Аз се разведох — и взех апартамента, оставяйки него с…
— Ало, Мариночка? Още ли не си си събрала багажа?
Днес видях в църковния календар — ден за избавление от скверност.
Точно навреме е, не мислиш ли?
Марина притисна телефона с рамо към ухото си, като продължаваше методично да реже авокадото.
От другата страна на линията гласът на Елеонора Аркадиевна вибрираше от предвкусване като опъната струна на контрабас.
— Добро утро, мамо, — спокойно отговори Марина.
— За каква скверност говорим?
За котления камък в чайника или за вашите надежди скоро да се изнеса?
— Ох, не се палирачи! — в слушалката се чу суха кашлица.
— Нали и сама виждаш: Пашенка чезне.
Вчера мина да вземе пирожки, а очите му бяха като на пребито куче.
Ти му съсипваш живота с кариерата си и с тия… как им беше… смутита.
Кога най-сетне ще се разведете?
Не мъчи мъжа, остави го да си намери нормална жена, която знае от коя страна се подхожда към печката.
Марина замръзна.
Зад прозореца на тринадесетия етаж плуваха сивите московски облаци.
Пет години.
Пет години ежедневни обаждания, в които „Кога най-сетне ще се разведете?“ звучеше по-често от „Как си?“.
В началото това я нараняваше, после я ядосваше, а сега… сега беше станало просто скучно.
— Знаете ли, Елеонора Аркадиевна, — Марина изведнъж се усмихна на отражението си в тъмното стъкло на фурната.
— Вие сте права.
Време е да приключим този цирк.
— Какво? — Свекървата замълча за секунда, слисана от липсата на съпротива.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно.
Чакайте.
Скоро всичко ще се случи.
Буквално след седмица.
— Най-после ти се събуди съвестта! — тържествуващо въздъхна Елеонора.
— Добре, аз сама ще съобщя на Пашенка радостната вест.
— Не, не, мамо, — Марина остави ножа.
— Нека бъде изненада.
Моят прощален подарък за вашето семейство.
Когато Марина затвори, в кухнята влезе Паша.
С разтегната тениска, със смачкано лице и точно онзи поглед на „пребито куче“, за който майка му толкова се тревожеше.
Не беше лош човек.
Беше… никакъв.
Човек-желе, който за пет години така и не се беше научил да казва „не“ на жената, която го е родила.
— Пак ли звъня мама? — измърмори той, надничайки в хладилника.
— Какво искаше?
— Питаше кога ще те освободя, — Марина внимателно гледаше как вади буркан с мамино лечо, игнорирайки приготвената закуска.
— Ох, ти я знаеш.
Тя просто се тревожи за мен.
Сърцето ѝ е слабо.
„Сърцето ѝ е като на Терминатор“, помисли си Марина, но на глас каза друго:
— Паш, а ти самият какво искаш?
Не ти ли омръзна да живееш в състояние на вечен „развод в режим на изчакване“?
Паша сви рамене, дъвчейки студена чушка.
— Ами всичко е нормално.
Апартаментът е твой, колата е обща, работа има.
Е, мърмори — нека си мърмори.
Да не ти е жал, или какво?
На Марина не ѝ беше жал.
Беше ѝ гнусно.
Гнусно ѝ беше от това, че на тридесет и две години най-важното събитие за деня ѝ не беше нов проект в архитектурното бюро, а въпросът кога ще си събере куфарите.
Следващата седмица Марина прекара в странно, почти еуфорично състояние.
Вече не спореше, не доказваше на Паша, че майка му прекрачва граници, и дори не се мръщеше, когато чуваше в слушалката на телефона му познатото съскане.
Действаше мълчаливо.
Докато Паша беше на работа, Марина се срещаше с адвокат.
Точно с онзи схватлив, напорист човек, който се специализираше в дела, при които едната страна се смята за много хитра, а другата — беззащитна.
— И така, — адвокатът почука с химикалка по масата.
— Апартаментът е ваш, купен преди брака.
Тук няма никакви въпроси.
Но колата, вилата и влоговете…
— Вилата е на името на майка му, но е строена с моите премии, — Марина извади купчина касови бележки.
— Пазих ги всичките пет години.
Сякаш съм знаела.
— Прекрасно, — усмихна се адвокатът.
— Елеонора Аркадиевна ще бъде във възторг.
Ние не просто се развеждаме, ние си взимаме своя дял в паричен еквивалент.
Плюс подялба на общите спестявания, които той така удобно прехвърляше по „сметка за лечението на мама“.
Вечер Марина събираше дреболии.
Стара чаша с отчупена дръжка, която Паша обожаваше.
Снимки, на които още се смееха.
Не ги слагаше в кофата за боклук, а в кутия с надпис „Минало“.
Без злоба.
С хигиеничната точност на хирург.
Елеонора Аркадиевна ги покани на вечеря в петък.
Това беше нейният „победен марш“.
Тя пърхаше из кухнята с колосана престилка, подреждайки чиниите така, сякаш бяха фигури на шахматна дъска, на която матът вече е поставен.
— Яж, Пашенка, яж.
Това са домашни пелмени, а не онези картонени кутии, с които Марина те хранеше.
Сега вече ще ти започне нов живот.
Марина спокойно отпи от чая.
— Наистина, Елеонора Аркадиевна.
Животът се променя.
Както обещах, подготвих документите.
Свекървата застина, а очите ѝ алчно проблеснаха.
— Ето!
Най-сетне!
Дай ги насам, лично ще ги прегледам, за да не вземеш нещо излишно.
Марина извади от чантата дебела папка.
На първата страница с едър шрифт пишеше: „Искова молба за прекратяване на брака и подялба на съвместно придобитото имущество“.
— Ето, — Марина сложи папката на масата.
— Тук е всичко.
Съгласието за развод, което толкова чакахте.
И копие от иска, който днес беше регистриран в съда.
Паша се задави с чая.
Елеонора Аркадиевна сграбчи документите, нахлузвайки очилата на самия връх на носа.
— Какво е това? — гласът ѝ премина в писък.
— „Подялба на имущество“?
Какво имущество?!
Ти дойде в тази къща само с един лаптоп!
— В тази къща, която, напомням, принадлежи на мен, — меко уточни Марина.
— А вилата, която така удобно прехвърлихте на свое име, е построена с моите пари.
Тук са приложени касови бележки за строителни материали, договорът с бригадата, платен с моята карта, и свидетелски показания на съседа-бригадир.
— Това е грабеж! — Елеонора Аркадиевна скочи, обръщайки сосиерата.
— Паша, кажи ѝ нещо!
Паша гледаше документите като извънземно послание.
— Марин… Какво правиш?
Ние… Ами… мама просто мърмореше…
— Не, Паш, — Марина стана.
— Мама не мърмореше.
Мама поръчваше музиката, а ти танцуваше по нея.
А аз плащах банкета.
Стига.
Искахте развод?
Получихте го.
Но за входа в „новия живот“ ще трябва да се плати.
Тя погледна свекървата, която внезапно се беше отпуснала на стола.
— И да, Елеонора Аркадиевна.
Паша има точно три дни, за да изнесе нещата си от моя апартамент.
Иначе ще ги изкарам на стълбищната площадка.
Помните ли, вие ме съветвахте да „се избавя от скверността“?
Последвах съвета ви.
Когато Марина излезе от входа на свекърва си, за първи път от пет години ѝ се стори, че въздухът в града е станал прозрачен.
Не се чувстваше победителка във война.
Чувстваше се като човек, който най-сетне е събул прекалено тесни обувки.
Телефонът в чантата завибрира.
„Майката на Паша“.
Марина блокира номера с едно движение на пръста.
След седмица Паша си тръгна.
Отнесе със себе си онази същата чаша с отчупената дръжка и три куфара с дрехи.
Не викаше, не спореше.
Просто изглеждаше изгубен, като дете, оставено на непозната спирка.
— Наистина ли това искаше? — попита той на вратата.
— Не, Паш.
Аз исках съпруг.
Но получих само майка му в комплект.
Оказа се, че комплектът не подлежи на връщане, затова се наложи да сменя цялото устройство.
Месец по-късно Марина седеше в тихия си апартамент.
Никой не звънеше сутрин с въпроси за развода.
В хладилника нямаше лечо, но имаше бутилка хубаво вино.
Делото мина делнично.
Елеонора Аркадиевна се опита да вдига скандали, но цифрите в касовите бележки бяха по-убедителни от виковете ѝ.
Наложи се вилата да бъде обявена за продажба, за да се изплати на Марина нейният дял.
Влизайки в новия си живот, Марина разбра едно важно нещо: понякога на въпроса „Кога най-сетне ще се разведете?“ наистина си струва да отговориш „Скоро“.
Само че трябва да уточниш, че това няма да е капитулация, а освобождаване на територия.
От кухнята се разнесе аромат на прясно кафе.
Марина отвори лаптопа и започна да нахвърля нов проект.
Този път — без излишни стени и натрапчиви сенки от миналото.
