Зълвата извади пета пластмасова кутия пред гостите, но си тръгна с чувал отпадъци.
Когато зълвата ми извади от чантата петата пластмасова кутия и посегна към моята пълнена щука, разбрах: сега или никога.
Двадесет и пет години мълчах.
Стига.
По думите на известен класик всички щастливи семейства си приличат.
Но в действителност, ако се вгледате в подробностите — в това как хората слагат масата и как си делят кюфтетата — се разкриват истински бездни.
— Серьожа, видя ли списъка с продуктите? — Нина почука с пръст по листа от тетрадка, изписан с нейния спретнат учителски почерк.
— Пресметнах: ако вземем хайвер, както искаше, и онази червена риба за нарязване, няма да се вместим в бюджета.
Сергей, без да откъсва очи от телевизора, махна с ръка.
— Нин, петдесет години се навършват веднъж в живота.
Какво, да сложим на гостите цаца в доматен сос?
Ще дойдат уважавани хора: от работа, Петровичови, Ленка с мъжа си.
Не ме излагай.
— Не те излагам.
Сметки правя, — въздъхна Нина, оправи очилата си и отново се загледа в калкулатора.
Тя обичаше точността.
Цял живот беше работила като счетоводителка в малко строително предприятие и твърдо знаеше: ако някъде прибавиш, другаде ще намалее.
В случая намаляваше от тяхната „ваканционна“ заделена сума.
Сергей, шофьор с тридесетгодишен стаж, беше човек с широка душа, но тясно финансово планиране.
— А твоята Светка с семейството ще дойде ли? — попита Нина, макар че отговора го знаеше предварително.
— Разбира се! — Сергей дори се надигна от дивана.
— Тя ми е родна сестра.
Моите племенници, Данка и Ксюша.
Как да не ги поканя?
Нина стисна устни.
Зълвата Светлана, меко казано, не ѝ беше приятна.
И не ставаше дума за свадливия ѝ нрав, а за някаква патологична, всепоглъщаща алчност.
Света работеше в склад и, изглежда, навикът да „отчита и пази“ у нея беше прераснал в истинска мания.
— Серьож, аз не съм против роднините.
Но помниш ли миналия път, за майските празници? — Нина си свали очилата и погледна мъжа си.
— Тогава отнесе половин кофа шашлик.
„За кученцето“.
А после видях как твоят шурей Коля дояжда този шашлик за обяд.
— Ох, пак започва! — Сергей се намръщи.
— Жал ти е за парче месо за родната ми сестра?
Може жената да не е преценила, може наистина да е взела за кучето, а после да са размислили.
Забрави го вече.
Нали сме семейство.
Нина замълча.
Да се спори със Сергей, когато ставаше дума за „кръвни връзки“, беше безполезно.
Мълчаливо задраска от списъка скъпия сух салам и вписа обикновен сервелат.
За хайвер пари пак нямаше — освен ако не бръкнат в заделеното за зимните гуми.
— Добре, — каза накрая тя.
— Но предупреждавам: готвя точно за дванадесет души.
Плюс малък резерв.
Никакво „за вкъщи“ и никакво „за утре“.
— Боже мой, Нин! — засмя се Сергей, приближи се до жена си и я прегърна през раменете.
— Кой ще носи храна от юбилей?
Да не са гладните деветдесет години.
Подготовката за юбилея приличаше на военна операция.
Нина два дни не излизаше от кухнята.
Във фурната бавно се печеше свинско, шпиковано с чесън и моркови.
На котлона къкреше пача — Сергей обожаваше холодец, макар Нина да мърмореше, че това е „зимно“ ястие.
Главната украса на масата трябваше да бъде пълнената щука — коронното ястие на Нина, заради което тя жертва почивен ден и три хиляди рубли на пазара.
Рибата избираше придирчиво: гледаше ѝ хрилете, пазареше се с продавача до пресипване, но накрая донесе у дома истински трофей — почти четири килограма.
В деня на тържеството апартаментът блестеше.
Масата, разтегната през цялата всекидневна, се огъваше от предястия.
Нина, уморена, но доволна, в нова рокля в цвят запрашена роза, подреждаше чиниите.
— Красота! — оцени приятелката Лена, дошла да помага с нарязването.
— Нинка, ти си героиня.
Щуката — уау!
Салатите — уау!
А това какво е, жулиен?
— Жулиен, — кимна Нина, оправяйки салфетката.
— С манатарки, между другото.
Серьожа го поиска.
Гостите започнаха да се събират към пет часа.
Първи дойдоха колегите на мъжа ѝ — шумни, весели мъже с пликове и цветя.
После пристигнаха съседите.
Апартаментът се изпълни с глъчка от гласове, мирис на парфюм и печено месо.
Светлана с мъжа си Коля и двете им тийнейджърски деца закъсняха с четиридесет минути.
— Ох, задръствания, задръствания!
Цяла Москва е блокирала! — високо обяви Света, нахлувайки в антрето.
Тя беше едра, шумна жена в ярка блуза с лурекс, която опъваше внушителния ѝ бюст.
В ръцете си държеше огромна пазарска чанта от „Ашан“.
— Честит рожден ден, братче! — цунка Сергей по бузата.
— Ето, това е за теб от нас.
Подаде му малко пакетче.
Нина, приемайки подаръците, хвърли бегъл поглед вътре: комплект за бръснене от супермаркета, на промоция.
„Е, поне не са чорапи“, помисли си тя, но на глас каза:
— Заповядайте, скъпи гости.
Всичко вече е на масата, изстива.
— А ние ще оставим чантата тук в ъгъла, става ли? — Света по домакински намести сака си зад закачалката.
— Там има обувки за преобуване на децата и разни дреболии.
Нина забеляза, че чантата е подозрително празна за „преобуване“.
Но премълча.
Пирът си вървеше по реда.
Чуваха се тостове, чашите звъняха.
Сергей, поруменял и щастлив, приемаше поздравления.
Нина тичаше до кухнята, сменяше чинии, носеше топлите ястия.
Светлана ядеше малко.
Седеше като пълководец на хълм и внимателно оглеждаше бойното поле.
Погледът ѝ се плъзгаше по платата с мезета, спираше се на купата с плодове, преценяваше остатъците от салатата с език.
— Нин, а тази салата Оливие сама ли я ряза или е купешка? — изведнъж попита високо в пауза между тостовете.
— Сама, разбира се, Света.
Кой ще сложи купешко на юбилей?
— М-м-м, — проточи зълвата.
— Вкусна.
Само че майонезата е малко множко.
Това не е полезно.
На Серьожка на тази възраст трябва да му се пази холестеролът.
Тя демонстративно побутна от себе си чинията, на която лежеше самотно резенче краставица.
В същото време мъжът ѝ Коля ядеше печеното за двама, а децата, Даня и Ксюша, вече се бяха прицелили в жулиена.
— Яжте, яжте, — повтаряше Нина, слагайки допълнително на гостите.
— Всичко е прясно, домашно.
Когато поднесоха основното — прочутата щука и печени картофи с розмарин — Света се оживи.
— Ох, каква риба! — плясна с ръце тя.
— Нинка, ти си се побъркала!
Изпекла си такова чудовище.
Колко пари изсипа за това?
— За мъжа си не ми е жал, — усмихна се Нина, разпределяйки порциите.
Света взе парчето си, побутна го с вилицата, изяде съвсем мъничко и остави приборите.
— Мазна е, — отсъди тя.
— И сигурно е пълна с кости.
На децата няма да дам, още ще се задавят.
Нина само въздъхна.
Тя прекрасно знаеше, че в нейната щука няма нито една кост — лично беше смляла филето три пъти.
Но не започна спор, за да не развали настроението на мъжа си.
Гръмът удари, когато гостите излязоха да пушат преди чая.
На масата останаха само жените и децата.
Нина събираше мръсните съдове, готвейки се да поднесе тортата.
Изведнъж чу характерното шумолене.
Обърна се и замръзна със стек чинии в ръце.
Светлана, извадила от своята „ашанска“ чанта цял куп пластмасови кутии, сръчно работеше с лъжица.
— Света, какво правиш? — тихо попита Нина.
— Ох, Нин, аз гледам — вие това всичко няма да го изядете! — весело отвърна зълвата, без да прекъсва.
— Виж колко печено е останало.
И рибата е почти цяла.
Ще се развали!
Жалко за продуктите.
Ще си сложа за нас: за Коля утре за работа, за децата за училище за закуска.
Сръчно събра в кутия остатъците от скъпия пушен нарез, който гостите дори не бяха успели да опитат както трябва.
После посегна към подноса с щуката.
— Света, почакай, — Нина остави чиниите на ръба на масата.
Гласът ѝ потрепери.
— Гостите още не са си тръгнали.
Мъжете сега ще се върнат, ще си хапват.
Тортата още не сме я разрязали!
— О, хайде де! — махна с ръка Света.
— Мъжете вече са подпийнали, все им е едно с какво ще мезят.
Ще мезят с кисела краставичка.
А щуката ще изсъхне.
Какво, жал ти е за родните ти племенници?
С тези думи подхвана огромно парче от пълнената риба — точно онова с главата, което Нина пазеше за красиво поднасяне — и го тръшна в най-голямата кутия.
— Данка, Ксюша, помагайте на мама! — заповяда Света.
Децата, свикнали с подобни маневри, послушно протегнаха ръце към купите с бонбони и плодове, пъхайки ги в джобове и торбички.
Нина гледаше това с някакъв отдалечен ужас.
Това не беше просто нетактичност.
Това беше мародерство.
— Върни го обратно, — каза тя.
— Какво? — Света замръзна с парче печено във въздуха.
— Върни месото обратно.
И върни рибата, — Нина пристъпи към масата.
Вътре в нея се надигаше студена, твърда вълна.
— Какво ти става, Нин? — Света ококори очи.
— Жал ти е за остатъците?
Нали искаше да ги хвърляш!
Видях — раздигаше масата.
— Това не са остатъци, — отсече Нина.
— Това е празнична маса.
И на нея още седят хора.
— Какви хора! — изсумтя Света.
— Твоята Ленка вече е весела, Петровичови се готвят да си ходят.
А ние трябва да ядем.
На Коля му бавят заплатата, нямаме с какво да храним децата.
Нали сме семейство!
Трябва да помагаш!
С двойна скорост започна да слага в следващата кутия салатата с език.
— И между другото, ние подарък донесохме! — добави обидено.
— Можехте и да уважите роднините.
В този момент в стаята се върна Сергей с мъжете.
Като видя картината — полупразната маса, жена си с каменно лице и сестра си, която пакетираше храна в промишлени количества — той объркано премигна.
— А какво става тук?
Момичета, какво правите?
— Ето какво, Серьож! — веднага подхвана Света.
— Твоята Нина съвсем е полудяла!
На родната си зълва жали парче хляб!
Аз казвам: дай да взема, да не се развали — а тя като куче на яслите!
„Върни“, вика!
Сергей премести поглед към жена си.
— Нин, ама наистина…
Какво правиш?
Нека вземат, какво ще правим ние с толкова храна?
Нина погледна мъжа си.
Неговото добродушно, леко замъглено лице.
Света, която вече победоносно затваряше капака на кутията с щуката.
Гостите, които засрамено отвръщаха поглед.
И нещо в нея се скъса.
Точно онази нишка на търпението, на която се държаха двадесет и пет години брак, безкрайно пестене, „разбиране“ и „роднински връзки“.
Нина мълчаливо пристъпи към Света.
С рязко движение издърпа от ръцете ѝ кутията с рибата.
— Ей!
Какво правиш?! — изпищя зълвата.
Нина не отговори.
Отвори капака и обърна кутията над подноса.
Щуката плясна обратно, разпадайки се на грозни парчета.
— Нинка! — ахна Сергей.
Нина грабна втората кутия — със салатата.
Изсипа съдържанието обратно в салатиерата.
Пръски майонеза полетяха по покривката и по празничната блуза на Света.
— Ти нормална ли си?! — изкрещя Света, отскачайки назад.
— Съсипа ми блузата!
Нина събра от масата останалите празни кутии на зълвата и ги хвърли в същата „ашанска“ чанта.
После отиде в кухнята.
В стаята увисна гробна тишина.
Чуваше се само тиктакането на часовника и тежкото дишане на Света.
Нина се върна след минута.
В ръцете си държеше здрав черен чувал за боклук.
— Ето, — пъхна чувала в ръцете на смаяната зълва.
— Какво е това? — попита тя машинално.
— Това е онова, което е за боклука, — каза Нина със спокоен, равен глас.
— Кокоши кости, обелки от колбас, използвани салфетки.
Вземай.
Нали ти каза: „То така или иначе се хвърля“.
Е, аз ти го събрах.
Да не се пилее.
Света почервеня до лилаво.
Гълташе въздух с уста като същата онази щука на щанда.
— Ти… ти… Серьожа!
Ти виждаш ли какво прави?!
Тя ме храни с боклуци!
В твоя дом!
Сергей най-сетне излезе от вцепенението.
— Нин, това вече е прекалено… — започна несигурно той.
— Прекалено, Серьожа, е когато твоята рода краде храна от чиниите пред гостите, — прекъсна го Нина, гледайки мъжа си право в очите.
— Прекалено е когато аз с последните си пари подреждам маса, а ми казват, че стискам остатъците.
Тя се обърна към Света.
— Вън.
— Какво? — не разбра тя.
— Вън оттук.
Заедно с кутиите, мъжа и децата.
И си вземете боклука, — кимна към черния чувал.
— Нали беше за кученцето?
Кученцето ще се зарадва.
— Кракът ми повече няма да стъпи тук! — изпищя Света, грабвайки чантата и мъжа си за ръкава.
— Коля, тръгваме!
В този свинарник няма да останем и секунда повече!
Дано се задавите с тая ваша щука!
Изхвърчаха от апартамента като тапа от бутилка.
Вратата се тръшна.
В антрето останаха само мръсните следи от уличните им обувки.
Гостите мълчаха.
Лена предпазливо взе вилица и набоде парченце краставица.
— А салатата е наистина вкусна, Нин, — каза тихо тя.
— И наистина, сама си я рязала.
Личи си.
Напрежението постепенно спадна.
Мъжете се прокашляха и посегнаха към водката.
Разговорът бавно се поднови, макар вече да не беше така безгрижен.
Когато и последните гости си тръгнаха и съдовете бяха измити, Нина седна в кухнята с чаша изстинал чай.
Сергей обикаляше по коридора, без да се решава да влезе.
Накрая се появи на вратата.
— Е, доста им го върна, жено, — каза той, опитвайки се да звучи бодро, но криеше очи.
— Така със сестра ми…
Твърдо.
Вече се обади, плаче.
Казва, че си я унизила.
Нина бавно вдигна поглед към него.
— Серьож, ти наистина ли не разбра?
— Какво има да се разбира?
Добре, алчна е, добре, безпътна е.
Но защо да я гониш?
И с този чувал с боклук…
Срам пред хората.
— Срам, Серьожа, е когато в собствения си дом не се чувстваш стопанка.
Когато труда ти, парите ти, душата ти ги стъпкват в евтини пластмасови кутии.
Тя стана и отиде до прозореца.
Навън беше тъмно, само лампите хвърляха жълти петна по мокрия асфалт.
— Ето какво мисля, Серьож.
При майка ти ще продължа да ходя.
Тя е възрастна жена, трябва да ѝ се помага.
Но Света тук повече не искам да виждам.
Никога.
Нито по празници, нито просто така.
— Ама как така, Нин… — започна Сергей.
— Така.
Или тя повече не идва тук, или подавам молба за развод и подялба на апартамента.
И ще живееш с твоята Светка и нейните кутии в гарсониера.
Отделно.
Уморена съм.
Тя говореше спокойно, без истерия.
И точно от това спокойствие Сергей истински се уплаши.
Изведнъж ясно разбра: това не е заплаха.
Това е решение.
Толкова окончателно, колкото последният ред в нейния счетоводен отчет.
— Добре, Нин, — отпусна рамене той.
— Добре.
Права си.
Днес прекали.
Ще ѝ кажа.
Нина кимна.
Знаеше, че ще ѝ каже.
И знаеше, че Света още дълго ще я очерня пред цялата рода.
Но вече не ѝ пукаше.
Тя отвори хладилника.
На рафта стоеше чиния с красиво, равно парче щука — точно онова, което беше успяла да скрие преди нашествието.
„Утре ще го изям за закуска, — помисли си Нина.
— С бял хляб и масло.
Заслужих си го.“
И за първи път през цялата вечер се усмихна — искрено и леко.
