ЖИВОТ

Звъненето дойде, докато се опитвах да завия падналата вратичка на кухненския шкаф. Винтът не влизаше, отвертката се хлъзгаше, а настроението ми беше отвратително.

— Тридесет и девет и две, — казах в празнотата. Гласът ми прозвуча глухо, сякаш изпод дебело ватено одеяло. Виталий стоеше на прага на спалнята.

На погребението на баба ми забелязах как майка ми тихомълком пъхна малък, загадъчен пакет в ковчега. По-късно, подтикната от любопитство, си го върнах

Гласът на мъжа ми кънтеше някъде до ухото ми като ковашки чук. Едва успях да отворя очи. Клепачите ми бяха тежки, парещи, сякаш пълни с олово.

— Майка ти пак ли иска пари? — Андрей дори не вдигна очи от телефона. — Стига си я издържала. Да се оправя сама. Замръзнах с телефона в ръка.

Инга Петровна бъркаше борша с такъв вид, сякаш не вареше зеленчукова супа на пилешки бульон, а магьосническа отвара за привличане на късмет.

А Светочка е почетният гост! — заяви свекървата. — Стига, тръгваме си! — отвърна мъжът ми, като хвана ръката ми. — Сигурен ли си, че сивото е… празнично?

А месец по-късно тя застина, когато видя кой ѝ отвори вратата на луксозния апартамент. — Махай се, неудачнице! — гласът на Тамара Илинична се късаше в

Всички се засмяха. Аз се обърнах, за да си тръгна… докато адвокатът не ми подаде запечатан плик. Първият ред накара баща ми да изпусне чашата от ръката си.

Казвам се Розмари. На 78 съм. Хенри и аз сме женени от почти 60 години. Запознахме се в гимназията по химия, защото фамилиите ни бяха една до друга.