжни очи, — мислех, че ще има пръстен, цветя…
— О, Боже! — Изскочи от колата, огледа се, изрита първото лале от бабината градина и се върна обратно.
— Цветя!
Утре ще купим пръстен.
И още нещо… — изведнъж каза сериозно, — ще отидем при родителите ми.
— Разбира се, ще отидем.
Анна Фьодоровна, която ги наблюдаваше от лятната кухня, се усмихна и прекръсти:
— Е, добре.
Сега всичко е на мястото си.
