Това осъзнаване беше болезнено за нея.
Телефонът лежеше на нощното шкафче от неговата страна на леглото.
Още първото вибриращо бръмчене проряза предзорието.
Виктор се сепна, измърмори нещо неразбираемо и посегна към телефона.
Настя, неговата жена, присви очи, опитвайки се да се задържи в последните късчета сън, но беше безполезно.
Зад стената, в детската стая, вече се чуваше шумолене, а миг по-късно се разнесе тънко, недоволно хлипане на двегодишния им Альоша.
— Витя, здравей, слънчице! — прозвуча от слушалката бодър, звънък глас.
— Ставане! Който рано става, Бог му дава!
— Мамо… добро утро, — измърмори Виктор, с мъка разлепяйки клепачи, слепнали от съня.
— Какво ти „добро“, работно!
Аз вече изтичах до денонощния магазин за хляб и мляко.
Кажи, какви са ви плановете за деня?
Трябва да се координираме.
Може да минете?
Или аз да дойда при вас?
Пека баница с зеле, трябва да ви я дам.
И започна се.
Обсъждане на плановете, слушане на новини за съседите, за цените в магазина, за прогнозата за времето.
Виктор седеше на ръба на леглото, с отпусната глава, и отговаряше едносрично: „Ъхъ“, „Разбрах“, „Добре“.
Настя лежеше, гледаше тавана и усещаше как зрънце по зрънце изтича скъпоценното спокойствие на неделната сутрин, заради което се беше скапвала цяла седмица в работата.
А от детската стая вече се носеше настойчив плач — Альоша беше събуден окончателно и вече нямаше да заспи.
Настя се опитваше да говори с мъжа си.
— Витя, не може ли някак… да ѝ обясниш?
Да звъни в девет.
Поне през почивните дни.
Поне в осем и половина!
И ние сме хора, и ние искаме да се наспим.
Виктор се мръщеше, беше му неудобно.
— Тя не го прави от лошо.
Просто е свикнала да става рано.
И иска първа да чуе гласа ми.
Тя смята, че това е важно.
Това е даже трогателно.
— Трогателно е да подариш цветя.
Да звъниш в седем сутринта в неделя е тирания.
Тя всеки път буди и детето!
Виктор опита да говори с майка си.
Една събота, след петото позвъняване, вдигна и внимателно каза:
— Мамо, слушай, не може ли през почивните дни да звъниш малко по-късно?
Аз, Настя и Альоша още спим по това време…
В слушалката увисна такава гробна тишина, че се чуваше шаркането на съседа отгоре.
— Какво?
Аз ти преча? — гласът на Нина Фьодоровна потрепери, обагрен с интонация на дълбока, непоправима обида.
— Аз само искам да те чуя, преди денят да е започнал, докато мислите са още свежи!
Ти какво, отблъскваш ли ме?
Може и повече да не ти звъня, щом съм ти такава тежест…
Наложи се десет минути да се извинява и да я убеждава, че не това е имал предвид, че винаги се радва на обажданията ѝ.
Обажданията продължиха.
Точно в седем.
Настя предлагаше радикални мерки.
— Хайде просто през уикендите да слагаме телефона на безшумен режим.
И край.
Виктор я гледаше като предателка.
— Какво говориш?
Ами ако ѝ стане лошо, а ние не чуем?
Ако я стегне сърцето?
Кръвното?
Тя ще полудее от тревога, ако не вдигна.
После цял живот ще се обвинявам.
Кръгът се затваряше.
Настя замълча, разбирайки, че логиката тук е безсилна.
Тук царуваха чувствата.
Чувството за вина на Виктор към самотната му майка и нейното чувство за собственост над сина, изразяващо се в правото първа да заявява присъствието си.
Преломът настъпи една събота.
Още от вечерта Альоша вдигна температура.
Живачният стълб стигна до четиридесет.
Младите родители прекараха нощта в лутане: обтривания, сиропи, свещички.
Температурата спадаше за кратко и пак пълзеше нагоре.
Към сутринта, след поредната доза температуропонижаващо, най-после отстъпи.
Измъчени, тя и Виктор се строполиха в леглото до най-сетне заспалото дете в пет сутринта.
Точно в седем нула нула телефонът на шкафчето избухна с пронизителна мелодия от съветски филм, която Нина Фьодоровна беше задала за своя номер на телефона на сина си.
Виктор скочи като ужилен.
Настя простена, заровила лице във възглавницата.
Но беше късно.
От детската стая се чу слаб, дрезгав плач, който бързо набираше сила и премина в отчаян рев.
Болният, недоспал Альоша беше събуден.
Окончателно.
Виктор, с лице на човек, който отива на ешафода, вдигна.
— Да, мамо… не, всичко е наред… Альоша просто… да, малко е болен… Не-не, не трябва да идваш!
Всичко е под контрол… Благодаря… Да, добре… Ще се чуем после.
Той затвори и затвори очи.
В стаята кънтеше сърцераздирателен плач.
Настя вече беше на крака и люлееше на ръце зачервения, крещящ Альоша.
Лицето ѝ беше бледо, под очите — сини сенки.
— Витя.
Това е краят.
Аз повече така не мога.
Реши проблема.
Сега.
Кажи ѝ, че ако се обади поне още веднъж в почивен ден по това време, ще сменим номера и няма да ѝ дадем новия.
Виктор отново отвори очи.
В тях не се четеше съчувствие към жена му и болния му син, а раздразнение.
Уморено, безнадеждно раздразнение от нерешим, вечен проблем.
— Стига вече! — изсъска през зъби, изпускайки нервите си.
— Тя пак няма да послуша!
Нали я знаеш!
Какво мога да направя?
Тя е… такава!
Признание за пълно безсилие.
Капитулация.
Настя разбра, че всичко трябва да направи сама.
Щом логиката и молбите не работят, значи трябва да се говори на език, който свекървата ще разбере.
В паметта ѝ изплува стара мъдрост, казана някога от покойния ѝ баща: „Ако не можеш да промениш — оглави!“.
В сряда вечерта, точно в двадесет и три нула нула, Настя набра номера на майката на мъжа си.
— Здравейте, Нина Фьодоровна, Настя е.
Просто исках да попитам как сте.
Как се чувствате?
В слушалката настъпи кратко, смаяно мълчание.
— Настя?
Да… всичко е нормално.
Гледам си любимия сериал, не можеш ли да се обадиш утре?
Почти нощ е вече.
— Ох, извинявайте, изобщо не усетих колко е часът! — възкликна искрено Настя.
— Просто днес беше такъв ден, главата ми е като пумпал.
Знаете, в работата при нас е тази история с отчетността… — И тя се потопи в подробен, заплетен разказ за спор със счетоводството, преразказвайки диалози, цитирайки въображаеми заповеди и искайки съвет на всяка крачка.
Разговорът продължи четиридесет минути и изобщо не мислеше да свършва.
Нина Фьодоровна се опитваше да вмъкне дума, да смени темата, но Настя, меко и настойчиво, я връщаше към подробностите.
Тя завърши на висока нота: „Много ви благодаря, че ме изслушахте!
Колко е хубаво, че има с кого да се посъветва човек!
Лека нощ!“
В четвъртък, точно в двадесет и три нула нула, обаждането се повтори.
— Нина Фьодоровна, здравейте!
Пак съм аз.
Сетих се — миналия път разказвахте на Витя за съседката си, на която ѝ правят ремонт… При нас е подобна ситуация… И още един въпрос: ползвали ли сте някога такова средство за гъбична инфекция?
Видях го в реклама, но не съм сигурна…
В петък Нина Фьодоровна не издържа.
Любимият ѝ сериал беше провален за трети път в най-интересния момент от подробен анализ на скандала на Настя с кондуктора в автобуса.
— Настя, — прекъсна я свекървата, и в гласа ѝ за първи път прозвуча не смущение, а пряко, недоумяващо раздразнение.
— Защо звъниш толкова късно?
Вече е нощ.
Хората си почиват, готвят се за сън.
— Ох, а нима има неудобно време човек да се поинтересува за здравето и делата на близък човек? — каза Настя с мил, леко учуден глас.
— Просто така ми липсваха нашите душевни разговори.
И толкова ми се иска вие да сте първият човек, с когото да споделя новините преди сън.
Аз просто следвам вашия пример, Нина Фьодоровна.
Вие ме вдъхновихте.
Тишината в слушалката беше по-красноречива от всякакви думи.
В нея се чуваше бавно, тежко осъзнаване.
Осъзнаване, че играта, чиито правила свекървата сама беше установила, внезапно се беше обърнала срещу нея.
— Аз… разбрах, но защо така.
Можеше просто да кажеш, — обидено приключи разговора Нина Фьодоровна.
— Лека нощ.
Следващата събота, в шест и петдесет и девет, Настя лежеше с отворени очи и се вслушваше в тишината.
Седем и пет.
Тишина.
Оттогава телефонът повече не звънеше толкова рано.
Нина Фьодоровна започна да се обажда след десет.
Започна да пита дали не спят, преди да започне разговор.
Виктор така и не разбра как се случи това чудесно превръщане.
Само въздъхваше с облекчение, когато в събота го будеха не звънкото майчино „Витя, ставай!“, а нежните слънчеви лъчи.
А Настя, събуждайки се в тишина, мислеше за една проста истина.
Някои хора разбират само езика на постъпките.
Понякога, за да установиш мир в собствения си дом, трябва внимателно, но твърдо да покажеш на другия какво е, когато чуждият начин на живот се превърне в твой проблем.
