Глава 1 — Крачка в бездната
Стаята зад гърба на Марк Северски приличаше на декор от филм за студено кралско величие.
Тежкото кадифе на завесите, лекият аромат на сандалово дърво и скъп тютюн, приглушената кехлибарена светлина на стенните лампи.
Никаква паника.
Никакви разхвърляни вещи или истерични обаждания до родителите.
Марк прие бягството на собствената си годеница така, сякаш ставаше дума само за незначително отлагане на делови преговори.
Но видях как в дълбините на очите му проблеснаха опасни искри, когато разгледа ожулените ми колене и разкъсания шлейф.
— Изборът ти на рокля има какво да се желае, Воронова — произнесе той с ниския си, леко дрезгав глас.
Не бях чувала моминската си фамилия от цяла вечност.
За Вадим и семейството му през последните четири години бях просто „Алинка“ — покорна, удобна, безсловесна сянка, длъжна да отстъпва във всичко на капризната му приятелка Карина.
— Това беше рокля от Версайската модна къща — усмихнах се горчиво аз, усещайки как адреналинът отстъпва място на пулсираща болка в натъртената става.
— Вадим я открадна от куриерската служба преди три месеца и ѝ я подари.
А преди малко двамата ме притиснаха към килима, за да ми вземат обувките.
Лицето на Марк за миг се вкамени.
Цялата престорена ирония изчезна, разкривайки хищната решителност на човек, изградил многомилиардна империя върху руините на чуждите слабости.
— Значи Соколовски е прекрачил границата не само с мен, но и с теб — каза Марк тихо, почти нежно.
— Седни в креслото.
Не стой боса на студения под.
Той не зададе излишни въпроси.
Марк се приближи до гардеробната ниша и натисна скрит бутон.
Вратите безшумно се разтвориха, разкривайки дълъг калъф от плътна коприна.
Той разкопча ципа и извади снежнобяло чудо.
Затаих дъх.
Беше оригинален модел, изработен на ръка, извезан с милион микроскопични кристали „Сваровски“ и естествени перли.
Корсаж с отчетливи архитектурни линии, струяща копринена органза, благородна простота, която струваше цяло състояние.
— Не отговаряше на ръста и мерките на Карина — спокойно каза Марк, обръщайки се към мен.
— Прекалено строга, без излишните волани и пера, които тя толкова обича.
Вдигна скандал и поиска да ѝ донесат тоалет от Париж.
Сега разбирам откъде се е появил окончателният ѝ избор.
— Искаш да облека това?
— Ако смяташ да застанеш до мен пред олтара, Воронова, трябва да изглеждаш като кралица, а не като жертва на чужда евтина мелодрама.
Стилистът и гримьорът ще бъдат тук след две минути.
Станах от креслото, преодолявайки болката в тялото си.
Преди десет години с Марк учехме в един и същи факултет по международни отношения.
Той беше необщителният, рязък гений от последния чин, а аз — отличничката със стипендия.
Спорехме по време на семинарите до пресипване, съревновавахме се за най-добрите стажове, но никога не прекрачвахме границата на приятелството.
После семейството му рухна под удара на кризата, той напусна университета и пътищата ни се разделиха.
Знаех, че се е издигнал от самото дъно.
Знаех, че в деловите среди произнасят името му с благоговеен страх.
Но и през ум не ми беше минавало, че съдбата ще ме захвърли в краката му точно в деня на моята сватба.
— Марк — повиках го, когато вече беше хванал дръжката на вратата, за да ме остави сама да се преоблека.
— Защо се съгласи?
Той се обърна през рамо.
Тъмносивите му очи сканираха лицето ми с абсолютната точност на рентген.
— Защото аз не губя, Алина.
Никога.
И защото онези, които се опитаха да ме превърнат в посмешище пред столичния елит, трябва да платят най-високата цена.
С мен ли си?
Изправих рамене.
Цялата плахост, трупана в мен през годините на връзката ми с инфантилния Вадим, изгоря до пепел.
— До самия край.
Глава 2 — Прераждане
Майсторите на красотата работеха мълчаливо и сработено, подчинявайки се на краткото кимване на господаря на апартамента.
Студеният компрес намали отока на скулата, фон дьо тенът скри бледността, а умелите ръце на стилиста прибраха разрошената ми коса в безупречно гладка прическа, откриваща тънката шия и линията на ключиците.
Диамантените обеци с форма на капки, подадени от помощника на Марк, охлаждаха меките части на ушите ми.
Когато закопчаха последните копчета на гърба на копринения корсет, погледнах в огледалото в цял ръст.
Оттам ме гледаше напълно непозната жена.
Не онова наивно момиче, което четири години вареше диетични бульони на Вадим, търпеше безкрайните обаждания на Карина посред нощ и мълчаливо преглъщаше упреците на майка му за „недостатъчно високия си произход“.
Пред мен стоеше студена, ослепителна аристократка с леден огън в погледа.
Вратата се отвори.
Влезе Марк.
Беше облечен в съвършен смокинг на „Бриони“, който подчертаваше широките му рамене и хищната грация.
Погледът му се плъзна по мен от долу нагоре.
В сивите му очи за частица от секундата проблесна неприкрито възхищение, но той веднага се овладя.
— Идеално — произнесе с равен глас.
— Обувките станаха ли ти?
Направих крачка напред с устойчивите обувки на тънък ток от най-мека кожа.
Болката в глезена почти беше утихнала.
— Като излети са.
— Тогава ме слушай внимателно, Алина — Марк се приближи и ме обгърна тежкият му, хипнотичен аромат на сандалово дърво и мускус.
— В главната банкетна зала са се събрали триста души.
Седемдесет процента от тях са инвеститори, висши чиновници и акули в бизнеса.
Дошли са на сватбата на наследницата на медиен холдинг Карина Романова и ръководителя на „Северск Груп“.
Твоят несъстоял се съпруг, дребният строителен предприемач Вадим Соколовски, си мислеше, че ще премести вашия банкет за вечерта, а гостите просто ще почакат.
Той извади от джоба си златни ръкавели и металът щракна.
— Няма да чакаме вечерта.
Обединяваме двете зали.
Родителите ти и гостите ти вече са преместени в централната галерия.
Наредих да удвоят кетъринга и да отворят запасите от колекционерско шампанско.
Дъхът ми секна.
— Родителите ми…
Те знаят ли?
— Баща ти е полковник от запаса, човек на честта.
Когато началникът на охраната ми му показа записите от камерите в коридора, на които Соколовски ти извива ръцете, а онази девойка ти смъква обувките… на баща ти му трябваха три минути, за да вземе решение.
Беше готов лично да извие врата на бившия ти.
Убедих го, че хладнокръвното отмъщение ще донесе много повече дивиденти.
Сълзите опариха очите ми, но се принудих да ги сдържа.
Баща ми винаги беше ненавиждал слабостта и фалша на Вадим, но го търпеше единствено заради мен.
— А родителите на Карина? — попитах.
— Баща ѝ, медийният магнат Романов?
Марк едва се усмихна.
— Артьом Борисович Романов научи за постъпката на дъщеря си преди двадесет минути.
Карина му оставила бележка: „Татко, аз не съм вещ, избирам истинската любов и романтиката с Вадим!“.
Баща ѝ едва не получи втори инфаркт.
Целият този брак му трябваше, за да спаси медийния холдинг от фалит чрез сливане с моите активи.
Молеше ме да не обявявам пред пресата отмяната на церемонията.
Марк ми предложи лакътя си.
— Милостиво се съгласих да спася репутацията на семейството му.
Но при едно условие: булката се сменя.
Договорът за сливането се пренаписва едностранно в моя полза.
А ти, Алина Воронова, ставаш пълноправна съсобственичка на всичко, което ще принадлежи и на двама ни.
Погледнах силната му, уверена ръка.
Целият ми предишен живот — със скромните надежди, безкрайните компромиси и унизителния статут на „удобна годеница“ — окончателно се разпадна на прах.
Поставих тънките си пръсти в дланта му.
— Да вървим, Марк.
Не карай гостите ни да чакат.
Глава 3 — Триумфалната поява
Огромните двукрили врати на централната бална зала на „Гранд Хотел“ се разтвориха под тържествените, вибриращи акорди на жив симфоничен оркестър.
Залата ахна.
Стотици хора във вечерни тоалети, с диаманти и строги костюми застинаха с чаши в ръце.
Слуховете за скандала вече бяха проникнали зад кулисите: шепнеше се за бягството на своенравната Карина, за объркването на персонала, за възможния провал на сделката на века.
Но когато ние се появихме под светлината на прожекторите, глъчката мигновено стихна.
Марк Северски вървеше с твърдата, властна походка на победител.
А до него вървях аз.
Коприненият шлейф на роклята ми се плъзгаше по мраморните плочи, обсипани с листенца от бели орхидеи.
Високата прическа, леденият царствен поглед и диамантите, блестящи на слънцето, ме бяха превърнали от изоставена жертва в недостижима богиня.
Веднага видях родителите си на първия ред.
Мама тихо плачеше в копринена кърпичка, но в очите ѝ вече нямаше паника — само майчина гордост.
Татко стоеше изпънат като на парад.
Когато срещна погледа ми, той кратко и окуражително кимна и сви юмрук.
До тях стояха родителите на Карина.
Артьом Борисович Романов беше блед като платно и стискаше чаша минерална вода, а поддържаната му съпруга нервно мачкаше перлената си огърлица, опитвайки се да изобрази фалшива светска усмивка.
Служителката по гражданското състояние — строга жена в официална мантия — едва забележимо преглътна, гледайки новите документи, предадени ѝ от адвоката на Северски минута преди появата ни.
— Уважаеми дами и господа — гласът ѝ отекна под високите сводове на залата.
— Днес сме се събрали тук, за да станем свидетели на съюза на две сърца…
Всяка дума звучеше като погребален камбанен звън за миналото ми.
Когато Марк слагаше на безименния ми пръст пръстен с огромен сапфир с изключителна чистота, обграден с множество диаманти, пръстите му бяха топли и твърди.
— Съгласна ли си, Алина, да вземеш Марк за свой законен съпруг?
Погледнах право в обективите на десетки светски фотографи, чиито фотоапарати непрекъснато щракаха от ложата на пресата.
Утре тези снимки щяха да украсят първите страници на всички финансови и лъскави издания в страната.
— Да.
Безусловно съм съгласна.
— А вие, Марк, съгласен ли сте?
— Да.
— По силата на дадените ми от закона правомощия ви обявявам за съпруг и съпруга.
Марк се обърна към мен.
Ръката му легна на талията ми и ме притегли към него властно и същевременно внимателно.
Той се наведе и покри устните ми с целувка.
Това не беше дежурна актьорска целувка за публиката.
В нея имаше толкова скрита страст, обещание за закрила и мрачен, опияняващ триумф, че дъхът ми секна, а по гърба ми пробяга тръпка.
Залата избухна в аплодисменти.
Шампанското потече като река.
В този момент телефонът ми, оставен в чантата при мама, не спираше да звъни от първите панически обаждания.
Вадим Соколовски още не знаеше, че евтиният му спектакъл се е превърнал в еднопосочен билет.
Глава 4 — Бягство към нищото
По същото време, на тридесет километра от града, по извънградското шосе летеше сребристият спортен автомобил на Вадим.
Зад волана седеше самият Вадим и нервно поглеждаше в огледалото за обратно виждане.
На пътническата седалка се беше излегнала Карина.
Воалът беше безмилостно смачкан и захвърлен на стелката под краката ѝ, пищните поли на откраднатата ми рокля заемаха цялото пространство в купето, а на краката ѝ се мъдреха моите разтъпкани балеринки.
Тя не спираше да се смее, докато снимаше видео за затворения си блог.
— Боже, Вадик, видя ли им лицата?!
Татко сигурно вече беснее!
А онзи сухар Северски?
Представям си как се е изкривил!
Мислел е, че ще ме купи с милиардите си?
Ние сме свободни!
Ние сме бунтари!
Вадим изцеди усмивка, но в стомаха му нарастваше студена, неприятна буца.
— Карина, нали се разбрахме…
Само ще се повозим няколко часа, ще им опънем нервите, ще покажем на баща ти, че имаш характер, а до седем вечерта ще се върнем.
Гостите ми чакат.
Алина там се побърква, организира банкета за вечерта…
Карина капризно нацупи устни и хвърли телефона върху таблото.
— Я стига с твоята скучна Алина!
Все я носиш на ръце!
„Алина ще се обиди, Алина ще се разстрои“…
На кого му е притрябвала?
Ще поседи в гримьорната, няма къде да отиде.
Нали ти е света мъченица!
Помниш ли как ти носеше супи в болницата, когато си счупи крака?
Ще я омотаеш с няколко приказки, ще ѝ подариш евтино пръстенче и тя пак ще те гледа с кучешки очи.
Вадим нервно преглътна.
Пред очите му изплува образът на Алина — тиха, покорна, винаги разбираща.
Наистина, за четири години тя нито веднъж не беше вдигнала скандал.
Прощаваше всичко: забравените годишнини, отменените срещи, вечните му нощни излизания „на помощ“ на Карина, която ту имаше спукана гума, ту изпадаше в депресия.
Алина винаги разбираше.
Винаги мълчеше.
Но споменът за погледа ѝ там, в гримьорната, когато насила ѝ вземаха обувките, изведнъж го опари отвътре.
В очите ѝ нямаше обичайната покорност.
Там имаше мъртва арктическа пустота.
— Слушай, Вадик, хайде да отбием в мотела край езерото? — Карина се протегна към врата му, оставяйки следа от ярко червило върху яката на ризата му.
— Ще си поръчаме пица и ще пием ром направо от бутилката!
Нека потичат и да ни търсят до утре!
Представяш ли си какъв шум ще се вдигне в социалните мрежи?
Изведнъж телефонът на Карина завибрира.
На екрана се появи: „БАЩА МИ“.
Момичето самодоволно изсумтя и включи високоговорителя.
— Е, татенце?
Разбра ли, че не можеш да продаваш дъщеря си на стари досадници заради бизнеса?…
— Млъкни, идиотке — прозвуча от високоговорителя леденият, дрезгав глас на Артьом Борисович.
В него нямаше гняв.
В него звучеше погребална безнадеждност.
Карина млъкна.
— Татко?…
— Ти вече не си ми дъщеря.
Банковите ти карти бяха блокирани преди пет минути.
Колата, с която пътувате, се води на фирмата — след час службата за сигурност ще я обяви за открадната, ако не бъде върната в гаража.
Апартаментът ти в центъра се запечатва.
— Татко, ти бълнуваш ли?! — изпищя Карина, подскачайки на седалката толкова рязко, че си удари главата в тавана.
— Заради някакъв провален банкет?!
Марк ти е направил истерия?!
— Марк Северски в момента пие шампанско в главната зала — отсече баща ѝ.
— Банкетът не е провален.
Сватбата се състоя.
В купето увисна мъртва тишина.
Чуваше се само ревът на двигателя при скорост сто и четиридесет километра в час.
Вадим погледна към телефона, усещайки как по гърба му се стича студена пот.
— Артьом Борисович… добър ден.
Вадим е.
За какво говорите?
С кого се е състояла сватбата?…
В слушалката се разнесе тежката, презрителна въздишка на възрастния магнат.
— А, Соколовски?
Дребен жиголо и малоумник.
Предавам ти специална благодарност от името на нашето семейство.
Изоставената ти годеница се оказа много по-умна и по-благородна от моята неблагодарна отрепка.
Северски се ожени за твоята Алина преди двадесет минути.
Залата е пълна с журналисти.
Договорите са подписани.
А вие двамата… можете да пукнете в която канавка си изберете.
Повече пари няма да видите.
Кратките сигнали прозвучаха като изстрел от упор.
Глава 5 — Крахът на илюзиите
Спортният автомобил кривна по празното шосе и като по чудо не излетя в канавката.
Вадим натисна спирачките с всичка сила.
Колата поднесе, гумите изсвириха, оставяйки черни следи по асфалта, и автомобилът застина на банкета, вдигайки облаци прах.
— Не може да бъде… — промълви Вадим, взирайки се напред с изцъклени очи.
Ръцете му върху волана трепереха неудържимо.
— Това са глупости.
Баща ти просто те плаши.
Алина не би могла…
Тя ме обича!
Чака ме в гримьорната!
Карина трескаво натискаше екрана на смартфона с маникюрените си пръсти.
Първите страници на каналите в „Телеграм“ и новинарските портали вече бяха изпъстрени със заглавия.
„Сензацията на годината: Марк Северски се ожени за Алина Воронова вместо за избягалата наследница на медийна империя!“
„Таен роман или гениален ход?“
„Снимки от разкошната церемония в „Гранд Хотел“.“
„Изоставеният младоженец строителен предприемач остана с празни ръце: ексклузивни подробности за бягството.“
На екрана блестеше снимка.
Алина.
Неговата тиха, домашна Алина.
Стоеше в умопомрачителна копринена рокля, чиято стойност се равняваше на годишния бюджет на строителната фирма на Вадим, и нежно държеше под ръка Марк Северски — човека, при когото Вадим от години безуспешно се опитваше да си уреди среща поне за три минути.
На ръката на Алина блестеше кралски сапфир.
Лицето ѝ излъчваше абсолютно, студено спокойствие и недостижим разкош.
— Кучка!
Бедна кучка! — яростно изпищя Карина и запрати телефона в предното стъкло.
Стъклото се покри с паяжина от пукнатини.
— Тя открадна живота ми!
Открадна моя милиардер!
Това трябваше да е моето сватбено пътешествие до Малдивите!
Моите корици на списания!
— Млъкни! — неочаквано изрева Вадим и удари с юмрук по таблото.
За пръв път в живота си той повиши глас на Карина.
Цялата пелена на сляпото обожание, всички детски клетви и романтичният ореол изчезнаха за една секунда.
Пред него седеше егоистична, истерична девойка в чужда, открадната рокля, без пукната пара, заради която току-що собственоръчно беше унищожил живота си.
Телефонът му не спираше да звъни.
Обаждаше се главният кредитор на строителния му проект.
— Соколовски?!
Къде се мотаеш, гадино?!
Току-що ми се обадиха от юридическия отдел на „Северск Груп“!
Изкупили са банковия ти дълг за жилищния комплекс „Заречие“!
Срокът за погасяване на кредита от сто милиона рубли е утре по обяд!
Ако парите ги няма, строежът отива при Северски, а срещу теб образуват наказателно дело за измама!
— Чакайте…
Иля Семьонович, какъв дълг?!
Нали се бяхме разбрали за удължаване на срока!…
— С банката си се разбирал, а сега господарят ти е Северски!
Благодари на новата си курва! — изкрещя кредиторът и затвори.
Следващото обаждане беше от майката на Вадим.
Жената се задъхваше от плач.
— Вадимчо… сине, какво става?!
В ресторанта всичко се обърна с главата надолу!
Гостите на Алина преминаха в главната зала, там има хайвер, стриди, самият кмет дойде да поздрави Алинка и Северски!
А нашите роднини седят в празно преддверие, изгасиха лампите, сервитьорите искат да платим неустойка за наема — два милиона рубли!
Охраната не ни пуска да излезем!
Къде си?!
Донеси пари!
Вадим отпусна глава върху волана.
Въздухът излизаше от дробовете му с хриптене.
Спомни си белите рози.
Спомни си нежната бутониера, която сам беше стъпкал с мръсната си обувка.
„Какъв ти благоприятен час?
Всичко е само за пред хората…
Аз съм младоженецът…“ — собствените му високомерни думи звънтяха в ушите му като подигравателна присъда.
— Обръщаме — изсъска Вадим и запали двигателя с треперещи ръце.
— Накъде?! — изпищя Карина.
— Обратно.
В хотела.
Трябва да си я върна.
Не може да е постъпила така.
Тя просто ми отмъщава.
Алина е добра, ще прости…
Винаги ми е прощавала!
Глава 6 — Празникът на победителите
В кристалната зала на „Гранд Хотел“ цареше атмосфера на абсолютен триумф.
Светските лъвици, които още вчера биха ме гледали с високомерно снизхождение, сега се редяха на опашка, за да засвидетелстват уважението си към „госпожа Северска“.
— Алина, изглеждате направо божествено!
Този оттенък на перлите е невероятна рядкост!
— Марк Владимирович направо сияе до вас!
Каква хармонична двойка!
Приемах поздравленията с учтива, безупречна полуусмивка, държейки чаша шампанско, до която едва се бях докоснала.
До мен стоеше Марк.
Ръката му уверено и собственически лежеше на талията ми.
Всеки път, когато към нас се приближаваха високопоставени гости — министри, банкери, посланици на чужди държави, — той ме представяше с такава неподправена гордост, сякаш ме беше търсил цял живот.
— Съпругата ми, Алина Дмитриевна.
Ръководител на новия ни благотворителен фонд и фонд за строителни инвестиции.
Вдигнах изненадано очи към него, но Марк само леко стисна дланта ми под прикритието на гънките на роклята, изпращайки безмълвен сигнал: „Довери ми се“.
Когато вълната от поздравления временно утихна, излязохме на откритата мраморна тераса, гледаща към благоуханния нощен парк.
Прохладният вечерен вятър приятно охлади разгорещената ми кожа.
— Фонд? — попитах тихо, обръщайки се към съпруга си.
— Откога?
Марк се опря на балюстрадата и погледна към блещукащите светлини на нощния град.
— От тази вечер.
Ти завърши университета с отличие по международна икономика, Алина.
Помня блестящите ти аналитични доклади в четвърти курс.
А после се погреба в задушния офис на Соколовски, съставяйки му сметки и поправяйки детските му граматически грешки в договорите.
Усмихнах се горчиво.
— Следял си ме през всичките тези години?
— Интересувах се — честно отговори Марк и се обърна към мен.
На лунната светлина чертите му изглеждаха изсечени от гранит.
— Когато разбрах, че смяташ да се омъжиш за този нищожен нагаждач, дълго не можех да разбера защо.
Той е празен.
Обикновен сапунен мехур, който живее от връзките на покойния си баща и от твоя ум.
— Изглеждаше надежден — признах, гледайки пръстите си.
— В началото ме ухажваше красиво.
Казваше, че съм неговата муза, неговата опора.
А после се появи Карина.
Бяха приятели от първи клас.
Отначало изглеждаше безобидно, а после се превърна в ад.
„Карина е слаба, Карина има паникатаки, на Карина трябва да се помогне.“
А аз трябваше да бъда силна и разбираща.
Винаги.
До днес.
Марк пристъпи напред, свеждайки разстоянието между нас до минимум.
Пръстите му докоснаха брадичката ми и ме накараха да вдигна глава.
— Повече никога няма да ти се налага да бъдеш удобна, Алина.
С мен ще трябва да бъдеш само една жена — самата себе си.
Силна, блестяща и неприкосновена.
Нито едно псе в този град повече няма да посмее да си избърше краката в теб.
В думите му имаше такава първична, несъкрушима сила, че буцата, заседнала в гърлото ми още от сутринта, окончателно се стопи.
Точно в този момент тежките стъклени врати на терасата се разтвориха с трясък.
Глава 7 — Завръщането на блудния младоженец
— Алина!
Викът на Вадим разряза вечерната музика като ръждясал трион.
Гостите на терасата и в съседната зала мигновено замлъкнаха.
Оркестърът се обърка и плавно утихна.
Сервитьорите застинаха с подносите.
Бавно се обърнах.
Гледката беше наистина жалка.
Вадим Соколовски, разрошен, с разкъсана яка на ризата, без сако, с диви, кръвясали очи, си пробиваше път през охраната на хотела.
След него, препъвайки се и ридаейки, куцукаше Карина.
Разкошната ми френска рокля върху нея се беше превърнала в мръсен парцал за под: подгъвът беше изцапан с автомобилно масло, най-фината дантела на гърдите се беше разпорила по шевовете, разкривайки евтино бельо, а меките ми бели балеринки на краката ѝ бяха омазани с кал и чакъл от пътя.
Спиралата се стичаше по бузите ѝ на черни потоци.
— Алина, спри тази лудост! — изкрещя Вадим и отблъсна притичалия охранител.
— Какъв цирк си устроила тук?!
Какъв Северски?!
Каква сватба?!
Двама двуметрови служители от личната охрана на Марк мигновено извиха ръцете на Вадим зад гърба му и го притиснаха с лице към мраморната колона.
— Пуснете го — произнесе Марк негласно, но отчетливо.
Гласът му не беше силен, но в настъпилата гробна тишина прозвуча като удар с камшик.
Охранителите отпуснаха хватката, но останаха от двете му страни, готови във всеки момент да потрошат костите на нарушителя.
Вадим се изправи, трескаво оправяйки маншетите си.
Опита се да надене обичайната си снизходителна маска — същата, с която ме беше манипулирал години наред.
— Алина…
Мъниче, хайде, стига.
Знам, че си обидена.
Аз съм виновен!
Признавам!
Не трябваше да тръгвам с Карина.
Но ние просто се пошегувахме!
Беше детска лудория, традиция!
Повозихме се, посмяхме се и се върнахме!
Нали ти обещах, че ще се върна!
Той направи крачка към мен, протягайки треперещи ръце.
— Погледни ме.
Тук съм.
Годеникът ти е тук.
Да отидем в нашата зала.
Гостите чакат.
Ще започнем банкета веднага!
Ще ти купя нови обувки, ще ти купя каквато рокля поискаш!
А този спектакъл…
Марк Владимирович, благодаря, че влязохте в играта на годеницата ми, за да ми дадете урок, но шегата се проточи!
Из залата се разнесе приглушен смях.
В очите на столичния елит Вадим изглеждаше не просто като глупак — приличаше на смазан клоун, който не разбира, че цирковият купол вече е изгорял.
Направих две крачки напред и излязох под ярката светлина на прожекторите.
Марк не ме задържа.
Стоеше зад дясното ми рамо — несъкрушима скала, която ми даваше правото сама да накажа онези, които ме бяха наранили.
— Спектакъл, Вадим? — гласът ми звучеше равен, кристално чист, без нито една треперлива нотка.
— Шега?
Погледнах изкривеното му лице.
— Забрави ли как преди четиридесет минути тъпчеше с крака цветята, които бях подредила за теб със собствените си ръце?
Забрави ли как крещеше на организатора, че не ти пука за родителите ми и техните традиции?
Вадим пребледня.
— Алина, бях изнервен…
Карина ме пришпорваше…
— Забрави ли как ми изви ръцете зад гърба? — продължих аз, а с всяка моя дума гостите наоколо ахваха от нарастващо възмущение.
— Как ме държеше на пода, докато любовницата ти ми извиваше краката, за да ми вземе обувките?!
— Тя не ми е любовница! — панически изпищя Вадим, оглеждайки осъдителните погледи на влиятелните бизнесмени.
— Приятели сме от деца!
Карина изскочи напред.
Строполи се на колене точно пред Марк, размазвайки сополи и черна спирала по лицето си.
— Марк!
Маркуша, моля те!
Не я слушай!
Татко блокира картите ми!
Заплашва да ме изгони от вкъщи!
Кажи му, че си се пошегувал!
Искаш ли да падна на колене пред всички?!
Искаш ли да се омъжа за теб веднага, с тази рокля?!
Голяма работа, избягала съм за час!
Нали се върнах!
Аз съм истинската ти годеница, а тя е сива мишка, прислужница от провинцията!
Марк дори не сведе поглед към пълзящото в краката му момиче.
Гледаше през нея като през купчина мръсно бельо.
— Махнете този боклук от очите на жена ми — хвърли той към началника на охраната.
— Не!
Чакай! — изрева Вадим и се хвърли към мен.
— Алина!
Няма да посмееш!
Подадохме заявление преди три месеца!
Ти си моята жена!
Нямаш право да се омъжваш за друг!
Вдигнах лявата си ръка.
Диамантите и наситеният сапфир пламнаха с ослепителен блясък под прожекторите.
— Имам, Вадим.
Преди тридесет минути с Марк официално сключихме брак.
Ето удостоверението.
А ето и пръстена.
Направих пауза, наслаждавайки се на това как последните капки живот напускат лицето му.
— Днес по обяд ми каза: „Почакай Карина да се наиграе и ще се върна“.
Е, Вадим.
Твоята игра приключи.
А моята едва сега започва.
Глава 8 — Разплата
От тълпата гости бавно излезе баща ми.
Военната му осанка и тежкият, притискащ поглед накараха Вадим инстинктивно да свие глава между раменете си.
Четири години бившият ми годеник се подмазваше на баща ми, опитвайки се чрез армейските му връзки да си издейства изгодни парцели за строеж.
— Дмитрий Алексеевич… — избъбри Вадим и отстъпи крачка назад.
— Татко…
Нали ме познавате…
Обяснете ѝ…
Баща ми се приближи плътно до него.
Юмрукът му, тежък като чугунен чук, за миг се сви, но той се овладя.
Да удари това нищожество би означавало да опетни офицерската си чест.
— Не смей да ме наричаш татко, пале — тихо произнесе баща ми.
Всяка негова дума падаше с тежестта на надгробна плоча.
— Ти вдигна ръка на дъщеря ми.
Унижи семейството ми пред стотици хора.
Ако бяхме на полигона, щях да те заровя зад бруствера със собствените си ръце.
Но господин Северски предложи по-цивилизован начин.
Отстрани се приближи Артьом Борисович Романов — бащата на Карина.
До него стоеше личният му нотариус с кожена папка.
Магнатът погледна пълзящата на колене дъщеря с неприкрито отвращение.
— Стани, позорище.
— Татенце… — захленчи Карина, хващайки го за панталоните.
— Прости ми!
Повече няма!
— Охрана, изведете я до колата и я закарайте в далечната вила в Тверска област.
Без връзка.
Без интернет.
На хляб и вода за половин година, докато глупостите ѝ изветреят от главата — студено нареди Романов.
Двама здравеняци хванаха пищящата Карина под мишниците и я повлякоха към служебния изход.
Пронизителните ѝ крясъци бързо заглъхнаха в дългите коридори на хотела.
Остана само Вадим.
Стоеше сам насред враждебната зала, сияеща от великолепие.
Към него се приближи главният юрист на „Северск Груп“ и отвори папка с официални документи.
— Гражданино Соколовски.
Уведомявам ви, че строителната компания „Монолит Строй“, на която сте генерален директор, е обявена в несъстоятелност по искане на основния кредитор.
Всичките ви лични сметки, автомобили и извънградната ви къща са запорирани като обезпечение на дълговите ви задължения.
Вадим се хвана за сърцето.
— Къщата ми…
Това е къщата на родителите ми!…
— Утре в девет сутринта съдебните изпълнители ще пристигнат, за да опишат имуществото — безстрастно продължи юристът.
— Освен това отделът за икономическа сигурност е образувал наказателно дело за измама в особено големи размери заради източване на средствата на купувачите на жилища в комплекс „Заречие“.
Препоръчвам ви да не напускате града до пристигането на следователите.
— Алина! — замоли се Вадим и падна на колене пред мен.
В очите му имаше истински, алчни, егоистични сълзи.
— Спаси ме!
Нали знаеш всички документи, ти самата движеше тези проекти!
Кажи на Северски!
Той е твоят съпруг, ще те послуша!
Нали се обичахме!
Четири години, Алина!
Нима не означават нищо?!
Погледнах човека, на когото бях отдала най-хубавите години от младостта си.
Перях ризите му, не спях нощем, оправяйки строителните му недовършени задачи, търпях високомерното му семейство и безкрайните унижения заради призрачната мечта за „семейно щастие“.
И за какво?
За да ме захвърлят на пода в сватбения ми ден заради чужд каприз?
— Четири години, Вадим, ти използваше добротата ми и я смяташе за слабост — спокойно отговорих аз.
— Мислеше, че „разбиращата жена“ е онази, в която можеш безкрайно да си бършеш краката, а тя ще се усмихва и ще иска още.
Наведох се съвсем близо до него, така че да чуе всяка моя дума.
— Сам направи своя избор.
Сам ме изхвърли заради Карина.
Затова се наслаждавай на свободата си.
А дълговете… дълговете ще трябва да върнеш до последната копейка.
Изправих се и се обърнах към началника на службата за сигурност.
— Изхвърлете го.
Разваля въздуха на сватбата ми.
Охранителите хванаха отпуснатия, ридаещ Вадим под ръце и го повлякоха към изхода.
Обувките му жално се влачеха по мрамора, докато масивните входни врати не се затвориха зад него.
Залата избухна в одобрителни аплодисменти.
Музиката зазвуча с нова сила.
Татко се приближи, прегърна ме силно и ме целуна по слепоочието.
— Гордея се с теб, дъще.
Ти си истинска Воронова.
Глава 9 — Нова реалност
Полунощ настъпи неусетно.
Гостите постепенно започнаха да си тръгват, отнасяйки със себе си най-горещата светска сензация на десетилетието.
Родителите ми бяха откарани у дома с представителната лимузина на Марк, придружени от лична охрана.
Останахме двамата на последния етаж на хотела, в президентския пентхаус с панорамна гледка към нощна Москва.
Стоях пред огромния прозорец от пода до тавана и държах чаша горещ жасминов чай.
Светлините на магистралите долу приличаха на тънки златни нишки, пронизващи мрака.
Тихи стъпки известиха появата на Марк.
Беше свалил смокинга, разкопчал горните копчета на снежнобялата си риза и навил ръкавите до лактите, разкривайки силните си предмишници.
В ръката си държеше папка от фина кожа.
— Уморена ли си? — тихо попита той, спирайки до мен.
— Странно чувство — признах, гледайки отражението си в тъмното стъкло.
— Сякаш за един ден съм изживяла цял живот.
Сутринта бях робиня на чуждите капризи, а през нощта…
— А през нощта си господарка на собствената си съдба — довърши Марк.
Той остави папката на масичката.
— Тук са документите за регистрацията на строително-инвестиционния холдинг „Алина Груп“.
Жилищният комплекс „Заречие“ и още три замразени обекта на Соколовски преминават изцяло под твое управление.
Делът ти е петдесет и един процента.
Аз ще бъда само финансов гарант.
Ти сама ще довършиш тези сгради и сама ще предадеш ключовете на измамените купувачи.
Нали това искаше, когато нощем преработваше нескопосаните му сметки?
Обърнах се към него, без да вярвам на ушите си.
— Марк…
Това са десетки милиони долари.
Защо правиш това за мен?
Марк се приближи.
Толкова близо, че усещах топлината на тялото му.
Погледът му стана дълбок, изгарящ, заличаващ всички прегради.
— Преди десет години в университета, Алина, бях беден студент с клеймото на син на фалирал човек.
Всички ми обърнаха гръб.
Всички приятели се изпариха за един ден.
Единственият човек, който не започна да ми се подиграва, беше ти.
Тайно ми оставяше записките си, делеше обяда си с мен и казваше, че съм по-умен от всички онези богаташки синчета.
Застинах.
Спомените отпреди десет години проблеснаха ярко.
Онзи слаб, мълчалив младеж с горд и наранен поглед…
— Помниш ли? — прошепнах.
— Аз нищо не забравям, Воронова — Марк протегна ръка и бавно, внимателно извади от косата ми диамантената фиба.
Тежка вълна от кестеняви къдрици се разпиля по раменете ми.
— Тогава се заклех, че когато стигна върха, ще те намеря и ще поставя този свят в краката ти.
Но когато се върнах, ти вече беше с него.
Изглеждаше щастлива и не се намесих.
Просто наблюдавах отстрани, готов да се намеся във всеки момент.
Пръстите му нежно докоснаха бузата ми, очертавайки скулата.
— Днес по обяд, когато влезе в гримьорната ми — боса, наранена, но с очите на валкирия, готова за битка… разбрах, че небесата ми дават втори шанс.
И този път няма да те пусна никъде.
Сърцето ми заби като лудо.
Цялата болка, всички унижения, целият този кошмарен ден ме бяха довели точно тук — в прегръдките на мъж, който ме беше чакал десет години, верен на младежкия си спомен за доброта.
— Ами фиктивният брак? — тихо попитах, взирайки се в сивите му очи, в които вече нямаше студенина.
— Договорите, сливанията, светските приличия?…
Марк едва забележимо се усмихна — за пръв път през цялата вечер открито, топло и искрено.
Той се наведе към устните ми, обгаряйки ме с дъха си.
— По дяволите фикцията, Алина.
Ожених се за теб завинаги.
И ако ми позволиш… ще ти го докажа още сега.
Затворих очи и се устремих към целувката му, окончателно изгаряйки всички мостове към миналото.
Зад прозореца сияеше огромният, жесток, прекрасен град, в който за нас двамата започваше съвсем нова, велика история.
История, в която вече нямаше място за предатели, откраднати рокли и чужди капризи.
Бяхме само ние — и заслужената ни победа.
