Катя сложи тенджерата с борш на котлона и намали огъня.
Навън се стъмваше: седем и половина, Дима щеше да се прибере след половин час, трябваше да успее да сложи масата, да нахрани Мишка и да му провери математиката.
В главата ѝ се въртеше списък: утре родителска среща, трябва да вземе якето от химическото чистене, а имаше и онзи отчет, който не успя да довърши днес на работа, защото Андрей Петрович я извика в три часа и половин час ѝ обясняваше как правилно се форматират таблици.
Тя не мислеше за нищо лошо, когато в седем и половина вратата се хлопна.
Дима не влезе сам.
След него вървеше Нина Георгиевна в бежовото си палто, а след нея — сестра му Валентина.
Валя държеше торта в прозрачна кутия и се усмихваше с онази усмивка, която Катя познаваше вече шест години: предварително подготвена, прекалено широка, малко виновна.
— О, борш! — каза Дима и целуна Катя по бузата.
— Мамо, нали ти казах, че тя прави отличен борш.
Нина Георгиевна свали палтото си, огледа се, сякаш проверяваше дали е добре почистено, и влезе в кухнята.
— Катюша, сложи още един стол, няма да се бавим, само ще вечеряме.
Катя сложи стола.
Наряза хляба.
Извика Мишка.
Подреди чиниите.
Всичко това правеше мълчаливо, защото беше научила: когато Нина Георгиевна идваше така, без да се обади, беше по-добре да мълчи и да върши.
Разговорите щяха да дойдат после.
Седнаха.
Сипаха борш.
Валя разказваше за работата си: работеше в някаква кантора за оформяне на документи и винаги говореше за това с такава важност, сякаш управляваше банка.
Мишка се нахрани и избяга в стаята си.
Дима ядеше и кимаше.
Нина Георгиевна ядеше бавно, по домакински, и от време на време поглеждаше към Катя.
Катя усещаше този поглед.
Той беше същият като преди шест години, когато тя и Дима току-що се бяха оженили и Нина Георгиевна за първи път дойде у тях и каза: „Е, покажи домакинството.“
Тогава Катя още не разбираше, че това домакинство е нейният живот и че ще бъде проверявано редовно.
— Вкусно е — каза най-сетне Нина Георгиевна.
— Сметаната домашна ли е?
— От магазина е — каза Катя.
— От магазина — повтори Нина Георгиевна с тон, сякаш това обясняваше нещо важно.
После имаше чай.
После Валя разряза тортата.
После Нина Георгиевна остави чашата настрана и каза спокойно, между другото, сякаш говореше за времето:
— Синко, ние с Валя всичко изчислихме: нека жена ти ни превежда по тридесет хиляди всеки месец.
Катя не разбра веднага.
В този момент прибираше една чиния и остана така, права, с чинията в ръце.
— В какъв смисъл? — каза Дима.
Той също не разбра.
Или се направи, че не разбира.
— В буквалния. — Нина Георгиевна взе още едно парче торта.
— Седнахме с Валя и сметнахме.
Тя има добра заплата, ти сам го каза.
На мен и Валя ни е трудно.
Валя е сама, аз съм сама, пенсията е малка.
Тридесет хиляди за нея не са пари.
А за нас са помощ.
— Почакайте — каза Катя.
Гласът ѝ излезе равен.
Тя се гордееше с този глас: шест години тренировки.
— Почакайте.
Сериозно ли говорите?
— Абсолютно — каза Нина Георгиевна.
— Семейството трябва да помага на семейството.
Вие имате, ние нямаме.
Всичко е честно.
Валя в този момент гледаше в чашата си.
Катя го забеляза.
Валя винаги гледаше в чашата, когато майка ѝ казваше нещо, от което самата тя се срамуваше, но на което не можеше да се противопостави.
— Дима — каза Катя.
Дима вдигна очи.
В тях имаше онова, което тя беше виждала вече много пъти: разбиране, съчувствие и още нещо, някаква умора, от която той не можеше да излезе.
Той обичаше майка си.
Той обичаше Катя.
И всеки път, когато тези две жени се озоваваха в една стая, той сякаш ставаше по-малък.
— Мамо — каза той, — това е малко неочаквано.
— Какво му е неочакваното?
Отдавна мисля за това.
И Валя мисли.
Просто сега седнахме и го оформихме.
Тридесет хиляди не са тридесет хиляди, това е символ.
Че си част от семейството — обърна се тя към Катя.
— Че не изоставяш своите.
— Аз плащам ипотеката — каза Катя.
— Ние заедно плащаме ипотеката.
— Ипотеката си е ваша.
Тя е за вас.
А това е за нас.
Разликата ясна ли е?
Катя постави чинията на масата.
Бавно.
Внимателно.
Много ѝ се искаше да я постави по друг начин.
— Нина Георгиевна — каза тя, — искам да разбера.
Предлагате ми да плащам на вас и на Валя просто… защото ви трябват пари?
— Защото си жена на сина ми.
Това е задължение.
— Чие задължение?
— Твое.
Тишина.
Валя разглеждаше шарката на покривката.
Дима гледаше някъде между майка си и Катя.
Катя почувства как нещо се измества вътре в нея: не гняв, не.
Гневът е горещ.
Това беше друго.
Нещо студено и много спокойно, сякаш изведнъж видя нещо, което винаги е било тук, просто преди е стояло в сянка.
— Дима печели повече от мен — каза тя равномерно.
— С около двадесет процента.
Защо дойдохте при мен?
Нина Георгиевна леко трепна.
Съвсем малко.
— Той е син.
Това е друго.
— Ясно — каза Катя.
Тя стана.
Събра чиниите.
Занесе ги до мивката.
Пусна водата.
Зад гърба ѝ беше тихо, после се чу тихият глас на Нина Георгиевна: „Ето, обиди се“, и думите на Валя: „Мамо, но ти сама…“, които веднага секнаха.
Катя миеше съдовете.
Водата беше гореща, почти пареше.
Тя чуваше как в кухнята зашумоля: ставаха, събираха се.
Чу Дима: „Мамо, добре, ще поговорим“, и Нина Георгиевна: „Аз нищо, просто казах.“
Те си тръгнаха след десет минути.
Дима се върна в кухнята.
Застана до нея.
Помълча.
— Кат…
— Всичко е наред.
— Тя не го прави от злоба.
Тя просто…
— Знам — каза Катя.
— Не го прави от злоба.
Тя избърса ръцете си с кърпа.
Обърна се към него.
Той я гледаше: виновно, уморено, с онази любов, която тя познаваше добре и която сега не я стопляше така, както би трябвало.
— Дима, няма да превеждам тридесет хиляди.
— Да, разбирам, разбира се…
— Не, почакай.
Не „разбира се“.
Искам ти да ѝ го кажеш.
Не аз.
Ти.
Той помълча.
— Ще ѝ кажа.
— Вече си казвал.
Преди три години, когато тя каза, че храня Мишка неправилно.
И когато дойде без предупреждение на рождения ти ден и каза, че тортата ми е сурова.
Всеки път казваш: „Ще ѝ кажа.“
— Кат, тя ми е майка.
— Знам, че ти е майка. — Катя взе чашата, доля си чай, който вече беше изстинал.
— И го разбирам.
Шест години го разбирам.
Но се уморих да го разбирам сама.
Дима седна на табуретката.
Прокара ръка по лицето си.
— Какво искаш да направя?
— Нищо особено.
Просто ѝ се обади утре и ѝ кажи, че това няма да стане.
Без „ще помислим“ и „Катя се разстрои“.
Просто: това няма да стане.
— Добре.
— Дима.
— Какво?
— Не те моля да избираш.
Моля те да бъдеш до мен, когато трябва.
Той я гледа дълго.
После стана, приближи се и я прегърна отзад: тежко, неловко, както прегръща човек, когато не знае какво да каже, но иска някак да поправи нещата.
— Ще ѝ се обадя — каза той в косата ѝ.
Катя държеше чашата с изстинал чай.
Зад стената в стаята на Мишка звучеше някаква музика.
На котлона стоеше празната тенджера от борша.
Тя не знаеше дали той ще се обади.
Може би ще се обади и ще го каже меко, Нина Георгиевна ще се обиди, после ще има седмица напрежение, а след това всичко отново ще стане сякаш добре, до следващия път.
Може би изобщо няма да се обади и темата някак сама ще отшуми.
А може би — и това Катя си помисли за първи път толкова ясно — някой ден той ще го каже наистина.
Не защото тя го е помолила.
А защото сам ще разбере.
Тя остави чашата.
Отиде да провери математиката на Мишка.
