Онази вечер всичко започна като в красив филм.
С мъжа ми получихме покана за вечеря от негов приятел и жена му.
Дълго избирах рокля — исках да изглеждам достойно и наистина празнично.
Вечерта обещаваше да бъде приятна: смях, леки разговори, вкусна храна, свещи и чаши шампанско.
Но едно неловко движение преобърна всичко.
По време на вечерята случайно изпуснах парче месо право върху роклята си.
Можеше да изглежда дреболия, но лицето на мъжа ми мигновено се промени: от весело стана сурово.
Познах този поглед.
Той често реагираше така, и след такива дреболии неизменно избухваха скандали.
Търпях характера му заради любовта, но в себе си винаги носех мисълта за развод.
И ето, направо пред гостите, той се обърна към всички и с ледена усмивка каза:
— Извинете моята крава.
Тя не знае как да се държи сред хора.
Стига яж! И без това си дебела.
В стаята се спусна гробна тишина.
Приятелят му и жена му замръзнаха, без да вярват на ушите си.
Усещах как в гърдите ми се надига вълна от болка, но вместо сълзи само се усмихнах напрегнато.
— Какво правиш? — намеси се приятелят.
— Жена ти има прекрасна фигура!
— А какво? Вече не може да се казва истината? — мъжът се облегна на стола.
— Пак е напълняла.
Срам ме е да излизам с нея на улицата!
— Жена ти е красавица, — не се предаваше приятелят.
— Красавица? — засмя се мъжът.
— Видя ли я без грим? Ужас! Сутрин се събуждам и си мисля: защо изобщо се ожених?
В този момент нещо вътре в мен се прекъсна.
Извиних се и излязох в тоалетната.
— Иди, плачи, успокой се, глупачка, — добави след мен мъжът.
В тоалетната, останала сама, си позволих да се разплача.
Но заедно със сълзите дойде решението — повече няма да му позволя да тъпче достойнството ми.
Дойде време да му отмъстя…
Върнах се в хола.
Седнах на масата, спокойно свалих брачната халка и я сложих пред мъжа ми.
— Какво пък значи това? — намръщи се той.
— Подавам молба за развод.
Той изсумтя:
— Ха! Коя ли ще те иска такава? Никой няма да те обикне.
— Ще видим, — отвърнах спокойно.
— Утре ще си събереш нещата и ще си тръгнеш.
От моя апартамент.
Нали съм дебела, не се побирам там.
Ах да, колата, която е на мое име, ще оставиш в гаража.
И бъди сигурен: брат ми ще разбере всичко.
Знаеш колко „много“ те обича.
— Няма да го направиш…
— Ще видиш.
Станах, взех чантата си и се отправих към изхода.
Зад гърба ми се чу гласът на неговия приятел, тих, но отчетлив:
— Така ти се пада, копеле.
Излязох от къщата и за първи път от дълго време се почувствах свободна…
