Тя случайно изпусна лъжицата.
Звукът беше по-силен от изстрел в тишината,
и, уплашена, леко потрепери.
Синът нервно каза: – Мамо, не бързай…
И тогава снаха ѝ се извиси като змия,
сякаш настъпи игла:
– Нали казвам, че тя няма място тук,
в кухнята вечно има трохи по пода!
Знаеш ли колко ме е изнервила.
Да не би аз да ѝ бъда слугиня?
Е, казвам ти за последен път –
решавай днес – аз или тя.
Крещеше нервно, силно, истерично
и напълно забравила спирачките.
Отново закуската беше развалена, както обикновено.
Сълзите замръзнаха като кристал в очите.
Синът мълчеше, мълчеше и внучката до него,
онова ангелче, което тя
толкова години е държала в ръцете си.
Пораснала беше, детегледачка вече не ѝ трябваше…
А сякаш бес се беше вселил в снаха ѝ –
крещеше, удряше в гнева си с юмрук по масата:
– Утре веднага да се преместиш при нея в хола!
Синът мълчаливо стана от масата и излезе…
Ридания заседнаха в гърлото като бучка,
тя вече не беше „мама“, а „бабка“ и „свекърва“.
Домът стана чужд, жесток, непознат.
Кога в този дом умря любовта?
Поредната нощ беше безсънна,
възглавницата стана мокра от сълзи,
и главата бучеше като меден звън:
– Защо, синко, ме доведе?
А сутринта синът седна до леглото ѝ,
страхувайки се да погледне в молещите очи,
едва справяйки се с вълнението,
почти шепнешком каза:
– Мам, разбери… И на мен ми е много трудно…
Аз съм между вас като между два огъня…
А там, освен това, има повече хора,
ще ти бъде по-весело сред тях.
– Но на мен, синко, веселие не ми трябва.
Аз искам до вас, до близките си хора,
искам да умра, синко, до теб…
– Но тежко ни е с теб, разбери.
Ние имаме семейство, работа, грижи.
И животът ни далеч не е рай.
Жена ми също иска почивка,
а тук трябва да ти готви и да пере.
– Е, синко, щом съм станала товар,
закарай ме в онзи „старчески дом“…
Закри очи с кърпичка и заплака.
А синът преглътна заседналата бучка в гърлото.
А след ден малкото ѝ вещи
лежаха вързани на пода.
Неочаквано си спомни за дома, за портата…
А дъждът се стичаше като сълзи по стъклото.
„Ето, край.
Сега ще им е по-спокойно тук
и по-лесно ще живеят без товар.
А аз… Аз явно това заслужавам…“
Но краката не искаха да вървят.
Краката омекнаха от мъка,
а за сърцето вече нямаше място в гърдите.
А синът, за да ускори раздялата,
посочи вратата и заповяда: – Върви.
Тя, държейки се за гърдите не на шега,
сякаш болката в сърцето ще отслабне:
– Хайде, синко, да седнем на тръгване,
за да бъде пътят по-лек за нас двамата.
Но какво ще дадат кратките минути,
щом времето за раздяла е настъпило?
Изпреварвайки сина си по някаква причина,
майката първа прекрачи прага…
…Държавен дом.
Тежък застоял мирис
на лекарства, храна и белина заедно.
Ето там, на дивана, нечий бивш баща,
съсед на нечии също бивши майки.
Синът я придружи до стаята,
сбогувайки се, сухо промълви:
– Прости ми… А ако ти стане скучно,
ето телефон.
Вземи и ми се обади.
Но накрая все пак прегърна майка си,
притисна я до себе си, както преди много години,
когато още беше най-обичана.
Целуна я и погледна в очите ѝ.
А в онези очи застина болката от раздялата,
която вече нищо не можеше да излекува.
В ръцете си задържа нейните набръчкани длани,
без сили да ги пусне.
По бузата на мама се търкулна сълза.
– Синко, обаждай ми се поне понякога.
Срамежливо се облегна на родното рамо:
– Върви, синко, Господ да те пази.
И три пъти се прекръсти след него.
И, тежко отпуснала се на леглото,
внезапно осъзна – вече няма обратен
път към сина си…
Дните се нижеха мрачни,
подобни като близнаци.
Защо ѝ беше отреден такъв край?
Защо тук са майките? Защо бащите?
В тъгата по сина си топеше се като свещ,
молеше се: – Господи, прости му,
моето дете, моето сърчице!
А друго не ми е нужно.
Вземи, Господи, по-скоро душата ми,
щом вече не съм нужна на Земята.
… Пазеше снимката на сина под възглавницата,
струваше ѝ се, че с нея спи по-топло.
А синът, връщайки се от дългото пътуване,
все си спомняше майчините очи,
онзи тъжен поглед,
и как сълза се стичаше по бузата,
и онзи неповторим майчин мирис,
и кичурите от белите майчини коси,
и майчиния ласкав, любим глас…
– Защо занесох мама там?
Как можах да забравя, че ѝ беше трудно.
Какво ѝ се наложи да понесе и изтърпи,
когато сама ме отглеждаше,
когато трябваше за себе си да забрави.
Какъв мъж съм аз след това,
щом не успях да защитя мама?
С тази, с която бях свързан с пъпна връв,
коя в този живот може да я замени?
На сутринта, без да каже дума на жена си,
отиде отново в „старческия дом“.
– Само майчицата ми да е здрава,
и всичко ще върви както трябва.
Сега ще я пазя като зеницата си,
няма да позволя сълза да падне,
ще ѝ давам най-добрата чиния,
ще ѝ слагам най-хубавото парче…
Ето, най-после познатата стая,
по нощните шкафчета – изстинала храна,
празното легло на мама…
А мама я няма… Мисъл проблесна: „Беда“.
И сърцето се сви в малка точка,
и под краката земята се разклати.
Държейки се за стената, бавно пристъпи
по коридора.
И нечий глас след него: – Послушай…
А по гърба му се стичаше студена пот.
Но внезапно видя, че насреща с чаша
по коридора идва майка му!
И веднага от плещите падна тежък камък,
и сълзите на щастието избликнаха от очите,
той здраво прегърна мама,
а майчицата се разрида.
– Синко!..
– Аз, мамо, дойдох за теб,
да си ходим вкъщи, стягай багажа.
И, както някога в детството, се усмихна:
– Реших го! А ти не възразявай.
… – Сядай в колата, стига вече.
– Дай поне да им помахам за довиждане…
А от прозорците със завист гледаха
след тях десетки тъжни стари очи…
