Дядото лежеше на старото скърцащо легло до прозореца.
Лицето му беше бледо, набръчканите му ръце трепереха, а очите му отдавна не виждаха светлина.
През последните дни той почти не ставаше — само понякога молеше за чаша вода или слушаше как внучката му чете на глас.
Една вечер той с усилие я повика при себе си:
— Мило дете, извади ми онази книга… тя е на най-горния рафт на шкафа. В младостта си я препрочитах стотици пъти. Искам да чуя гласа ѝ още веднъж, докато съм жив.
Десетгодишната внучка внимателно свали дебелия том с избеляла корица, изтупа праха и седна до него.
Дядото затвори очи и се усмихна:
— Започни да четеш, дъще.
Момичето отвори книгата и внимателно проследи редовете с пръст, но изведнъж между страниците видя нещо странно.
— Дядо, какво е това? 😲😱
Пожълтял плик, запечатан с восъчен печат, ѝ се стори непознат и малко страшен. Тя го вдигна и извика.
Старецът рязко отвори очи, а по бузата му се търкулна сълза. Гласът му потрепери:
— Нима… тя наистина го е оставила…
— Кой? — попита момичето.
— Баба ти — прошепна той.
— Малко преди смъртта си тя изчезна от стаята и каза, че някой ден ще намеря думите ѝ. Чаках това цял живот…
Внучката внимателно отвори плика. Вътре имаше лист, изписан с красив женски почерк. Тя започна да чете на глас:
„Мой скъпи… Когато намериш това писмо, мен вече няма да ме има. Искам да знаеш, че винаги съм те обичала — дори когато мълчах, дори когато ти се сърдех, дори в последните ми мигове.
Не тъгувай за мен. Ще те чакам на небето и там ще се срещнем отново. Ти беше моята радост и моят живот…“
Гласът на внучката потрепери, а дядото вече не сдържаше сълзите си. Тихо прошепна:
— Тя ме е викала през цялото това време… чакала е… и сега съм спокоен.
Момичето се притисна до него, а той, държейки ръката ѝ, сякаш за първи път от много години почувства облекчение.
Сега знаеше: скоро отново ще бъдат заедно.
